Решение № 1756 от 19.12.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1756 гр. София, 19.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-13, в публично заседание на трети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Вълков при участието на секретаря Весела Хр. Станчева като разгледа докладваното от Владимир Вълков Търговско дело № 20231100901392 по описа за 2023 година

Предмет на разглеждане са обективно съединени искове с правно основание чл.

232 ал. 2 предл. първо от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и чл. 92 ЗЗД.

Ищецът „В.-В.Х.“ ЕАД, представляван от адв. А. Т., твърди по сключен договор на 01.01.2005 г. на ответника „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ Н.“ АД да са предоставени за ползване три офис-стаи на втори етаж, заседателна зала и приемна на партернен етаж на жилищна и бизнес сграда „Тополи“, находяща се в гр. София, ул.

„******* срещу задължението на ответника да заплаща договорен наем от 3400 лв. месечно съгласно анекс № 5 от 02.01.2016 г. С анекс от 06.01.2022 г. било договорено и ищецът предоставил допълнително търговски обект № 2 , находящ се в сграда, построена върху УПИ III-4/82а от кв. № 35 по плана на гр. София, местността Витоша ВЕЦ-Симеоново срещу сумата от 600 лв. без ДДС. За ползваните имоти ищецът издал фактури съответно № **********/01.08.2022 г., № 0100003754/01.09.2022 г. и № 0100003768/05.10.2022 г. за сумите от по 3400 лв. и фактура № 0100003772/05.10.2022 г. за 720 лв. Ответникът не заплатил фактурираните суми, за което се иска да бъде осъден като се претендира и законна лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното плащане на задължението.

В отговор по така предявения иск ответникът, представляван от адв. С.М., се твръди ищецът да притежава 87,21 % от акциите с право на глас в капитала на ответното дружество като до поставяне на дружеството под квестура негов представляващ да е бил представляващият и ищцовото дружество – В.С., явяващ се и действителен собственик на капитала на „В.-В.Х.“ ЕАД. Признава, че задължението за наем съществува и да е осчетоводено от ответника, но твърди то да не е било 1 изпълнено поради наложени от ищеца запори по т.д. № 1088/2020 г. на СГС, VI-10 състав за сумата 332029,76 лв. и т.д. № 1098/20 г. на СГС, VI-7 състав за сума в размер на 189481,62 лв. Застъпва и теза, че с исковата молба се цели да бъде насочено изпълнение върху недвижим имот, чиято стойност многократно надхвърля размера на претендираните суми. Твърди имотите да са били освободени на 17.11.2022 г. Навежда довод, че не е дал повод за завеждане на делото по този иск.

Ищецът твърди и с чл. 7.1 от договора за наем да е договорена неустойка за забава при неплащане на наемните вноски от 1 % на ден, каквато се претендира считано от пето число на месеца, през който е издадена съответната фактура (предвид уточнението в допълнителната искова молба) до 30.06.2023 г., включително. Ищецът твърди за този период да е формирано вземане в размер от 32359,60 лв. (предвид намаление в размера на иска с молба, представена в съдебно заседание на 3.07.2024 г.

Иска се ответникът да бъде осъден да заплати тази сума.

Ответникът оспорва иска за неустойка с довод, че клаузата накърнява добрите нрави предвид разликата между нейния размер и очакваните от неизпълнението вреди.

Застъпва и теза, че при неизпълнение наемодателят може да ограничи вредите си като прекрати договора.

В допълнителната си искова молба ищецът изразява становище, че договорената неустойка от 1% на ден отразява намерение на страните да изпълняват точно договора, а размерът на обезщетението, е формиран в резултат от неизпълнение на задължението или произтича от обстоятелства, следващи сключване на договора.

Навежда довод, че това изсключва уговорка извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функция на неустойката. Сочи, че ищецът е изпълнил своето задължение по договора, поради което смята за дължима и претендираната неустойка.

В съдебно заседание процесуалният представител на ищеца – адв. Т., поддържа исковете с довод, че не е била налице обективна пречка за изпълнение, която да освобождава ответното дружество от отговорност за заплащане на наемната цена, доколкото паричното задължение се счита винаги за възможно включително и след наложените обезпечителни мерки. Оспорва неустоечната клауза да противоречи на добрите нрави по съображенията, изложени в допълнителната искова молба.

Претендират се разноски като е представен и списък.

Процесуалният представител на ответника – адв. М., писмено изразява становище за неоснователност на предявените искове. Навежда довод, че размерът на претендираната сума същесвтено надхвърля евентуални вреди за ищеца, различни от неизвършеното плащане, препятствано от самия ищец.

Като обсъди наведените в процеса доводи с оглед събраните по делото доказателства, преценени по реда и при условията на чл. 235 ГПК, съдът намира за 2 установено от фактическа страна следното:

По делото не се спори, а и от наличните доказателства се налага извод, че на 01.01.2005 г. писмено е изразено съгласие „В.-В.Х.“ ЕАД да отдава под наем на „ЗДРАВНО-ОСИГУРИТЕЛНА КОМПАНИЯ Н.“ АД (предходно наименование на ответника) три офис-стаи на втори етаж, застедателна зала и приемна на партерен етаж на жилищна и бизнес сграда „Тополи“, находяща се в гр. София, ул.

„Симеоновско шосе“ при задължение на ответника да заплаща наемна цена в размер на 1200 лв. месечно, платимо до 5-то число на текущия месец. Уговорено е, че договорът се сключва за срок от една година като продължаването му става при изрично писмено съгласие (т. 2.2 и т. 6.3 от договора). Клаузата на т. 6.3 предвижда, че при забава на наемателя да заплати наемната цена повече от един месец, наемодателят е в правото си да прекрати договора преди изтичането на срока му. Според т. 7.1 от договора при забавено плащане на уговорената наемна цена наемателят заплаща на наемодателя неустойка в размер на 1 5 от дължимата сума за всеки просрочен ден.

С анекс от 01.01.2008 г. е съгласувана воля, че ако никоя от страните не поиска изрично и писмено прекратяване на договора най-малко един месец преди изтичане на срока му, той се счита за автоматично продължен за още една година, а с анекс от 01.10.2013 г. срокът на автоматично продължаване е определен на три години.

С анекс от 02.01.2016 г. е договорена месечна наемна цена от 3400 лв.

С анекс от 06.01.2022 г. е договорено ползване и на ТЪРГОВСКИ ОБЕКТ № 2, находящ се в сутерена на сградата с площ 55,92 кв.м. с договорено предназначение – съхранение на телевизионно оборудване при месечен наем от 600 лв. без ДДС.

По делото няма спор, че ответникът е ползвал наетите помещения през процесния период, за което ищецът е издал фактури съответно: № **********/01.08.2022 г., № 0100003754/01.09.2022 г. и № 0100003768/05.10.2022 г. за сумите от по 3400 лв. и фактура № 0100003772/05.10.2022 г. за 720 лв.

При установената фактическа обстановка от правна страна съдът намира следното:

По иска с правно основание чл. 232 ал. 2 ЗЗД

Ищецът твърди да е предоставил на ответника недвижими имоти за временно и възмедно ползване . Тези обстоятелства и извлеченото от тях искане за защита сочат на нормата на чл. 232 ал. 2 предл. първо ЗЗД. Законът задължава наемателя да плати договорената наемна цена, а така признатото право предполага да бъде установено в процеса осигурена възможност наемателят да осъществява фактическа власт върху договорените имоти в очертания с договора времеви период.

3

Страните не спорят, че очертаното задължение за ищеца – наемодател в правоотношението, е изпълнено, поради което за него е възникнало право да получи договорената наемна цена. Утвърденото от закона задължение за наемателя да плати договорената цена кореспондира на правото на наемодателя да получи гражданския плод от предоставената за ползване вещ. Ответникът не твърди да е платил, въпреки че уговореният срок е настъпил. Липсващото оспорване на задължение не е равнозначно на удовлетворено право, от което произтича и легитимния интерес на кредитора да го утвърди (уважителното съдебно решение полага начало на нов 5 годишен давностен срок), а и да си осигури възможност за принудително налагане на изпълнението, ако бездействието на длъжника продължава и след формиране на сила на пресъдено нещо досежно статуса на неудовлетвореното притезание. Очертаният легитимен интерес изключва твърдяната от ответника злоупотреба с право, поради което така предявеният иск следва да бъде уважен изцяло.

По иска с правно основание чл. 92 ЗЗД

Законът признава възможност за страните по договор да определят отнапред размер на обезщетение при неизпълнение на договорно задължение, освобождавайки кредитора от необходимостта да доказва конкретно претърпяна вреда и съответно нейния обем. И досежно тази форма на отговорност приложима е нормата на чл. 81 ЗЗД и в частност първата му алинея – длъжникът не отговаря , ако невъзможността за изпълнение се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина. Ето защо ищецът дължи да докаже 1) постигнато съгласие, че при 2) неизпълнение на определено или определяемо задължение неизправната страна 3) ще дължи обезщетение в предварително определен или определяем размер като 4) клаузата не противоречи на добрите нрави, 5) ищецът е изправна страна по договора, а 6) неизпълнението се дължи на причина, за която ответникът отговаря.

По правило страните по договор са свободни да определят собствения си интерес и да регламентират условията, при които да го реализират в рамките на произтичащо от съгласието им правоотношение. Тази свобода обаче се ограничава от утвърдени със закона принципи, които страните дължат да съобразят, за да си оосигурят регулаторен потенциал на съгласуваната рамка на отношението им. В тази насока законът очертава добрите нрави като предел на договорната свобода (чл. 26 ал.

1 предл. трето ЗЗД). С Тълкувателно № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС (ТР № 1/2009 г.) е утвърдено разбирането, че израз на добрите нрави е и принципът на справедливост в гражданските и в търговските правоотношения. На тази основа неустойката реализира легитимен интерес, ако съвместява обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Обезпечителната функция произтича от предварително поетия ангажимент за определено или определяемо задължение в случай на неизпълнение. Размер на 4 неустоечното задължение, превишаващ присъщите на неизпълнението вреди осигурява реален стимул за изпълнение, на което се основава обезпечителната й функция. Санкционната функция произтича от признатата на неустойката възможност да се търси изпълнение на обещаното без да е необходимо да бъдат доказвани конкретно претърпените вреди, а дори и такива в конкретния случай да не са настъпили. Реалното изпълнение изключва приложението на неустойката, но регулаторният потенциал на неустоечната клауза е необходим при неосъществена обезпечителна функция. Затова и при липсващо изпълнение съвместяването на присъщите за неустойката три функции е наложително.

По правило страните по договор са свободни да определят своя интерес и средствата за постигането му (насрещните задължения) - чл. 9 ЗЗД. Последиците от неизпълнението обаче са изрично регламентирани. Институтът на неустойката е изключение от принципно утвърдената с чл. 82 ЗЗД връзка между следващото се обезщетение при неизпълнение на договор и реално претърпяната вреда. Дори нещо повече, длъжникът не носи отговорност за вреди, които ответникът би могъл да предотврати, ако се бе погрижил за собствения си интерес, подхождайки с грижата на добрия стопанин, (чл. 83 ал. 2 ЗЗД). Според настоящия състав от тази регламентация неизбежно следва извод, че общият режим на отговорността за обезвреда не включва санкционен елемент. Разпределението на произтеклите от неизпълнението неблагоприятни последици произтича от непосредствения принос за настъпването им като всяка страна в правоотношението дължи да понесе последиците, относими към собственото й поведение. На този фон присъщата за неустойката санкционна функция придобива легитимност сами при разумно обосновано превишение над обективно предвидимите вреди, стоящи в предписаната от чл. 82 ЗЗД степен на обусловеност – пряка и непосредствена последица от обезпеченото с клаузата задължение.