Решение № 17761 от 03.10.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 17761 гр. София, 03.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ КР. П. при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. П. Гражданско дело №

20241110174491 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК.

Ищецът П. Т. П. твърди в исковата молба от 13.12.2024 г., че против него бил издаден в полза на „Обединена българска банка“ ЕАД изпълнителен лист на 14.05.2014 г. въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 24717/2014 г., СРС, 28-ви с-в, за сумата от 5856,30 лв. главница, ведно със законна лихва за периода от 10.5.2014 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 1237,66 лв. за периода от 11.3.2013 г. до 09.5.2014 г., наказателна лихва в размер на 117.17 лв. за периода от 11.3.2013 г. до 09.5.2014 г. и 723,09 лв. разноски по делото, а именно:

144,22 лв. държавна такса и 578,87 лв. възнаграждение на адвокат. Твърди, че в хода на изп.дело № 7216/2014 г. на ЧСИ Милен Бъзински, вземанията се погасили по давност, тъй като кредиторът бездействал да извършва или иска валидни изпълнителни действия повече от две години. По изпълнителното дело бил конституиран нов взискател – цесионер – „ЕОС Матрикс“ ЕООД, но той уведомил съдебния изпълнител, че с анекс № 3 към договор за цесия, с дата на анекса 05.12.2019 г., вземанията по процесния изпълнителен лист били изключени от прехвърляне на третото лице. Ето защо ищецът поддържа, че банката е негов надлежен формален кредитор. Ето защо ищецът моли съда да постанови решение, с което да бъде признато за установено по отношение на ответника, че не дължи сумите, предмет на изпълнителния лист, поради погасяването на вземанията по давност. Претендира разноски.

Ответникът „Обединена българска банка“ АД оспорва исковете. Счита, че не е надлежно легитимиран да отговаря по исковете – имало сключен договор за прехвърляне на вземането, цесията била съобщена. Счита и, че е настъпила перемпция и изпълнителното производство по право е прекратено, а за ищеца няма правен интерес от установителните искове. Не оспорва, че е изтекла давността, но поддържа, че кредиторът не е задължен да я прилага служебно, а искате от длъжника няма. Поддържа, че не е дал повод за спора.

Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на хонорара за адвокат на ищеца, като настоява той да бъде определен под минимума по Наредба № 1/2004 г.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

1

По исковете с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК вр. чл. 439, ал. 2 ГПК Съгласно нормата на чл. 439, ал. 1 ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението.

Според господстващото у нас становище искът против принудителното изпълнение е отрицателен установителен иск и предметът му е несъществуването на изпълняемото право, удостоверено в изпълнителното основание, респ. неговата неизискуемост (т.нар. установителна теория за същността на иска против изпълнението на длъжника). Независимо от това, безспорно е, че с тези изрично уредени в закона искове се парира изпълнителната сила на изпълнително основание и в крайна сметка се стига до прекратяване на изпълнителния процес, като след събиране на вземането установителен иск за несъществуването или неизискуемостта на изпълняемото право е недопустим – допустим е само осъдителен иск.

По допустимостта на исковете

Изпълнителният лист е издаден против ищеца въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.

Кредиторът „Обединена Българска Банка“ АД е бил образувал изпълнително дело № 7216/2014 г., ЧСИ Бъзински, по което няма събрани суми и преведени на взискателя, поради което установителните искове са допустими.

Надлежно легитимиран да отговаря по тях е именно ответникът „Обединена българска банка“ ЕАД, тъй като няма данни по делото вземанията му към ищеца да са прехвърлени с договор за цесия на трето лице. Напротив, видно от приложение № 1а към анекс № 3 от 05.12.2019 г. към договор за прехвърляне на вземания от 31.01.2018 г. в полза на „ЕОС Матрикс“ ЕООД вземанията към ищеца изрично са изключени от обхвата на договорната цесия.

По основателността на исковете

Заповедта за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК е влязла в сила 14 дни след 16.07.2014 г., на която дата на ищеца е връчена покана за доброволно изпълненение.

Влязлата в сила заповед поради нейното неоспорване от длъжника прави вземането по заповедта безспорно. По арг. за противното от чл. 424 ГПК тя се ползва със сила на пресъдено нещо. И наистина, длъжникът, който не твърди обстоятелства по чл. 424, ал. 1 ГПК, може да оспори изпълнението само въз основа на факти, настъпили след изтичане срока за възражение по чл. 414 ГПК – арг. чл. 439, ал. 2 ГПК и чл. 424 ГПК (така изрично определение № 214 от 15.05.2018 г. по ч.гр.д. № 1528/2018 г., ВКС, IV г.о.).

Горното означава, че давността за вземанията на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД е станала петгодишна, защото, макар тя да не представлява съдебно решение, постановено в исков, когнитивен процес, заповедта за изпълнение прави вземането безспорно. Именно защото тя се ползва с такава правоустановителна сила, преклудирана е възможността длъжникът да оспорва съществуването и изпълнимостта на вземанията по заповедта с аргументи, черпени от възражения, които е могъл да изложи в срока за възражение по чл.

414 ГПК. Съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК той може да релевира само възражения за осъществили се юридически факти след този момент.

Аргумент за наличието на сила на пресъдено нещо е и обстоятелството, че при влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК кредиторът не може да предяви положителен установителен иск за съществуването на вземането по заповедта, за разлика от кредитора, снабден с изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание по ГПК (отм.), за когото винаги е било безспорно в теорията и съдебната практика, че може да иска установяването на вземането си по съдебен исков ред със сила на пресъдено нещо.

Процесуална пречка за такъв иск не може да е само фактът, че кредиторът е снабден с 2 изпълнителен лист, т.е., че може да проведе принудително изпълнение, защото това обстоятелство никога не е било отрицателна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск за вземането по заповедта. Процесуалната пречка е формираната сила на пресъдено нещо.

Да се поддържа, че влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение не установява вземането със сила на пресъдено нещо (или поне с първата съставка на тази сила – т.нар. „правоустановително действие“), означава да се приравнява тази заповед на обикновено несъдебно изпълнително основание по ГПК (отм.), а това е явно неправилно, предвид коренните разлики в правната уредба на заповедното производство по ГПК и производството по издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по ГПК (отм.). Целта на законодателя, въвел заповедното производство по чл. 410 ГПК, е да даде на разположение на кредиторите втори, алтернативен и равнопоставен на исковия осъдителен процес път за събиране на вземанията им, когато те не са оспорвани.

Не е убедителен довод в противен смисъл съображението, че чл. 117, ал. 2 ЗЗД говори за съдебно решение, а заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК не представлява съдебно решение. Това е вярно, но също така е вярно, че макар заявлението за издаване на заповед да не представлява искова молба, в съдебната практика е безспорно, че то изпълнява напълно функцията на иск за целите на чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Също така е безспорно приложението на нормата на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД по отношение на заповедно производство, макар заявлението за издаване на заповед да не е искова молба, поради което никому не би хрумнала идеята, че вземането, за което кредиторът е подал своевременно заявление по чл. 410 ГПК може да се погаси по давност, докато заповедният съд се произнесе по него. Очевидно, както разпоредбите на чл. 147, ал. 1 ЗЗД и на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД и изобщо на ЗЗД е разумно да се тълкуват разширително с оглед заповедното производство, въведено през 2008 г., така и разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД е разумно да се тълкува разширително с оглед на същото производство. Няма основание в едни случаи разпоредбите на ЗЗД да се тълкуват разширително, а в други случаи да се тълкуват и прилагат буквално.

При тези мотиви съдът намира, че давността за вземанията по изпълнителния лист е петгодишна и е започнала да тече от датата на влизането в сила на заповедта по чл. 417 ГПК – арг. чл. 117, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 117, ал. 1 ЗЗД.

С влизането в сила на заповедта започва да тече нова давност за вземанията по нея – чл. 117, ал. 1 ЗЗД.

В случая ищецът излага твърдения за погасяване по давност на вземанията по заповедта в хода на изпълнителния процес, които следва да бъдат обсъдени.

Молба за образуване на изпълнително дело сама по себе си не прекъсва давността по чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на ЧСИ по възлагане от взискателя по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ – каквото възлагане е налице в случая). В този смисъл т. 10 и т. 14 от Тълкувателно решение от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК. Съгласно чл. 116, б.

„а“ ЗЗД давността се прекъсва и с признание на вземането от длъжника.

За приключени изпълнителни дела към 26.06.2015 г. важи ППВС № 3/1980 г., според което висящият изпълнителен процес спира течението на давността, т.е. новата давност тече не от последното изпълнително действие, а от прекратяването на изпълнителното дело, т.е. от перемпцията му – Тълкувателно решение от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС. Погасителната давност се прекъсва дори от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция – т. 3 от Тълкувателно решение от 04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г., ОСГТК.

Ответникът подадени молби за извършване на изпълнителни действия, а именно:

3

08.06.2016 г. и 17.07.2017 г. (молбите на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, който не е легитивиран взискател, нямат прекъсващо давността действие, още повече, че самият „ЕОС Матрикс“ ЕООД с последваща молба по изпълнителното дело е уведомил съдебния изпълнител, че не е цесионер и е станала грешка).

Следователно, новата давност е започнала да тече от последното изпълнително действие и е изтекла на 17.07.2022 г. – преди исковата молба от 13.12.2024 г.

Исковете следва да се уважат.

По разноските:

С оглед изхода на делото право на разноски ищцата.

Ищцата е сторила разноски от 288,45 лв. за държавна такса и 1600 лв. адвокатски хонорар, който ответникът оспорва като прекомерен и настоява за намаляването му под минимума по Наредба № 1/2004 г.

Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. В последната норма минимуми няма, а се препраща към Наредба № 1/2004 г., издадена от Висшия адвокатски съвет.

Посочената Наредба обаче противоречи на правото на Европейския съюз.

Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело С438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.