Решение № 6535 от 21.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6535 гр. София, 19.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иванка Иванова

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Виктория Недева при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20221100507600 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 4049 от 29.04.2022 г., постановено по гр. дело № 34796/2021 г. по описа на СРС, 50-ти състав, ГО, частично са уважени предявените от „Топлофикация София” ЕАД против Т. П. М. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, във вр. с чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД, като е прието за установено, че Т. П. М. дължи на „Топлофикация София” ЕАД сумата от 285,62 лева за главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия за имот в гр. София, ул. ****, за периода 01.06.2017-30.04.2019 г г., ведно със законна лихва от 31.07.2020 г. до изплащане на вземането, сумата 48,99 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода 15.09.2017-23.07.2020 г., сумата 59,81 лева, представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода 01.06.201730.04.2019 г., ведно със законна лихва от 31.07.2020 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.дело № 34603/2020 г. по описа на СРС, като предявените установителни са отхвърлени за сумата над уважения размер от 285,62 лева до пълния предявен размер от 431,62 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия за имот в гр. София, ул. ****, и за периода 01.10.2016 - 31.05.2017 г., за сумата над уважения размер от 48,99 лева до пълния предявен размер от 74,09 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата, за сумата над уважения размер от 59,81 лева до пълния предявен размер от 66,97 лева за главница, представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение и за периода 1

01.03.2017- 31.05.2017 г. и за сумата 14,09 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода 01.05.2017-23.07.2020 г. за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.дело № 34603/2020 г. по описа на СРС.

Със същото решение и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищцовото дружество съразмерно на уважената част от исковете сумата от 257,00 лв., разноски в заповедното производство, както и сумата от 356,26 лв., разноски в исковото и заповедното производство, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, ар. Ал. 1, т. 3 ЗАд ищецът е осъден да заплати на адв. Р.А. съразмерно на отхвърлената част от иска сумата от 98,34 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за безплатно оказана правна помощ.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която предявените главен и акцесорен иск, касаещи цената на доставената топлинна енергия и лихва върху тази главница, са били частично отхвърлени, е постъпила въззивна жалба от ищеца „Топлофикация София” ЕАД, чрез пълномощника си – юриск. Р.****, с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите.

Изтъква, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че част от дължими суми са погасени по давност, сочейки че съобразно разпоредбата на чл. 33, ал. 2 от ОУ /в сила от 11.07.2016 г./, дължимите суми следва да се заплащат в 45 дневен срок, след изтичане на периода,за който се отнасят. Ето защо и вземанията по общата фактура от 31.07.2017 г. ставали изискуеми на 15.09.2017 г., поради което и обективиранте в същата вземания не били погасени по давност. По изложените съображения моли съда да отмени решението в обжалваната част и уважи изцяло предявените искове като присъди и направените по делото разноски.

Въззиваемият ответник - Т. П. М., чрез пълномощника си – адв. Р.А., в законоустановения срок е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата.

Претендира възнаграждение за безплатно оказана правна помощ.

Третото лице-помагач на страната на ищеца - „Техем Сървисис” ЕООД, в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е подал отговор на въззивната жалба.

Решението в частта, с която са уважени предявените от „Топлофикация София” ЕАД против Т. П. М. кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, във вр. с чл. 150, ал.1 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД, за сумата от 285,62 лева за главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия за имот в гр.

София, ул. ****, за периода 01.06.2017-30.04.2019 г г., ведно със законна лихва от 31.07.2020 г. до изплащане на вземането, сумата 48,99 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода 15.09.2017-23.07.2020 г., както и в частта, с която предявените установителни искове са отхвърлени за сумата над уважения размер от 59,81 лева до пълния предявен размер от 66,97 лева за главница, представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение и за периода 01.03.2017- 31.05.2017 г. и за сумата 14,09 лева, 2 представляваща мораторна лихва върху главницата за периода 01.05.2017-23.07.2020 г., не е обжалвано от страните и е влязло в законна сила.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

По отношение на единственото оплакване във въззивната жалба, която очертава и предметния обхват на въззивната проверка, следва да се отбележи следното:

Действащата през процесния период нормативна уредба – чл.155, ал.1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1. на 10 равни месечни вноски и две изравнителни вноски; 2. на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3. по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването.

Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл.155, ал.1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат, съответно издадената в тази връзка фактура, не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а единствено до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в поголям или по-малък размер от стойността на действително доставеното количество 3 топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. Новото “изравнително” вземане обаче винаги е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата.

Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общата условия, одобрени с решение № ОУ-01/27.06.2016 г. на КЕВР, отнасящи се за процесния период, клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 45-дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят, а съгласно чл. 33, ал. 2 клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.

Издаването на изравнителната сметка обаче не променя срока, в който месечните вноски стават дължими, а следователно и момента, от който започва да тече погасителната давност за тях. Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл.155 и цитираните по-горе разпоредби от общата условия вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД.

С оглед на изложените съображения прогнозните месечни вноски за периода 01.10.2016 г. – 31.05.2017 г. се явяват погасени по давност, доколкото заявлението по чл.

410 ГПК е подадено на 31.07.2020 г. и тригодишната погасителна давност е изтекла по отношение всички вземания, чиято изискуемост е настъпила до 31.07.2017 г., като това обстоятелство не може да бъде променено от последващо издаване на нова „обща“ фактура.

Издаването на такава фактура не променя настъпването на изискуемостта по отношение на месечните вноски. В тази връзка следва да бъде посочено, че по делото не е доказано възникването на ново вземане след издаването на изравнителната сметка, т.е. в резултат от изравняването да е възникнало задължение за доплащане, чиято изискуемост би настъпила в по-късен момент съгласно чл. 33, ал. 2 от Общата условия, приети през 2016 г., а именно в 45-дневен срок от датата на издаването на фактурата.

Така мотивиран, въззивният съд намира, че е законосъобразен извода на районния съд, с който е приел за погасени по давност вземанията на ищеца за главница периода от 01.10.2016 г. – 31.05.2017 включително.

Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания, включително и относно размерите на предявените главен и акцесорен иск, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на 4 решението извън наведените оплаквания, като с оглед неоснователността на въззивната жалба и поради съвпадане на крайните изводи обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло.

При този изход на делото пред настоящата съдебна инстанция дружеството жалбаподател следва да бъде осъдено да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38 ЗА в полза на адв. Р.А. сумата от 300,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за безплатно оказана правна помощ по договор за правна защита и съдействие от 07.12.2022 г.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.