Решение № 3875 от 14.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3875 гр. София, 13.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иванка Иванова

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Теодора М. П.а при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20221100505023 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение №20004476 от 17.01.2022г., постановено по гр.д. № 50212/2020г. по описа на СРС, 157 с-в е частично уважен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от ЕТ „Г.-Г.В.“ против „В.-В.Х.“ ЕАД положителен установителен иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 286 ТЗ, с което ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 1 873, 10 лв., представляваща възнаграждение по договор за изработка с предмет строително-монтажна дейност, сключен на 02.10.2019г. по протокол 4, подписа на 23.12.2019г., за което е издадена Фактура № 342/23.12.2019г. и по протокол 5, подписан на 09.01.2020г. за което е издадена Фактура № 344/09.01.2020г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на Заповед за изпълнение – 08.11.2018г., до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за сумата над 1 873,10 лв. до пълния предявен размер от 5 273, 10 лв. като погасен чрез прихващане със сумата от 3 400, 00 лв., представляваща мораторна неустойка по чл. 14 от договор за изработка с предмет строително-монтажна дейност, сключен на 02.10.2019г. за периода 18.11.2019г. – 22.12.2019г. за забава изпълнението на работата, уговорена по позиции 5,6 и 7 от офертата, неразделна част от договора.

Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 603, 46 лв., представляваща разноски за заповедното производство и сумата от 1 665, 46 лв. представляваща разноски за исковото производство.

1

Срещу така постановеното решение в частта, с която искът с правно основание чл.

266, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 286 ТЗ е уважен за сумата 1 873, 10 лв. е постъпила въззивна жалба от ответника „В.-В.Х.“ ЕАД, чрез пълномощника си – адв. З. Н., в която са изложени оплаквания за неправилност на същото, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите.

Поддържа, че неправилно СРС е приел, че окончателната стойност на извършените строително-монтажни работи е уговорена с приемо-предавателни протоколи, тъй като окончателната цена била определена в подписания от страните договор. При условията на евентуалност сочи, че дори да се приеме, че крайната стойност на всички извършени дейности е била окончателно фиксирана в приемо-предавателните протоколи, то при съобразяване на издадените протоколи общият размер на дължимата сума възлизал на 40 070, 46 лв. с ДДС, като по спора съществувало признание, че дружеството е заплатило 42 664, 26 лв. с ДДС, с което дружеството било изпълнило изцяло задължението си за заплащане на извършените строително-монтажни работи. Посочва, че съдът неправилно е изчислил размера на дължимата неустойка, тъй като не е съобразил, че действителният размер на ден е 120, 00 лв. с ДДС, а предаването на всички уговорени дейности е било извършено със закъснение от 35 дни, поради което и дължимата неустойка е в размер на 4 793, 82 лв., с която сума е извършено прихващане с вземанията по фактури № 342/23.12.2019г. за 4 437, 36 лв. и по фактура № 344/09.01.2020г. с остатъка от вземането за неустойка. Въз основа на изложеното моли решението да бъде отменено в обжалваната част, като въззивният съд постанови решение, с което предявеният иск да бъде изцяло отхвърлен.

Претендира разноски.

Въззиваемият ищец – ET “Г.-Г.В.“, е подал отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, чрез процесуалния си представител – адв. Д. Г., с надлежно учредена по делото представителна власт, с който оспорва същата по подробно изложени съображения.

Поддържа, че СРС правилно е приел, че окончателната стойност на извършените строително-монтажни работи зависи от изработения обем от работа, който е описан в Протокол/Акт образец 19/. Изтъква, че след извършени от ответното дружество плащания по Фактура №342/23.12.2019г. и по Фактура №344/09.01.2020г. дължима е останала сумата в размер на 5 273, 10 лв. Сочи за правилни и обосновани изводите на СРС, че дължимата неустойка е в размер на 100 лв. на ден, върху която сума не следвало да се начислява ДДС, както и че забавата за изпълнение е 34 дни. Моли решението да бъде потвърдено в обжалваната му част. Претендира разноски.

Решението в частта, с която предявеният установителен иск е отхвърлен за сумата над 1 873, 10 лв. до пълния предявен размер от 5 273, 10 лв., не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивното производство, поради което е редовна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на 2 решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните оплаквания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, като относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

Съдът, като съобрази оплакванията на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователно, а по конкретно наведените оплаквания във въззивната жалба намира следното:

Не е спорно, че между страните е бил сключен договор за изработка от 02.10.2019г., по силата на който въззивниваемият - „ЕТ Г.-Г.В.“ е поел задължението да извърши строително ремонтни дейности на обект, находящ се в гр. София, бул. „******* срещу което въззивникът „В.-В.Х.“ ЕАД е поел задължение да заплати възнаграждение.

Видно от представения по делото договор за изработка от 02.10.2019г. страните са уговорили заплащане на възнаграждение в размер на 22 117, 00 лв. без ДДС, от които 4000, 00 лв. платими авансово към момента на подписване на договора срещу издадена от изпълнителя фактура, а остатъкът след завършване на съответния етап и приемането му с Акт образец 19. Не е спорно и че с анекс от 10.12.2019г. към договора за изработка възложителят е възложил извършване на допълнителни строително ремонтни дейности, за чието извършване е уговорена единична цена, като е предвидено, че окончателната им квадратура се определя след завършване на работата и вписването в Акт образец 19, както и че е било уговорено заплащането авансова на сума в размер на 4000, 00 лв. на изпълнителя.

Спорен между страните, с оглед на наведените във въззивната жалба оплаквания, се явява въпросът за окончателно дължимата цена за процесните строително-ремонтни дейности по договора за изработка.

В действителност, съгласно сключения договор за изработка от 02.10.2019г., страните са уговорили заплащане на сума в размер на 22 117, 00 лв. без ДДС /т.3.4. от процесния договор/. Следва обаче да бъде взета предвид принципната възможност страните да изменят отделни уговорки от съдържанието на договора, сред които и обема на работа, както и размера на дължимото възнаграждение. По повод на извършваните от въззивника ремонтни дейности са били съставени Протоколи/акт 19/, подписани от двете страни по спора, в които са посочени сумите, които подлежат на заплащане от „В.-В.Х.“ ЕАД.

Установява, че посочените в тях суми са както следва: сума в размер на 11 657 по 3

Протокол/акт 19/ №1, сума в размер на 10 428 по Протокол /акт 19/ №2, сума в размер на 13 335, 96 лв. по Протокол / Акт 19/ № 4 и сума в размер на 3314, 40 лв. по Протокол /акт 19/ №5.

Ищецът признава, с оглед на изложените твърдения в исковата молба, факта на заплащането на дължимите суми по Протокол /Акт 19/ № 1, 2 и 3, както и заплащането на сума в размер на 9 075, 00 лв. по Протокол /Акт 19/ № 4 и на сума в размер 2 478, 66 лв. по Протокол /Акт 19/ №5, поради което и следва да се приеме, че ищецът не оспорва наличието на заплатени в размер на 42 664, 26 лв. суми от ответник - въззивник в настоящото производство. При съобразяване на изложеното настоящият състав приема, че макар в договора за изработка да е било уговорено възнаграждение в размер на 22 117, 00 лв. без ДДС, то в последствие в отношенията между страните са били постигани последващи уговорки, с които на изпълнителя е било възлагано изпълнение на допълнителни строително ремонтни дейности, за което е било заплащано и допълнително възнаграждение от страна на възложителя, като общият размер на заплатеното от възложителя възнаграждение е 42 664, 26 лв. Неоснователни са в тази връзка оплакванията във въззивната жалба за неправилно определяне на общия размер на дължимото се възнаграждение в отклонение от уговореното в процесния договор за изработка, тъй като при преценка на представените по делото доказателствени средства се установява, че заплащаното от изпълнителя възнаграждение е било в по-висок размер. Житейски нелогично е възложителят да е заплащал процесните суми, надхвърлящи размера на уговореното възнаграждение в случай, че същите не са били възложени, респективно извършени и да не са се дължали с оглед на допълнителни уговорки между страните по процесния договор. Още повече, че не са наведени твърдения за заплащането им да е без правно основание. Поради което и настоящият състав намира за установени твърденията на ищеца, че окончателната стойност на извършените строително ремонтни дейности следва да бъде определена съобразно сумите, посочени в представените по делото приемо-предавателни протоколи, подписани от представители и на двете страни по договора.

Съгласно твърденията на ищеца в исковата молба дължимите възнаграждения съгласно Протокол /Акт 19/ № 4 и Протокол /Акт 19/ №5, за които са били издадени фактура № 342 от 23.12.2019г. и фактура №344 от 09.01.2020г. са изплатени само частично, като общият размер на неизплатената им част възлиза на 5 273, 16 лв. При съобразяване на обстоятелството, че за процесните суми са издадени Протокол /Акт 19/ №4 и №5, които са били подписани от представител на въззивника, то с подписването им следва да бъде прието, че същият е приел изпълнението на възложената работа и е извършил извънсъдебно признание за дължимостта на сумите, посочени в тях. С оглед на направеното от ищеца признание за заплащане на суми в размер на 42 664, 26 лв., то съобразно Протокол /Акт 19/ №4 и №5 оставаща дължима сума за заплащане от възложителя е в размер на 5 273, 16 лв. или общият размер на сумата по процесния договор за изработка възлиза на 47 937, 42 лв. В тежест на въззивника /ответник/ е провеждането на пълно и главно доказване, че сумата от 5 273, 16 лв. е заплатена, но с оглед на липсата на представени относими доказателствени 4 средства в тази насока, въззивникът не е провел такова, поради което и спорният факт е останал недоказан.

При съобразяване на своевременно направеното от въззнивника /ответник/ възражение за прихващане с вземането му за неустойка, първоинстанционният съд е приел, че дължимата от въззнивника сума е в размер на 1873, 10 лв., като за установяване на същото е приел, че забавата в изпълнението от уговореното от страна на въззиваемия е 34 дни.

С оглед на направените във въззивната жалба оплаквания за неправилно изчисляване на периода на забава следва да бъде посочено, че съгласно чл. 14 от договора за изработка от 02.10.2019г. страните са уговорили, че при забава на изпълнението от страна на изпълнителя съобразно срока по чл. 2, то той дължи заплащане на неустойка в размер на 100 лв. за всеки просрочен ден, но не повече от 10% от стойността на договора общо. Съгласно чл. 2 от същия договор срокът за изпълнение на уговореното е предвиден като 45 дни от сключване на договора или до 15.11.2019г. Настоящият състав намира, че доколкото в договора са били упоменати два различни срока и липсва уговорка в смисъл релевантен да бъде срокът, който настъпил първо, то действителната воля на страните следва да бъде изведена при съобразяване на посочения като период от време 45-дневен срок за изпълнение на задължението на възложителя. Процесният договор за изработка е сключен на 02.10.2019г., поради което и срокът от 45 дни следва да се счита за изтекъл на 18.10.2019г., като от следващия ден – 19.10.2019г. изпълнителят е изпаднал в забава. От представените по делото доказателства не се установява страните да са изменили в последствие първоначално уговорения срок за изпълнение по договора съгласно чл. 2, тъй като макар и да се установява, че по договора в е било допълнително възлагано извършването на ремонтни дейности, за което е било заплащано и допълнително възнаграждение, то не е установено предвидения в договора срок да е бил изменян. Ответното дружество извършва възложените му дейности по занятие, поради и което технолигично следва да я наясно със необходимия период за извършване на възложените и приети дейности. Ето защо следва да бъде прието, че страните са били обвързани от изначално уговорения срок за изпълнение на договора /45 дни от сключването му/.