Определение № 2 от 02.01.2024, Окръжен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№2 гр. Перник, 02.01.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на втори януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ИВАЙЛО ХР. РОДОПСКИ

Членове:

ЛОРА Р. СТЕФАНОВА

МАРИЯ В. МИЛУШЕВА като разгледа докладваното от МАРИЯ В. МИЛУШЕВА Въззивно частно гражданско дело № 20231700500772 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 – чл. 278 ГПК, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба, депозирана от Г. В. Г., с адрес: ***, чрез пълномощника му адв. А. Ц. – ПАК, срещу Определение № 2943 от 14.09.2023г. по гр. дело № 6000/2022г. по описа на РС – Перник, с което съдът е оставил без уважение молбата му с вх. № 16478/04.08.2023г. за изменение на постановеното по гр. д. № 6000/22г. по описа на ПРС Решение № 762/09.07.2023г. в частта за разноските.

В частната жалба се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Жалбоподателят твърди, че районният съд неправилно е приел, че са налице основанията на чл. 78 ал. 2 от ГПК, поради което не е възложил разноските на ищеца в тежест на ответника.

Основният аргумент, извличащ се от съдържанието на частната жалба, се заключава в това, че при наличие на изпълнителен титул у ответната страна, то последната винаги е станала повод за завеждане на иск, в случая – такъв с правно основание чл. 439 от ГПК. Жалбоподателят сочи и съдебна практика в тази насока – Определение № 1248/25.05.2023г. по ч. гр. д. № 1167/2023г. на ВКС. По изложените съображения отправя искане към настоящата инстанция за отмяна на обжалваното съдебно определение и постановяване на ново, с което в полза на жалбоподателя – ищец бъдат присъдени сторените по гр. дело № 6000/2022г. по описа на ПРС разноски.

Претендира и разноски, сторени пред въззивната инстанция.

В срок е постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна – „ЕОС Матрикс“ ЕООД, с ЕИК 131001375, чрез пълномощника му юрк. В.Й., в който се излагат съображения за неоснователност на подадената частна жалба. Сочи се, че първоинстанционният съд се е произнесъл правилно, като е съобразил както фактическите обстоятелства по делото, така и процесуалното и извънпроцесуалното 1 поведение на ответника. Излага и подробни съображения, придружени с относима съдебна практика – множество съдебно актове, сред които и Определение № 744 от 18.04.2023г. на ВКС по ч. гр. д. № 1170/2023г. III ГО, относно наличиието на условията на чл. 78 ал. 2 от ГПК в настоящия казус. Твърди, че в случая ответникът не е дал повод за завеждане на иска, тъй като не е инициирал извършване на действия по принудително изпълнение срещу ищеца. Изяснява, че изпълнително дело № 265/2016г. по описа на ЧСИ Е.Д., с рег. № *** към КЧСИ, е прекратено по право на основание чл.

433 ал. 1 т. 8 от ГПК, след което последващи изпълнително действия не са били предприемани. По изложените съображения счита, че частната жалба е неоснователна и като такава следва да се остави без уважение. Претендира разноски за настоящото производство.

Окръжен съд - Перник, след като прецени събраните по делото доказателства и направените с частната жалба оплаквания, намира същата за неоснователна по следните съображения:

Частната жалба, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, насочена срещу акт, подлежащ на обжалване и от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалване, е допустима.

С обжалваното съдебно определение първоинстанционният съд не е уважил искането на ответника за изменение на Решение № 762/09.07.2023г., постановено по гр. дело № 6000/2022г. по описа на Районен съд – гр. Перник, в частта за разноските.

Районният съд в мотивите си е посочил, че при постановяване на решението си е констатирал, че са налице предпоставките на чл. 78 ал. 2 от ГПК, която изключва отговорността за разноски на ответната страна. Посочил е, че при разглеждане на депозираната от ищеца – сега жалбоподател, молба за изменение на съдебното решение в частта за разноските, правната му преценка остава непроменена. Районният съд е посочил, че в настоящия случай ответникът не е станал причина за завеждане на иска и е признал последния, което обуславя приложението на разпоредбата на чл. 78 ал. 2 от ГПК. Посочил е, че въпреки издадения изпълнителен титул, ответникът освен, че е поискал да бъде конституиран на 11.04.2018г. като взискател, след това не е поискал извършването на каквито и да било изпълнителни действия, поради което не може да се приеме, че с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото.

Районният съд е посочил и обстоятелството, че по делото не се съдържат данни, които да сочат, че след настъпилата перемция длъжникът да е поискал изрично от съдебния изпълнител прекратяването на делото, респ. да е бил налице постановен отказ от страна на съдебния изпълнител. Районният съд е приел още, че задължителната сила на влязлото в сила съдебно решение, с което е уважен иск по чл. 439 ГПК не рефлектира върху предпоставките на чл. 78 ал. 2 от ГПК.

Настоящия съдебен състав споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд, намирайки ги за правилни и законосъобразни, като намира за нужно да посочи и следното:

Настоящият съдебен състав не споделя цитираната от жалбоподателя съдебна практика, съгласно която снабдяването с изпълнителен титул и конституирането на ответника като взискател във висящо изпълнително производство срещу длъжника съставлява достатъчен повод за ищеца да заведе иска за установяване недължимостта на процесните вземания като погасени по давност, с оглед на което хипотезата на чл.

2

78, ал. 2 ГПК не може да намери приложение при присъждането на сторените по делото разноски, респ. поради това нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК да е основанието за възлагане на сторените от ищеца съдебно – деловодни разноски на ответника.

Най-напред, основание да не сподели изводите на върховната инстанция в посочената практика, се явява обстоятелството, че същото е постановено при различна фактическа обстановка, което от своя страна е видно и от самия акт - „В същото определение изрично е посочено, че отговорност за съдебните разноски в процес, предмет на който е несъществуването на погасено по давност вземане, би възникнала за кредитора - ответник, ако той предприеме действия за принудително събиране на погасеното по давност вземане /което е направил в настоящия случай/, респ. оспори предявения основателен иск“. В настоящата хипотеза, от страна на ответника не са предприети каквито и да било действия, които да са насочени към принудително събиране на погасеното по давност вземане. Конституирането на ответника като взискател по изпълнителното дело, с оглед извършената цесия, не съставлява изпълнително действие, насочено към принудителното удовлетворяване на вземането, а е процесуално поведение, насочено към уведомяване на съдебния изпълнител за осъществилото се прехвърлане на подлежащото на изпълнение вземане, респ. за действителния кредитор, в чийто правомощия, наред с всички останали законово предвидени, ще са и прекратяването на изпълнителното дело и връщане на изпълнителния титул. Подобно уведомяване е необходимо и с оглед евентуалната хипотеза на доброволно изпълнение на вземането от страна на длъжника, доколкото съдебния изпълнител следва да е известен относно това кому се дължи съответното вземане. В никакъв случай, обаче, конституирането на новия взискател, не може да се приеме като изпълнително действие, насочено към принудителното удовлетворяване на вземането, или като действие с друг вид процесуални последици за длъжника.

На следващо място, съдът не споделя доводите на жалбоподателя, доколко счита, че длъжникът, с неправомерното си поведение – липса на изпълнение на постановеното в изпълнителния титул задължение (да заплати), сам се е поставил в ситуация, в която над него да тегне угрозата за принодително изпълнение на вземанията по издадения изпълнителен титул, още повече, че отстраняването на тази угроза зависи изцяло от него – чрез удовлетворяване на процесното вземане.

Същевременно, взискателят-кредитор не следва да бъде „наказван“ чрез поемане на допълнителни разходи за това, че е изправна страна в отношенията между страните, при което освен, че не е получил вземането си по изпълнителния титул (предвид неизпълнението на длъжника на постановеното от съда), бива осъждан да заплаща разноски на неизпълнилия задълженията си длъжник в производство като настоящото.

Като допълнителен аргумент в тази насока е и обстоятелството, посочено и от районният съд, че длъжникът не се е възползвал от предоставената му в чл. 433 ал. 1 т.

8 ГПК възможност да поиска от съдебния изпълнител прекратяване на изпълнителното производство поради това, че взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, респ. да е постановен отказ, който да е обжалван по реда на чл. 435 ал. 2 т. 6 от ГПК.

В заключение следва да се посочи, че настоящия съдебен състав изцяло споделя изводите на Върховния касационен съд, обективирани в Определение № 744 от 18.04.2023г. на ВКС, постановено по ч. гр. д. № 1170/2023г. на III ГО, съгласно която извънсъдебното поведение на кредитора има значение. Съгласно чл.78,ал.2 ГПК и 3 константно установената практика на ВКС по прилагането на нормата, от значение е поведението на ответника като кредитор или като длъжник, съдебно и извънсъдебно, т.е включително извънпроцесуалното му поведение. Разликата в положението на ответника, когато е длъжник по осъдителен или установителен (по чл.422 ГПК) иск с това на ответника- кредитор при иска по чл.439 ГПК, основан на настъпила погасителна давност за вземането, и след като искът се признава е, че докато в първия случай бездействието на длъжника и просрочването на задължението се разглежда като повод за завеждане на осъдителния или установителен иск (опр.№60228/2021г по ч.гр.д. №1916 за 2021г, Трето г.о на ВКС), то бездействието на кредитора в изпълнителния процес няма същото значение. Това е разяснено при отговора на правен въпрос в определение № 95/2018 по ч гр.д № 510/18г на Четвърто г.о на ВКС и множество други определения на състави на ВКС, с които съдебната практика е уеднаквена. За възлагане на разноските, сторени от ищеца, водещо значение се отдава на активното поведение на ответника като кредитор и взискател, на съдебните, а в някои случаи и на извънсъдебните мерки, които е предприел, докато установено и продължаващо бездействие на кредитор след като давността е изтекла обуславя обратния резултат (опр.№318/2018г по гр.д №2828/2018г , опр №534/2019г по ч. гр.д№4484/2019г на Трето г.о, опр.№474/2019г по ч. гр.д № 3063/2019г на Четвърто г.о и др.) Както снабдяването с изпълнителен лист, така и поддържаната от взискателя висящност на изпълнителното дело са от значение и се вземат предвид от съда при преценка, доколкото засвидетелстват активност на взискателя, включително в насока да се осигури възможността за изпълнителни действия по негово искане. В този смисъл е и практиката на ВКС в определения по чл. 288 ГПК, с които актове не е допуснато касационно обжалване при възложени в тежест на ответника разноски, но поради изтъкнати и взети предвид негови активни действия, осигуряващи му надлежно възможности за принудително изпълнение или манифестирали незачитане на давността, вече настъпила и обявена му от длъжника (опр №320/2022г по ч.т.д. № 1122 за 2022 г. на Второ т.о ,опр. №50413 по ч.т.д. № 2100 по описа за 2022 год. На Първо т.о на ВКС и цитираната в тях съдебна практика).

Друг е случаят, в който за очертан с исковата молба период взискателят бездейства, не предприема никакви мерки, не сочи изпълнителни способи, нито прави искания или други изявления с процесуални последици за длъжника, както и за хода на изпълнителното производство (конституиране на други страни (извън основните), молби за спиране, за прекратяване, искане за предаване на изпълнителния лист след прекратяване и др.). Прекратяване на изпълнителното дело при перемпция - чл. 433, ал.1 т.8 ГПК, настъпва по силата на закона. Със закона адресатите на нормата следва да съобразяват поведението си, включително страните в изпълнителното производство.