Решение № 4384 от 07.07.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 4384 гр. София, 07.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Елена И.ова

Членове:

Ивета Антонова

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Елена И.ова Въззивно гражданско дело № 20211100506949 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 20275286 от 14.12.2.2020 г., постановено по гр.д.№ 31 236/2019 г. по описа на СРС, IІІ ГО, 151 състав са отхвърлени предявените от И. Х. А., ЕГН ********** против М. В. С., ЕГН ********** и И. Ч. Д., ЕГН ********** искове с правно основание чл.31, ал.2 ЗС за осъждане на всеки един от ответниците да заплатят на ищеца сума от по 4 350,00 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползването за периода: 04.12.2014 г. – 17.05.2017 г. на по ¼ ид.ч. от съсобствения им имот, а именно: самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР, одобрени със заповед № РД-1869/14.12.2010 г. на изп.директор на АГКК, представляващ апартамент № 9 с адрес: гр.София, кв.“Княжево“, ул.“****, с площ от 60,81 кв.м., както и сума от 1 032,50 лева – лихва за забава за периода: 04.12.2014 г. – 17.05.2017 г., като неоснователни.

Срещу така постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца И. Х. А., в която се поддържа, че решението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Счита, че решението е бланкетно и немотивирано, като навежда твърдения, че липсва обсъждане на всички представени с исковата молба писмени доказателства, както и на тези, събрани в хода на съдебното следствие, като липсвали и мотиви относно обстоятелството налице ли са всички кумулативни предпоставки за уважаване на предявения иск, както и че съставът на СРС е обсъдил единствено и само едно от доказателствата и е мотивирал акта си въз основа на него. Изложени са доводи, че неправилно и незаконосъобраз-но този съд е приел, че не е налице третия елемент от фактическия състав на чл.31, ал.2 ЗС, тъй като нотариалната покана изхожда от ищеца и е адресирана до двамата ответници, като е удостоверено от длъжностно лице връчване чрез залепване на уведомление по чл.47, ал.1 ГПК, като книжата и документите не са потърсени, което удостоверяване е официален документ по чл.179 ГПК и се ползва с материална доказателствена сила, която не е оборена.

Моли първоинстанционното решение да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което да се уважат в цялост предявените срещу ответниците претенции.

Претендира присъждането на сторените по делото разноски.

В депозирания в срока по чл.263, ал.1 ГПК отговор на въззивната жалба от 1 насрещната страна по нея – ответникът М. В. С., същата е оспорена в цялост. Релевирани са аргументи, че решението не е бланкетно и съдържа мотиви, като освен това е и справедливо.

Заявил е искане обжалваното решение да бъде потвърдено като обосновано и законосъобразно. Не претендира разноски по производството.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна по нея – И. Ч. Д..

Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, като по отношение на същото не намира приложение нито едно от изключенията, визирани в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи.

Първоинстанционният съд е сезиран при условията на субективно и обективно съединяване с осъдителни искове с правно основание чл.31, ал.2 ЗС, предявени от И. Х. А. срещу М. В. С. и И. Ч. Д. за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на притежаваните от него идеални части от съсобствения им недвижим имот: апартамент № 9, находящ се на адрес: гр.София, кв.“Княжево“, ул.“**** от страна на ответниците – всеки от тях по ¼ ид.ч., в размери от по 4 350,00 лева за периода: 04.12.2014 г. – 17.05.2017 г., както и искове с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава, начислена за периода: 04.12.2014 г. – 17.05.2017 г. в размери от по 1 032,50 лева.

С цитираната разпоредба на чл.31, ал.2 ЗС е предвидено, че когато общата вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени от деня на писменото поискване. За основателността на иска по чл.31, ал.2 ЗС е необходимо наличието на следните кумулативни предпоставки: 1. да е налице съсобственост между страните по спора; 2. общата вещ да се ползва лично само от един от съсобствениците и 3. лишеният от ползване съсобственик да е поканил писмено ползващия вещта съсобственик да му заплаща обезщетение за неговата идеална част.

Неползващият вещта не е длъжен да изяви желание за лично ползване, за да може да претендира обезщетението на разглежданото основание, а е достатъчно да отправи писмена покана за заплащане на обезщетение, за да възникне основание за ангажиране отговорността на ползващия съсобственик, в какъвто смисъл е и съдебната практика: решение № 119/11.03.

2009 г. по гр.д.№ 3204/2008 г. на ВКС, II ГО и решение № 26/08.05.2018 г. по гр.д.№ 1411/2017 г. на ВКС, II ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК. С т.5 от Тълкувателно решение № 5/2014 от 24.06.2016 г. по тълк.дело 5/2014 г. на ОСГК на ВКС е отклонено искането за приемане на тълкувателно решение по въпроса: необходимо ли е, за да бъде уважен искът по чл.31, ал.2 ЗС, писмената покана на лишения от ползването съсобственик да обективира желание за реално ползване на съсобствената вещ съобразно правата му, като е разяснено, че: фактическият състав на обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС не изисква ищецът да е заявил намерение за реално ползване на общата вещ, че е достатъчно той да е отправил надлежна писмена покана за обезщетение и че с Тълкувателно решение № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС противоречивата практика е уеднаквена и няма основания за повторно произнасяне от Общото събрание. В Тълкувателно решение № 7 от 02.11.2012 г., постановено по тълк.дело № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС не се дължи само ако съсобственикът, до когото е отправено писменото поискване, предложи на този, който му го е отправил, да ползва вещта лично според правата си в съсобствеността и му осигури възможността реално да упражнява това свое право, а последният откаже или не се отзове.

От представеното заверено копие от решение № ІІ – 75-199/15.03.2011 г., постановено по гр.д.№ 1 684/2005 г. по описа на СРС, ГО, 75 състав, влязло в сила на 13.10.2014 г., се констатира, че допуснатият до извършване на делба с влязло в сила решение по чл.282, ал.1 ГПК /отм./ по същото дело недвижим имот: апартамент № 9, находящ се в 2 гр.София, кв. “Княжево“, ул.“**** /стар адрес – ул.“Йордан Вишовградски“/, при квоти: 1/2 ид.част за Х.И. А. и ½ ид.част на Б.Р.М., на основание чл.288, ал.1 ГПК /отм./ е изнесен на публична продан, като е постановено получената парична сума от продажбата да се разпредели между съделителите съобразно дяловете им, а именно: за Х.И. А., ЕГН ********** – ½ част и за Б.Р.М., ЕГН ********** – ½ част.

Предвид приложеното удостоверение за наследници с изх.№ РОК17-УГ01-1340/1/ от 10.03.2017 г. съделителят Х.И. А., ЕГН ********** е починал на 15.03.2014 г., като е оставил за негов наследник по закон – ищецът в производството И. Х. А., негов син.

Приета е и справка от НДБ „Население“, изготвена на 17.11.2014 г., съгласно която Б.Р.М., ЕГН ********** е починала. Наследници по закон на същата са нейните низходящи:

М. В. С. и И. Ч. Д. – синове, ответници по исковете.

Съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 7 от 02.11.

2012 г., постановено по тълк.дело № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, лично ползване по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове.

Съгласно задължителните постановки на Тълкувателно решение № 7 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, за личното ползване е ирелевантно по какъв начин ползващият съсобственик си служи с вещта – чрез непосредствени свои действия, чрез действия, осъществени от член на неговото семейство или чрез трето лице, на което безвъзмездното той я е предоставил. От значение е само обстоятелството, че с действията си засяга правата на другите съсобственици, като им пречи да ги реализират. Горните разяснения имат за цел гарантиране правата на лишения от ползване съсобственик във всички възможни хипотези, в които другият съсобственик си служи с цялата обща вещ – било то пряко и непосредствено или чрез член на семейството му или чрез трето за засегнатия съсобственик лице.

Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл.31, ал.2 ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието. Равнозначно е на поканата по чл.81, ал.2 ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава и от този момент той дължи обезщетение. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика.

Във връзка с ползването на имота в първоинстанционното производство са събраните и гласни доказателства – показанията на свидетелката В.М.А., съпруга на ищеца И. А., които са неконкретни, непълни и неясни. От същите не се установява в исковия имот процесният имот от кой и как е ползван, съотв. ако е ползван и от двамата ответници – каква част е ползвал всеки един от тях.

С ангажираните доказателства не се установява наличието и на последната предпоставка за приложението на разглеждания институт. Представено и заверено копие от нотариална покана на И. Х. А., рег.№ 13484, том 2, № 116 от 10.11.2014 г. по описа на Д.С., рег.№ 267 на Нот.камара, адресирана до И. Ч. Д. и М. В. С., в която е обективирано изявление на автора й, че като наследник на баща си Х.И. А., съсобственик с майка на И. Д. и М. С. на по ½ ид.част от апартамент № 9, находящ се в гр.София, кв.“Княжево“, ул.“****, е лишен от възможността да ползва собствената му ½ ид.част от имота, поради което ги кани в срок от 15 дни, считано от деня на връчване на поканата да му заплащат по 150,00 лева месечно всеки един от тях или общо 300,00 лева, ведно със законната лихва до окончателното прекратяване на съсобствеността, платими до 5-то число на текущия месец, в противен случай ще бъде принуден да потърси правата си по съдебен ред. Върху поканата няма отбелязване от нотариуса, че тя е била съобщена /връчена/ на лицата, до които се отнася, каквото е нормативното изискване на чл.592, ал.1 ГПК.

По делото е представеното и удостоверение с изх.№ 81/08.12.2014 г. на помощникнотариус Стойков, в което е посочено, че адресът, посочен в нотариалната покана – акт № 116, том ІІ/2014 г., е посетен на 19.11.2014 г., като адресатът не е намерен. Залепено е уведомление по чл.47, ал.1 ГПК, като книжата и документите не са потърсени в нотариалната кантора в законоустановения срок. Безспорно е, че съгласно нормата на чл.50 ЗННД нотариусът може да възложи на определен служител в нотариалната кантора да връчва съобщения и книжа при условията и по реда на чл.37 – чл.58 от ГПК, но и от това доказателства не се установява осъществяването на обсъжданото обстоятелство. Издаването на такъв документ не е предвидено както в ГПК, така и в ЗННД, като от друга страна, от съдържанието на същия не е видно и отразените в него данни за кой от двамата адресати на 3 нотариалната покана се отнасят /използвано е единствено число, без да е посочено името на съответното лице, за което се отнася информацията/, предвид което не може да се приеме, че същата е връчена на който и да е от тях. Съдът не може да обосновава изводите си по съществото на спора на предположения, а само на безспорно установени факти в производството.