Определение № 1219 от 23.06.2025, Районен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1219 гр. Благоевград, 23.06.2025 г.

РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Катя Сукалинска като разгледа докладваното от Катя Сукалинска Частно гражданско дело № 20251210101647 по описа за 2025 година

Производството по настоящото ч.гр.д.№1647/2024г. по описа на Районен съд-Благоевград е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено от заявителя “С* ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр.С*, р-н К*, Бизнес Ц*, бул.„Ц* представлявано от законния представител В*- изпълнителен директор, срещу длъжника С. Р. А., ЕГН **********, с постоянен адрес гр.Благоевград, ул.„Г* От приложената по делото справка от НБД „Население“ се установява, че длъжникът С. Р. А. е с настоящ адрес в **********който е актуалният регистриран настоящ адрес, считано от 01.04.2007г.

Съдът намира, че е налице основание за отхвърляне на заявлението на основание чл.411, ал.2, т.5 от ГПК поради липса на обичайно местопребиваване на длъжника на територията на РБ. Съображенията за това са следните:

Понятието „обичайно местопребиваване“ отразява фактическата връзка на едно лице с територията на съответната държава. Това е мястото, което отразява определена интеграция на лицето в социалната и семейната среда и в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване, като за определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки /чл.47, ал.8 от КМЧП/.

В практиката на ВКС се приема, че когато физическото лице е декларирало пред българската администрация настоящ адрес в чужбина, то всъщност е заявило, че не пребивава на територията на страната. В този случай няма значение обстоятелството, че същото лице има постоянен адрес в страната, тъй като такъв адрес то е административно задължено да посочи.

Същевременно, съгласно чл.94, ал.3 от ЗГР, заявявайки пред администрацията, че настоящият му адрес е в чужбина, физическото лице изрично е декларирало, че местопребиваването му не е на територията на 1

Република България, а е в чужбина. /Определение №649/22.11.2010г. на ВКС по ч.гр.д. №631/2010г., IV г.о.; Решение №85/04.05.2016г. на ВКС по гр.д.

№251/2016г., III г.о.; Решение №149/12.06.2014г. на ВКС по гр.д.№1859/2014г., I г.о./.

Всеки български гражданин има само един постоянен адрес на територията на Република България, който съответства на адреса, вписан в регистъра на населението, и винаги е на тази територия. Българските граждани, които пребивават в чужбина и не могат да посочат постоянен адрес в България, се вписват служебно в регистъра на населението от район „Средец“ на град София. За сметка на това настоящият адрес съответства на адреса, на който съответното лице пребивава. За установените в чужбина български граждани този адрес се отразява само като в регистъра на населението се отбележи името на държавата, в която живеят. Българските граждани са длъжни да имат постоянен адрес в България, независимо от това къде действително пребивават. Настоящия адрес е адресът, на който живее лицето /чл. 94, ал.1 от ЗГР/ и той отразява неговото действително местоживеене. Български граждани, на които местоживеенето е в чужбина, нямат настоящ адрес в България, затова адресът им по местоживеене се отразява в регистъра на населението само с името на държавата, в която живеят Съгласно чл.17, пар.1, б.“б“ от Регламент (ЕС) №1215/2012, по отношение на дела във връзка с договор, сключен от лице — потребител, за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия, компетентността се определя от раздел 4 „Компетентност при потребителски договори“. Съгласно чл.18, пар.2 от Регламент (ЕС) №1215/2012 другата страна по договора може да предяви иск срещу потребител само в съдилищата на държавата членка, където има местоживеене потребителят. Тази компетентност е специална, уредена с цел защита на по-слабата страна в правоотношението, произтичащо от потребителски договор. По правилото на чл.62, пар.1 от Регламент (ЕО) №1215/2012 местоживеенето на физическото лице се определя по вътрешното право на сезирания съд. А по българското право местоживеенето следва да се разбира във вече изяснения по-горе смисъл в съответствие с чл.48, ал.7 от КМЧП.

Срещу лица, които имат местоживеене в държава членка, могат да бъдат предявявани искове в съдилищата на друга държава членка само при съблюдаване на правилата, установени в раздели 2—7 от глава II /чл.5, ал.2 от Регламента/.

С Решение от 16.05.2024г. по дело C-222/2023 на СЕС е преодоляно даденото разрешение в Тълкувателно решение от 18.06.2014г. по тълк.дело №4/2013г. на ОСГТК, според което наличието на постоянен адрес или обичайно местопребиваване на територията на Република България трябва да се провери към датата на връчване на вече издадената заповед, независимо от факта, че съгласно чл.411, ал.2, т.4 и т.5 от ГПК при липса на постоянен адрес или обичайно местопребиваване на тази територия издаването на такава заповед следва да бъде отказано. Според горепосоченото решение на СЕС подобно тълкуване засяга чл.5, пар.1 от Регламент (ЕС) №1215/2012, според който срещу длъжник, който има местоживеене в държава членка, могат да бъдат предявявани искове само в съдилищата на тази държава членка.

Посочено е, че българските граждани са длъжни да имат постоянен адрес в България, независимо от това къде действително пребивават, поради което 2 национална правна уредба, която свързва автоматично понятието местоживеене с постоянен, задължителен и понякога фиктивен адрес, регистриран за всеки гражданин на съответната държава членка, засяга полезното действие на Регламент №1215/2012, тъй като заменя критерия за местоживеене, на който се основават установените с този регламент правила за компетентност, с критерия за гражданство. В посоченото решение е прието, че съдът не може да издаде заповед за изпълнение срещу длъжник, за когото съществува обосновано предположение, че към датата, на която е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение, е имал местоживеене в държава членка, различна от Република България, освен ако тази компетентност не следва от някое от правилата за компетентност, посочени в раздели 2-7 от Регламента. Поради това в решението е даден отговор, че чл.4, пар.1 и чл.5, пар.1 от Регламент №1215/2012 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, както е тълкувана в националната съдебна практика, да предоставя на съд на държава членка компетентността да издава заповед за изпълнение срещу длъжник, за когото съществува обосновано предположение, че към датата, на която е подадено заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, е имал местоживеене на територията на друга държава членка, в случаи, непредвидени в глава II, раздели 2-7 от този регламент.

В настоящия случай длъжникът вероятно има местоживеене в друга държава-членка от Съюза, което се установява от декларираната от длъжника пред надлежния държавен орган адресна регистрация в **********поради което съществува обосновано предположение за липса на международна компетентност на българския съд да издаде заповед за изпълнение. Не са налице предпоставките на Регламента за пророгация на компетентност - ако страните, независимо от местоживеенето им, са се договорили, че съд или съдилищата на държава членка са компетентни за разрешаване на всякакви спорове, които са възникнали или които могат да възникнат във връзка с определено правоотношение, този съд или тези съдилища имат компетентност, освен ако споразумението е недействително по отношение на материалноправната си действителност съгласно правото на тази държава членка.

След като длъжникът има местоживеене /обичайно местопребиваване/ в друга държава членка на ЕС, за кредитора съществува възможност да предяви вземането си по реда на Регламент (ЕО) №1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година за създаване на процедура за европейска заповед за плащане /чл.3, ал.1 и ал.2 – по обичайно местопребиваване или местоживеене/.

По изложените мотиви и на основание чл.411, ал.2, т.5 от ГПК, съдът ОПРЕДЕЛИ:

ОТХВЪРЛЯ Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено от заявителя “С*, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр.С*р-н К* Б* бул.„Ц*представлявано от законния представител В* изпълнителен директор, срещу длъжника С. Р. А., ЕГН **********, с постоянен адрес гр.Благоевград, ул.„Г*

3

УКАЗВА на заявителя, че в едномесечен срок от съобщаването може да предяви срещу длъжника осъдителен иск, като довнесе дължимата държавна такса.

Съобщение с дадените указания да се изпрати на заявителя след влизане в сила на настоящото разпореждане.

Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Окръжен съдБлагоевград в едноседмичен срок от връчването му на заявителя.

Съдия при Районен съд – Благоевград: _______________________ 4