Решение № 2500 от 23.04.2020, Софийски градски съд

Р Е

Ш Е Н

И Е гр.София, 23.04.2020 год.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на единадесети февруари през хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Любомир Василев

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Десислава Йорданова при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №9726 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 28.11.2018 год., постановено по гр.дело №61042/2016 год. по описа на СРС, ГО, 155 с-в, З. „О.“ АД е осъдено да заплати на Й.П.А. по частичен иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ сумата от 12 000 лв. – част от вземане с цял размер от 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на пътнотранспортно произшествие /ПТП/, настъпило на 13.04.2016 год. в гр.Бургас, изразяващи се в претърпени болки и страдания, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането – 13.04.2016 год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 1 660 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника З. „О.“ АД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил определил размера на дължимото обезщетение.

Съгласно нормата на чл. 52 ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определяло от съда по справедливост, като последната се извеждала от преценката на конкретни обстоятелства, които имат обективни характеристики – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално положение, съществуващата икономическа конюнктура в страната.

В разглеждания случай СРС бил нарушил принципа на справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД. На следващо място сочи, че първоинстанционният съд неправилно бил приел, че не е налице причинно-следствена връзка между поведението на ищцата и настъпването на вредоносния резултат. Съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД било налице, когато с действието или бездействието си пострадалият бил способствал за настъпването на вредоносния резултат или за увеличаване на размера на вредите, т.е. когато приносът му в настъпването на увреждането бил конкретен, независимо дали поведението му като цяло било противоправно, в частност в нарушение на Закона за движение по пътищата /ЗДвП/ и виновно. При непозволеното увреждане законът предполагал вината само на деликвента, но при наличието на някои обективно установени белези за нарушени правила от страна на пострадалия следвало да се приеме наличието на съпричиняване на настъпилите вреди, даже и без да е правен довод. Определеното обезщетение не отговаряло на действително претърпените от ищцата болки и страдания, както и на икономическото положение в страната. От заключението по съдебно-медицинската експертиза било видно, че липсвали данни ищцата да е загубвала съзнание. Освен това по делото били събрани доказателства, че тя не била търпяла болки и страдания в твърдения в исковата молба интензитет. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът – отхвърлен, евентуално размерът на обезщетението за неимуществени вреди – намален. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответницата по жалбата Й.П.А. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.

Поддържа, че правилно СРС бил приел за осъществен фактическия състав по чл.

226, ал. 1 КЗ /отм./ - наличието на генерален деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД и валидно застрахователно правоотношение, при което отговорност следва да се носи именно от ответното дружество. Не бил нарушен принципът на справедливост, установен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Понятието „справедливост“ не било абстрактно, като то било свързано с редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които при телесните увреждания били възрастта на увредения, характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, времето за възстановяване, причинените морални страдания и др. Определеният от първоинстанционният съд размер на обезщетението напълно съответствал на претърпените от ищцата неимуществени вреди. В резултат на процесното ПТП тя била получила кръвонасядане на главата в теменно-тилната част, кръвонасядане на дясната мишница, контузия на шията и сътресение на мозъка. Вещото лице по съдебно-медицинската експертиза било посочило, че контузията на шията била обусловила необходимостта ищцата да носи шийна яка около 15-20 дни. Провела била амбулаторно и домашно лечение, като по време на възстановителния период от около 30 дни тя се била оплаквала от главоболие, болки в шията и дясната мишница. След процесния инцидент ищцата била получила травматични увреждания, които й се отразили негативно както на физическото, така и на емоционалното й състояние. Присъденото обезщетение било съобразено и с икономическата конюнктура в страната към датата на ПТП. Тя била свързана с нивата на минималната работна заплата в страната, като в периода от 1999 год. до 2016 год. последната била увеличена от 67 лв. на 420 лв., т.е. през 2016 год. била в размер на 420 лв. Оплакванията във въззивната жалба били общи, поради което присъденото обезщетение за неимуществени вреди не било завишено. Правилно СРС бил приел, че не е налице съпричиняване от страна на ищцата. Приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД било обусловено от наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат. По делото не били събрани доказателства, че поведението на ищцата по някакъв начин е предпоставило настъпването на вредите. Видно било от заключението по съдебната автотехническа експертиза, че причината за настъпването на процесното ПТП било рязкото аварийно спиране от страна на водача на автобус „МАН НГ 272“ – И.Н.П.. Това се потвърждавало и от показанията на водата, който бил заявил, че задействал спирачната система на управлявания от него автобус и рязко натиснал спирачките, в резултат на което ищцата била паднала в салона на автобуса. Неоснователно било възражението на ответника за принос на ищцата, която била правостояща в автобуса, като не се била държала за предназначените за това места. Според вещото лице1 при скорост на автобуса от 40-50 км./ч. и след употреба на спирачки, ищцата била придобила кинетична енергия и била политнала напред, вследствие на което паднала на пода на автобуса и си ударила главата. В конкретната пътна обстановка причината за падане на пострадалата било именно спирачното закъснение, което се реализирано при спирането на спирането на автобуса. В този смисъл дори и ищцата да се била хванала с ръка за дръжка – вертикална или хоризонтална тръба от интериора на автобуса, тя нямало да успее да се задържи права. Неоснователно било и твърдението на ответника, че ищцата е допринесла за настъпване на вредоносните последици, тъй като е пътувала права в автобуса. Видно било и от събраните гласни доказателства, че непосредствено преди да бъде задействана спирачната система, пътниците били станали, за да слязат на следващата спирка.

Следователно поведението на ищцата не било противоправно. Освен това неоснователни били и твърденията на ответника, че наличието на предходни заболявания на ищцата са повлияли негативно на възстановителния й процес, с оглед констатациите на вещото лице по съдебно-медицинската експертиза.

Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане частичен иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част, но е частично неправилно.

Разпоредбата на чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ дава право на увреденото лице при пътнотранспортно произшествие да насочи иск за обезщетяване на претърпените вреди направо срещу застрахователя, при който деликвентът има застраховка “гражданска отговорност”.

По предявеният иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ ищецът следва да установи, че има вземане за непозволено увреждане срещу водач на МПС /фактическия състав на който е виновно и противоправно поведение на водача, в причинна връзка от което са произлезли твърдените вреди, като вината се предполага до доказване на противното – чл.

45, ал. 2 ЗЗД/ и наличие на валидно застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка “гражданска отговорност” между този водач и застрахователя /чл. 154, ал. 1 ГПК/.

Безспорно е във въззивното производство, а и това се установява от съвкупната преценка на събраните писмени доказателства, гласни доказателства чрез разпита по делегация на свидетелите И.Н.П. и Д.Р.И., които следва да бъдат кредитирани като ясни, последователни, житейски логични, убедителни и кореспондиращи с останалия доказателствен материал по делото, заключенията на вещите лица по съдебно-медицинската експертиза и съдебната автотехническа експертиза, които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК подлежат на кредитиране, съществуването на договор за застраховка „гражданска отговорност”, който има за обект автобус „МАН НГ 272“ с рег.№А ******, като застрахован бил И.Н.П., а застраховател – ответното дружество, както и че в срока на застрахователното покритие е настъпило процесното ПТП – на 13.04.2017 год., в гр.Бургас, при внезапно задействане на спирачната уредба от страна на водача на автобуса в нарушение на правилата, установени в чл. 24, ал. 2 ЗдвП и чл. 3, т. 2 ППЗДвП, ищцата, която пътувала автобуса, паднала, в резултат на което й били причинени следните увреждания – кръвонасядане на главата в теменно-тилната част, сътресение на мозъка /без данни за изпадане в безсъзнание/, контузия на шията, причинили временно разстройство на здравето, неопасно за живота и кръвонасядане на дясната мишница, причинило болка, за срок от около 20-30 дни, през който същата имала и главоболие.

В този смисъл налице са всички предпоставки по чл. 45, ал. 1 ЗЗД за ангажиране на деликтната отговорност на третото лице И.Н.П. за причинените на ищцата неимуществени вреди – изживени болки и страдания.

Спорните между страните въпроси във въззивното производство са свързани с настъпването на всички твърдени от ищцата неимуществени вреди, размера на дължимото обезщетение и наличието на принос на пострадалата за настъпването на вредоносния резултат.

На първо място, настоящият съдебен състав счита, че в подкрепа на твърденията си за настъпването на вреди – извън обичайните за процесните увреждания, изразяващи се в силен световъртеж и гадене за период по-дълъг от 30 дни, както и в нарушения на съня и вниманието, ищцата не е ангажирала доказателства. Видно е от заключението по съдебно-медицинската експертиза, че от сътресението главоболието на ищцата следвало да премине за около един месец, но с оглед диагнозата менингиом /доброкачествен тумор на мозъчната обвивка/ в твърдата мозъчна обвивка, която разделя малкия мозък от долната повърхност на тилните дялове на мозъка, трудно можело да се отговори за какъв период то било продължило след травмата.

Поначало, въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки, страдания и психически затруднения и паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение за тези увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливия размер на това обезщетение, което има компенсаторен характер. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението /виж разясненията, дадени в т. 2 от Постановление № 4 от 23.12.1968 год. на Пленума на ВС/. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания и пр.

Разпечатката съдържа 31 от 56 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/212fd369-862c-481f-800b-9e24400692da