Решение № 75 от 07.02.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 75 гр. София, 07.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Теодора Кръстева

Членове:

Светлин Михайлов

Снежана Бакалова при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева като разгледа докладваното от Теодора Кръстева Въззивно търговско дело № 20241001000373 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 272/ 21.02.2024 г. по т. д. № 709/2022 г., СГС, ТО, 20 състав е отхвърлил предявения от „Инженерконсулт“ ООД /н/, ЕИК 121325959 срещу „Бе плюс“ ООД, ЕИК 2021842355 иск с правно основание чл. 694, ал. 1, т. 1 ТЗ за установяване несъществуването на предявените с молба с вх. № 77990/31.07.2020 г. вземания произтичащи от договор за заем от 13.02.2014 г. както следва: за главница над сумата от 151 349, 01 лв. до 526 749 лв., за неустойка в размер на 11 563, 32 лв., за законна лихва върху главницата и неустойка за периода 25.08.2015 г. – 31.07.2020 г. в размер на 310 940, 99 лв., за разноски по изпълнението в размер на 15 146.50 лв. и за законна лихва от 01.08.2020 г. до погасяването.

Недоволен от постановеното решение е останал ищецът, който в законоустановения срок е депозирала въззивна жалба срещу него с оплаквания за неправилност и необоснованост.

В жалбата се твърди, че съдът не взел предвид настъпването на нови факти и обстоятелства след влизане в сила на съдебното решение по т. д. № 1

5418/2015 г., каквито са споразуменията от 11.03.2016 г. и от 01.04.2016 г. С първото от посочените, страните се съгласили, че ако „Бе плюс“ ООД заплати в срок от два дни сумата от 60 000 лв., то главницата ще бъде намалена до 526 749 лв. и тази сума от тук нататък ще се олихвява до окончателното й заплащане само съгласно закона т. е само със законна лихва, а не според уговорките в договора за заем. Твърди се, че по този начин страните са се съгласили да не се начислява едновременно договорената възнаградителна лихва и неустойка за забава върху главницата. Независимо, че длъжникът заплатил сумата от 60 000 лв., кредиторът продължил неправилно да води в счетоводството си задължения в завишен размер, спрямо действително дължимите и продължил да трупа нови лихви и неустойки. Твърди се, че в приетата по делото ССЕ била допусната същата грешка, като вещото лице не взело под внимание, че върху главницата се начислява само законната лихва за забава по чл. 86 ЗЗД. Навеждат се доводи, че в експертизата е неясно, кои точно споразумения се имат предвид. В експертизата, вещото лице било описало по дати всички споразумения между страните, но без процесното, от където въззивникът прави извод, че експертизата е непълна и неточна, след като не е анализиран този ключов документ. Затова, ищецът счита, че като се позовал изцяло на заключението на веещото лице, съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до неправилно решение по делото.

Излагат се съображения, че оспорените суми са формирани в резултат на кумулираното натрупване на възнаградителна лихва и неустойки за забава, което било в противоречие с приетото в съдебната практика, че не може за едно и също задължение да се начисляват две санкции. След падежа, кредиторът имал право на обезщетение само в размер на договорената лихва, но не и в размер на възнаградителната лихва, тъй като кумулирането на две обезщетения било нищожно и водело до неоснователно обогатяване на кредитора.

Поддържа се, че сключените от страните споразумения от 11.03.2016 г. и от 01.04.2016 г. представляват новация на задълженията по влязлото в сила решение № 424/29.02.2016 г. по т.д. № 5418/2015 г., защото изменяли свързани със задължението модалитети и срокове за плащане. Ако ответната страна искала да се ползва от посоченото решение, то тя нямало да се съгласи да сключва нови споразумения с които, да прекрати старите или поне така да ги 2 измени, че да отпадне действието на предишните уговорки за начисляване на лихви и неустойки. Като погасителен способ новацията прекратявала съществуването на старото задължение, поради което и не следвало ответната страна да се позовава на силата на присъдено нещо на процесното решение, защото правоотношенията по които съдът се е произнесъл, били погасени.

Ответникът по жалбата „Бе плюс“ ООД оспорва същата като неоснователна, като твърди, че решението на първоинстанционния съд е постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон и във връзка със събраните по делото доказателства, поради което, следва да бъде потвърдено.

Твърди, че в приетата по делото експертиза, вещото лице е отчело всички клаузи по сключените между страните споразуменията от 11.03.2016 г. и от 01.04.2016 г., в т.ч. и извършеното от ищеца плащане на сумата от 60 000 лв., като върху намаления с тази сума размер на главницата е начислявана само законна лихва.

Оспорва твърденията, че с посочените споразумения кредиторът се е отказал да търси другите вземания, освен главницата, както и твърдението, че е налице новация на задълженията на ответника по решение № 424/29.02.2016 г. по т.д. № 5418/2015 г., тъй като със споразуменията никъде не се изменяли нито главницата, нито сроковете, а те обективирали само стремеж на кредитора, да събере вземанията си.

Поддържа, че сумите за които е издаден изпълнителен лист се ползват със сила на присъдено нещо и въпросът за дължимостта им, не може да бъде пререшаван.

Ответникът по жалбата синдикът на „Инженерконсулт“ ООД /н./ Е. Т., не изразява становище.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирана страна в процеса, имаща правен интерес от обжалване на решението и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението и за неговата допустимост, а за правилността му единствено съобразно въведените в жалбата основания и при съблюдаване 3 правилното приложение на относимите императивни материалноправни норми.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно.

Решението е допустимо като постановено по сезиралите съда искания и при очертания от страните по спора предмет на делото - чл. 6, ал. 2 ГПК.

Решението е правилно, а изложените в жалбата на ищеца доводи са неоснователни, по следните мотиви:

Неоснователно е възражението, че съдът не е взел предвид сключените между страните споразумения от 11.03.2016 г. и от 01.04.2016 г. Решението е основано на приетата по делото съдебно – счетоводна експертиза, а в нея подробно и ясно, чрез таблици са отразени всички плащания извършени от ищеца, включително и по посочените споразумения, какви вземания са погасявани с тях от ответника и как е формиран дълга към датата на изготвяне на експертизата.

Съобразно §3 от споразумението сключено на 11.03.2016 г., плащането в срок от два работни дни от датата на споразумението на сумата от 60 000 лв. води до намаляване на главницата до сумата от 586 749 лв. и тя продължава да се олихвява със законната лихва. Споразумението от 01.04.2016 г. не се отразява на дълга, тъй като заемателят не е изпълнил задължението си да внесе в срок до 31 юли 2016 г. сумата от 370 000 лв., за да влязат в сила условията по него. Точно това сочат и данните по таблиците в заключението, като в изрични колони е маркирано, как се променят отделните пера по дълга след споразумението от 11.03.2016 г. /в таблицата - споразумение от 12.03.2016 г./ и след споразумението от 01.04.2016 г. /в таблицата – споразумение от 31.03.2016 г./. Видно е, че върху останалата след заплащането на 60 000 лв. сума от 586 749 лв. е начислявана единствено законната лихва за забава и остатъка от главницата не е обременяван с каквито и да е други задължения, за които се твърди в жалбата като неустойки или възнаградителни лихви. Данни за това няма нито в съдебната експертиза, нито в други доказателства по делото, поради което, изцяло несъстоятелни и неразбираеми са възраженията за нищожност свързани с твърдението, че в сметките на ответника съществува възнаградителната лихва, начислявана върху главницата, като обезщетение за забавено изпълнение след падежа, както и за 4 нищожност на същата, защото ответникът получава обезщетение, кумулирано с неустойка за забава. Поначало, възнаградителната лихва не е обезщетение и заедно с неустойката са част от установените със сила на присъдено нещо вземания, предмет на влязлото в сила решение № 424/29.02.2016 г. по т.д. № 5418/2015 г. на СГС, а именно, договорна лихва от 67 785, 05 лв. и неустойка за забава от 206 209, 45 лв., върху които съобразно решението се начислява законна лихва за забава, от датата на подаване на исковата молба, до окончателното им изплащане и на това основание, според данните в таблицата на експертизата, вземанията са олихвявани по реда на чл. 86 ЗЗД от ответника.

Неоснователно е и възражението на ищеца, че процесните две споразумения обективират новация на установените с решение № 424/29.02.2016 г. по т.д. № 5418/2015 г. на СГС вземания на ответника и съобразно изразената в споразуменията воля, след намаляването на главницата със заплатените 60 000 лв., задълженията на заемателя се свеждат само до главница и законна лихва. Трайно в съдебната практика е прието, че изменението на договора по отношение на размера на задължението, сроковете за плащане и лихвата, не може да се приеме като намерение за новация, водещо до обективна новация и погасяване на съществуващото предходно задължение. Освен задължителните предпоставки за новиране по чл. 107 ЗЗД: 1. Валидно възникнало задължение, което се погасява. 2. Валидно възникване на нов дълг, 3. Разлика между погасеното и новосъздаденото задължение, като двете задължения трябва да имат различен предмет, 4.

Намерение за новиране, 5. Способност на страните да новират, обективната новация предполага и нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между старото и новото облигационно отношение трябва да засяга някой от съществените му елементи и новият елемент трябва да се отнася до предмета на задължението – длъжникът поема нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение. /в т. см. решение № 130/24.03.2009 г. по т. д. № 650/2008 г. на ВКС, решение № 38/2.08.2013 г. по т.д. № 27/2012 г. на ВКС, решение № 110/17.07.2015 г. по т. д. № 1568/2014 г. на ВКС/. От изложеното е видно, че споразумението от 11.03.2016 г. не покрива фактическия състав на чл. 107 ЗЗД. С него е договорено само, че със заплатената сума, заемодателят ще погаси главницата, вместо да спази реда по чл. 76, ал. 2 ЗЗД, а именно, да покрие най – напред разноските, след това лихвите и най – накрая главницата. И споразумението от 01.04.2016 г. не е 5 доказателство за новация, тъй като има за предмет единствено опрощаване на сумата от 143 897, 71 лв., представляваща част от задължението за неустойки общо в размер на 206 209, 45 лв., но само ако заемателят заплати до 31.07.2016 г. сумата от 370 000 лв., а това условие не се е сбъднало и споразумението не е породило предвидените правни последици на чл. 108 ЗЗД за тази сума.

По изложените съображения, въззивната жалба е неоснователна, а атакуваното решение, следа да бъде потвърдено

Водим от горното, Софийският апелативен съд,

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 272/ 21.02.2024 г. по т. д. № 709/2022 г. на СГС, ТО, 20 състав..

Решението може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на страните, пред Върховен касационен съд, при условията на чл. 280 и сл. ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6