Решение № 260 от 02.08.2021, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 260 гр. Бургас , 29.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на пети юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Даниела Д. Михова

Членове:

Пламена К. Георгиева

Върбанова

Детелина К. Димова при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно гражданско дело № 20212100500911 по описа за 2021 година

Производството е по чл.258 и сл.от ГПК и е образувано по въззивните жалби на Община Бургас (вх.№ 272153/09.04.2021 г. на РС Бургас) и на Р. П. Г. (вх.№

272351/13.04.2021 г. на РС Бургас), против решение № 260517 от 24.03.2021 г. по гр.д.82/2021 г. по описа на Бургаски районен съд.

С оглед изрично направеното в съдебно заседание уточнение на въззивната жалба, ответникът в първоинстанционното производство Община Бургас обжалва решението на БРС, в частта, с която с което е прието за установено по отношение на Община Бургас на основание чл.439 ГПК, че Р. П. Г. не дължи следните суми по изпълнително дело № 889/2019 г. по описа на Държавен съдебен изпълнител, касаещи главница и лихва по акт за установяване на задължения по декларация /АУЗД/, а именно: сумата от 7959.23 лв. – главница и лихва по АУЗД № 29/07.01.2013 г. и сумата от 2608.07 лв.

– главница и лихва по АУДЗ № 4254/06.06.2012 г., и Община Бургас е осъдена да заплати на Р.Г. сумата от 1289 лв, представляващи направените по делото разноски, а Р.Г. е осъден да заплати на Община Бургас сумата от 42 лв представляващи направените по делото разноски.

Твърди се, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с правни норми, определящи правилата за прилагане и прекъсване на давността. По-конкретно се твърди, че още с отговора си на исковата молба, Община Бургас е заявила, че „давността (по чл.173 ДОПК) за периоди от 2009 г. и 2010 г. е вече приложена от органите по приходите в Община Бургас“, като е приложена и справка за задълженията, потвърждаваща служебното прилагане на давността по отношение на посочените периоди преди депозиране на исковата молба. Твърди се, че това служебно прилагане на давността по чл.173 ДОПК се установява и 1 от представеното по делото възлагателно писмо. Твърди се, че въпреки изложените възражения и представените доказателства, първоинстанционният съд е приел за погасени задължения, които вече са били погасени. Твърди се, че поради възможността на задълженото лице да се снабди по реда на чл.88 ДОПК с документ, удостоверяващ, че давността е приложена служебно, е недопустимо този документ да бъде заместван от съдебно решение, което прави и обжалваното решение недопустимо. По отношение на останалата част от решението се твърди, че то е неправилно поради неправилно приложение по спора на ТР № 2 от 26.06.2015 г. постановено по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като разясненията по това тълкувателно решение не касаят публични вземания.

Твърди се, че нормите, регламентиращи давността при публични вземания се съдържат в ДОПК, който кодекс е специален по отношение на ЗЗД, поради което нито ЗЗД, нито тълкувателните решения, издадени във връзка с приложението на ЗЗД, са приложими за публичните вземания. Твърди се, че неправилно прилагайки ТР № 2 от 26.06.2015 г. постановено по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС към настоящия казус, съдът неправилно е изчислил законовите срокове за погасяване по давност на установените публични вземания. Претендира се отмяна на решението на БРС и присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Няма искания по доказателствата.

Ищецът в първоинстанционното производство Р. П. Г. обжалва решението на БРС в частта, с която е отхвърлен искът на въззивника-ищец за установяване недължимост на сумата от 4 066,31 лв – главница и лихва по АУЗД № 1552/05.03.2015 г. Изложени са съображения за правилност на съдебното решение в частта, с която искът е уважен по отношение на вземанията, установени за 2009 и 2010 г., както и за вземанията, установени с АУДЗ № 4254/06.06.2021 г. поради изтекла 5-годишна давност. По отношение на вземанията, установени с АУЗД № 1552/05.03.2015 г., по отношение на които искът е отхвърлен, се твърди, че решението на БРС е неправилно, тъй като неправилно съдът е приел, че искането за прилагане на определен изпълнителен способ е тъждествено на прилагането му, по отношение на прекъсването на давността. Позовава се на ТР № 2 от 26.06.2015 г. постановено по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което борави с „налагането на запор“ не с „искане за налагане на запор“, както и на обстоятелството, че щом според ВКС образуването на изпълнително дело не прекъсва давността, то искането за образуване на изп.дело на по-силно основание също не я прекъсва. Претендира се отмяна на решението на БРС в обжалваната част и постановяване на решение, с което искът се уважава и по отношение на вземанията, установени с АУЗД № 1552/05.03.2015 г.

Претендират се разноски за двете инстанции. Също няма искания по доказателствата.

В законовия срок отговор на въззивна жалба е подаден само от Община Бургас – против въззивната жалба на ищеца Г.. Излагат се съображения, че решението на БРС в обжалваната от ищеца част, е законосъобразно, тъй като са правилни изводите на съда за прекъсване на давността за вземането по АУЗД № 1552/05.03.2015 г. с издаването на акта, както и повторно – с възлагателно писмо изх.№ 11-00-3054/08.10.2019 г. и образуване на изп.дело № 889/2019 г. по описа на ДСИ при БРС. Посочва се, че доколкото съгласно чл.171, ал.1 ДОПК давността изтича след изтичането на 5 години, считано от 1 януари на следващата година, прекъснатата през 2015 г. с издаването на акта давност, би изтекла на 01.01.2021 г., ако не беше прекъсната отново през 2020 г. Претендира се отхвърляне на въззивната жалба.

И двете въззивни жалби са подадени от легитимирано лице, против акт на съда, подлежащ на обжалване, в законовия срок, поради което съдът ги намира за допустими.

С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът приема от фактическа и правна страна, следното:

2

Производството ред първоинстанционния съд е образувано по исковата молба на Р. П. Г. от ***, за приемане за установено, на основание чл.439 ГПК, по отношение на ответника Община Бургас, че ищецът не дължи претендирани суми по изпълнително дело № 889/2019 г. по описа на Държавен съдебен изпълнител при РС Бургас, а именно: 4 066,31 лв – главница и лихва по акт за установяване на задължения по декларация /АУЗД/ № 1552/05.03.2015 г.; 7 959,23 лв – главница и лихва по АУЗД № 29/07.01.2013 г. и 2 608,07 лв – главница и лихва по АУДЗ № 4254/06.06.2012 г. Твърди се, че вземанията по издадените три броя АУДЗ касаят задължения за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) и такса битови отпадъци (ТБО) за периода 2009-2014 г., ведно с лихвите върху всяка главница, които са погасени по давност (пет годишната давност) по чл.171, ал.1 ДОПК, която е била прекъсната с издаването на актовете, но след това не е била прекъсвана с предприемане на действия по принудително изпълнение, които да могат да прекъснат давността. Сочи се, че самото образуване на изпълнително производство не прекъсва давността. По отношение на вземанията за данък върху недвижими имоти и такса битови отпадъци за 2009 г.и лихвите върху тях (предмет на АУЗД № 29/07.01.2013 г. ) се твърди, че тези вземания са погасени по давност и на основание чл.172, ал.2 ДОПК – с изтичането на 10 години, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати съответното публично задължение. Изложени са и съображения по отношение на претенциите на взискателя за заплащане на такса за битови отпадъци, че същата не се дължи, тъй като Община Бургас не е предоставила надлежно услугата и не е спазен начина за определяне и начисляване на таксата по ЗМДТ.

Предявени са искове с правно основание чл.439 ГПК, вр.чл.171 и чл.172 ДОПК.

Ответникът Община Бургас е оспорила исковете с писмен отговор в срока по чл.131 ГПК. По отношение на част от вземанията – за 2009 г. и 2010 г., установени с АУЗД № 29/07.01.2013 г., за които се сочи, че поради служебното им отписване от Община Бургас на основание чл.173, ал.2 ДОПК поради служебно прилагане на давността, за ищеца липсва правен интерес от заведения иск. Искът е оспорен като недопустим и по отношение на изложените съображения за незаконосъобразно начисляване на такса битови отпадъци, за които съображения се твърди, че е следвало да бъдат изложени при обжалване на акта по реда на чл.107, ал.4 ДОПК. В останалата част се твърди, че искът е неоснователен, тъй като не е изтекла изискуемата по чл.171, ал.1 ДОПК 5-годишна давност поради прекъсването й.

По отношение на АУЗД № 4264/06.06.2012 г. и АУЗД № 29/07.01.2013 г. се твърди, че давността е била прекъсната за първи път - с издаването на процесните актове; повторно – с възлагателно писмо изх.№ ПС000694/08.07.2015 г. и образуването на изп.дело № 461/2015 г. по описа на ЧСИ Т.Маджарова; и за пореден път – през 2010 г. – с възлагателно писмо изх.

№ 11-00-2734/24.08.2020 г. По отношение на АУЗД № 1522/05.03.2015 г. се твърди, че давността е била прекъсната с издаването на акта, а след това - с възлагателно писмо изх.№ 11-00-3054/08.10.2019 г. и образуванео на изп.дело № 889/2019 г. по описа на ДСИ при РС Бургас.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил частично предявените искове, като е приел за установено по отношение на Община Бургас на основание чл.439 ГПК, че ищецът Р.Г. не дължи следните суми по изп.дело № 889/2019 г. по описа на ДСИ, касаещи главница и лихва – 7959,23 лв – главница и лихва по АУЗД № 29/07.01.2013 г., и 2608,07 лв – главница и лихва по АУДЗ № 4254/06.06.2012 г. Искът е отхвърлен по отношение на сумата от 4066.31 лв. – главница и лихва по АУЗД № 1552/05.03.2015 г. На страните са присъдени съдебни разноски съобразно уважената, съотв.отхвърлената част от исковете.

Решението на БРС е обжалвано от двете страни, във всичките му части, поради което спорът е висящ пред настоящата инстанция изцяло.

3

При извършената проверка по реда на чл.269 ГПК съдът констатира, че обжалваното решение е валидно, на частично недопустимо.

По отношение на допустимостта на решение, съдът намира следното:

На първо място съдът споделя извода на първоинстанционния съд, че след предаването на процесните публични общински вземания за принудителното събиране по реда на ГПК, компетентен да се произнесе по въпроса за погасяването им по давност е гражданския съд, по реда на чл.439 ГПК, с който смисъл е и цитираното от БРС определение № 130 от 24.07.2017 г. на ВКС по ч.гр.д.756/2017 г., II г.о., ГК, и Определение № 52 от 29.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 38/2020 г., 5-членен с-в, ГК.

Съдът намира обаче, че решението е частично недопустимо поради това, че един от предявените искове е частично недопустим поради липсата на правен интерес.

Предявяването на иск за установяване съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право се допуска само, когато ищецът има интерес да установи това със съдебно решение (чл.124, ал.1 ГПК). Наличието на правен интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на установителния иск, какъвто се явява и иска по чл.439 ГПК, за наличието на която съдът е длъжен да следи служебно във всеки етап на исковото производство. Искът по чл.439, ал.1 ГПК е предоставен на длъжника в изпълнителното производство за оспорване на предприетото срещу него принудително изпълнение въз основа на съдебно изпълнително основание. По своята правна природа, искът е отрицателен установителен, като защитата на длъжника срещу принудителното изпълнение се изразява в оспорване на вземането (изпълняемото право), т.е. с него се цели установяване със сила на пресъдено нещо, че изпълняемото право на взискателя по образуваното изпълнително дело е престанало да съществува, поради наличието на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Съдебната практика е безпротиворечива в становището, че правен интерес за длъжника от предявяване на установителен иск по чл.439 ГПК е налице само при висящ изпълнителен процес за принудителното събиране на вземането. Касае за специфичен отрицателен установителен иск, чрез който се оспорва именно изпълнението и решението по него би могло да предизвика промяна в правната сфера на длъжника единствено в хипотезата на висящо изпълнително производство, поради което длъжникът е лишен от правен интерес да предяви иск с правно основание чл.439 ГПК, ако за съответното вземане липсва образувано изпълнително производство или, ако изпълнителното производство за него е прекратено.