Решение № 121 от 06.02.2026, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 121 гр. Варна, 06.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ТО, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мила Й. К.

Членове:

Т. Кръстев

Десислава Г. Жекова при участието на секретаря Албена Ив. Янакиева като разгледа докладваното от Десислава Г. Жекова Въззивно гражданско дело № 20253100501730 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба вх. № 27583/26.03.2025 г. от „КАРДИФ ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, чрез клона си „КАРДИФ ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ, КЛОН

БЪЛГАРИЯ“

КЧТ,

ЕИК

175190073 и

„КАРДИФ

ЖИВОТОЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, действащ чрез клона си в България „КАРДИФ ЖИВОТОЗАСТРАХОВАНЕ, КЛОН БЪЛГАРИЯ“ КЧТ, ЕИК

175190059, чрез адв. Е. М., срещу Решение № 829/10.03.2025 г., постановено по гр. д. № 4042/2023 г. по описа на ВРС, с което са уважени предявените от С.

П. Т., Е. Н. Т. и Т. Н. Т. искове против въззивниците за заплащане при условията на солидарност на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК 000694749 на сумата от 22153.50 лева, представляваща дължимо застрахователно плащане по Договор за застраховка „Защита на плащанията по кредити за малки и средни предприятия“, сключен с Н. Т. Т., починал на 11.10.2022 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на задължението.

Във въззивната жалба се излагат съображения за неправилност и необоснованост на обжалваното решение като постановено при нарушение на материалния и процесуалния закони. По-конкретно, въззивниците сочат нарушение на чл. 179, ал. 1 ГПК, изразяващо се в необсъждане от страна на 1 съда на съобщение за смърт № 441/12.10.2022 г., с което се установявала смъртта на Н. Т. и причините за нея, а именно – белодробен тромбоемболизъм.

Изразява несъгласие с извода на първоинстанционния състав, че причината за смъртта не била изяснена, което било в противоречие с чл. 98, ал. 1 и ал. 4 от Закона за здравето, според която разпоредба при настъпила в лечебно заведение смърт се извършвала аутопсия на починалото лице, като такава не се провеждала в случай на изрична молба в този смисъл от близките на починалия. Като не съобразил коментираното писмо за смърт, счита, че първоинстанционният съд предопределил изхода на спора. На следващо място, сочи, че решаващият състав не взел под внимание и друг официален удостоверителен документ – епикриза, издадена от МБАЛ „Св. Анна-Варна“ АД касателно хоспитализирането на починалото лице за периода от 06.10.2022 г. до 11.10.2022 г. В посочения документ била отразена като причина за смъртта белодробен тромбоемболизъм, с което аргументира тезата си за установеност на причината за смъртта на Н. Т.. В жалбата се излага, че не е взета предвид и изготвената комплексна съдебно медицинска и психиатрична експертиза и по-конкретно в частта за наличието на предходни заболявания на починалото лице, които не били декларирани от починалото лице при сключването на застрахователния договор и които били реалната причина за смъртта му. В тази връзка, в жалбата се излага, че починалото лице имало редица предшестващи сключването на застрахователния договор заболявания, което счита за доказано с изготвената по делото експертиза. Счита за доказана и причинно-следствената връзка между настъпилата смърт и предходните заболявания на починалото лице. Твърди, че от представения по делото „Подробен въпросник за приемане за застраховане“ се установявало, че починалият Т. не отразил наличието на здравословни проблеми. Счита попълнените в нея данни за неверни и по конкретно посочва болничен лист № Е20180011425, издаден от МБАЛ „Св. Анна-Варна“ АД, от който се констатирало наличието на болничен престой във връзка със заболяването „тромбофлебит“ за период от 12.10.2018 г. до 16.11.2018 г. (36 дни), което обстоятелство не било отразено от починалото лице във въпросника. Сочи наличието и на извършена оперативна намеса на починалия. Като следващо основание за отказ от изплащане на обезщетение по застрахователния договор е аргументирано във въззивната жалба непосочването от починалото лице на съществени обстоятелства, касаещи здравословното му състояние. Отправено е искане за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на ново, с което предявените искове бъдат отхвърлени като неоснователни.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не са постъпили отговори на въззивната жалба.

Постъпила е и частна жалба вх. № 53544/16.06.2025 г. от КАРДИФ ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, чрез клона си „КАРДИФ ОБЩО

ЗАСТРАХОВАНЕ, КЛОН БЪЛГАРИЯ“ КЧТ, ЕИК 175190073 и „КАРДИФ ЖИВОТОЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, действащ чрез клона си в България „КАРДИФ ЖИВОТОЗАСТРАХОВАНЕ, КЛОН БЪЛГАРИЯ“ КЧТ, ЕИК

175190059, чрез адв. Е. М., срещу Определение № 6714/21.05.2025 г., постановено по гр. д. № 4042/2023 г. по описа на ВРС, с което първоинстанционното решение е изменено в частта за разноските.

2

Частният жалбоподател излага съображения за неправилност на акта на съда поради нарушение на чл.78, ал.1 ГПК, изразяващо се в неправомерно присъждане на пълния размер на адвокатските хонорари на всеки от двамата процесуални представители на насрещната страна – адв. Н. В. и адв. Р. Д.. На следващо място, сочи, че неправилно съдът присъдил на процесуалните представители на ищците и допълнителна сума от по 1000.00 лева за всеки от тях за явяване в повече от две съдебни заседания. Сочи, че адв. В. се явил само в две съдебни заседания, а адв. Д. присъствала само на едно. Счита определените размери на адвокатските възнаграждения за завишени.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК не са постъпили отговори на частната жалба.

В открито съдебно заседание, съответно чрез упълномощени процесуални представители и нарочно депозирани молби по хода на делото, страните поддържат становищата си и исканията си към въззивния съд.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото, приложимия материален закон и по вътрешно убеждение, съставът на въззивния съд приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Въззивната и частната жалби са редовни, подадени са в срок, от надлежна страна, срещу подлежащи на въззивно обжалване съдебни актове, поради което са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

По въззивната жалба:

Правомощията на въззивния съд, съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК, са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на обжалваното в цялост първоинстанционно решение, а по останалите въпроси – ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.

Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна компетентност, поради което е валидно.

Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя неговата допустимост, поради което въззивният съд дължи произнасяне по съществото на спора.

Въззивният съдебен състав намира, че в първоинстанционното решение правилно са отразени твърденията и възраженията на страните, както и установената по делото фактическа обстановка. Въззивният съд напълно споделя и правните изводи на първоинстанционния съдебен състав, поради което на осн. чл.272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд в цялост и не намира основание да ги преповтаря.

Неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че първоинстанционният съд е игнорирал удостовереното обстоятелство в съобщението за смърт на Н. Т., че причината за смъртта е белодробен тромбоемболизъм. Съдът се е позовал на приетата КСМЕ, като подробно е описал заключението на вещите лица, отричащо твърдяната в отговора на исковата молба от застрахователя причина за смъртта, поради което 3 констатираната в съобщението за смърт причина не се явява основание за отказ от изплащане на застрахователно обезщетение по смисъла на чл. 362, ал.4 и 6 КЗ.

Няма по делото категорично доказване от страна на въззивните дружества за съзнателно неточно обявено или премълчано обстоятелство от страна на кредитополучателя, сключил договора за застраховка, което обстоятелство да е установено, че е оказало въздействие за настъпването на застрахователното събитие. Напротив, според заключението на КСМЕ, точните причини за смъртта остават неизвестни.

Доводът във въззивната жалба за ползване на болничен през 2018г. поради „емболия и тромбоза на долните крайници“ не променя горния извод, тъй като няма данни това заболяване да е в пряка причина със смъртта и да е оказало въздействие за настъпването на застрахователното събитие.

Оплакването, че съдът не е взел предвид епикриза от 2022г., издадена към датата на смъртта на Н. Т. също не се възприема като основателно, тъй като договорът за застраховка е сключен през 2021г., към който момент е попълнен и медицинският въпросник.

Солидарната отговорност на въззивните дружества произтича от чл.304 ТЗ.

Размерът на задължението е установен с прието заключение на съдебносчетоводна експертиза и искът правилно е уважен съответно на правилата на чл.382 КЗ и диспозитивното начало в процеса до предявения размер, ведно със законна лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане.

При пълно съвпадане на правните изводи на двете инстанции и изложените мотиви по оплакванията във въззивната жалба, се налага извод за неоснователност на въззивната жалба и първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

По частната жалба:

С първоинстанционното решение ответниците са осъдени да заплатят разноски за адвокатски възнаграждения по чл.38 ЗАдв, както следва: на адв.

Н. В. 2 500 лв. и на адв. Р. Д. 1 250 лв.

Постъпили са две молби по чл. 248 ГПК – от адв. Р. Д., като процесуален представител на Е. Т., и от адв. Н. В., като процесуален представител на С. Т. и Т. Т..

Адв. Р. Д. е настоявала, че дължимото й се адвокатско възнаграждение е в размер на 3 393 лв. Адв. Н. В. настоявал, че дължимото му се адвокатско възнаграждение е в размер също от 3 393 лв. за всеки, представляван от него ищец.

С обжалваното определение по чл. 248 ГПК първоинстанционният съд е уважил молбите по чл. 248 ГПК, като е изменил решението в частта, с която ответниците са осъдени да заплатят на адв. Н. В. и адв. Р. Д. адвокатски възнаграждения по чл. 38 ЗАдв, като е увеличил адвокатското възнаграждение за всеки от процесуалните представители на ищците в размер от по 3394 лв.

Въззивният състав намира частната жалба за основателна.

Съобразно практиката на СЕС и ВКС, Наредба 1/2004г., която се ползва като ориентир от съда, фактическата и правна сложност на делото и 4 съобразявайки осъществените процесуални действия, съставът на въззивния съд намира първоначално определените от първоинстанционнния съд адвокатски възнаграждения за справедливи за извършения от процесуалните представители труд.

Поради горното, обжалваното първоинстанционно определение по чл.

248 ГПК следва да бъде отменено, като сезиралите ВРС молби по чл. 248 ГПК следва да бъдат оставени без уважение

По разноските във въззивното производство:

С оглед изхода на спора по въззивната жалба, отправените своевременно искания и на осн. чл.78, ал.3 ГПК, вр чл.38 ЗАдв и чл.11, ал.2 ЗВЕРБ, въззивниците следва да бъдат осъдени да заплатят на процесуалните представители на въззиваемите, определени от съда адвокатски възнаграждения, както следва: на адв. Р. Д. в размер от 639.11 евро и на адв. Н.

В. в размер от 1278.23 евро.

По частната жалба в полза на частния жалбоподател се следват разноски от 7.67 евро за заплатена държавна такса.

Водим от горното, съдебният състав

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение №829/10.03.2025г., постановено по гр. д.

№4042/2023 г. по описа на Районен съд - Варна.