Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 4869 от 18.12.2019, Районен съд - Пловдив

Съд
Районен съд - Пловдив
Дело
Гражданско дело 168/2019
Вид
Решение № 4869
Подписан
18.12.2019
Състав
АЛЕКСАНДЪР ВЕНКОВ ТОЧЕВСКИ

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 47 ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78 ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 228 · Закон за електронните съобщения
  • чл. 79 · Закон за задълженията и договорите

Р Е

Ш Е Н

И Е

№ 4869 18.12.2019 година град Пловдив

В И М Е Т О Н А

Н А Р О Д А

ПЛОВДИВСКИЯТ

РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на деветнадесети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ при участието на секретаря Ангелина Димитрова, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 168 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 79 от ЗЗД и по чл. 79 от ЗЗД.

Ищецът „Теленор България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6, чрез пълномощник а. В. Г., е предявил против С.Р.П., ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че ответникът й дължи част от присъдената по частно гр. дело № 12967/ 2018 г. на ПРС, XIX гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 7234/ 10.08.2018 г., сума- такава в размер на 188,27 лева, представляваща незаплатени далекосъобщителни услуги за абонатен номер ********* за периода 20.10.2016 г.- 19.02.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на заявлението- 09.08.2018 г. до окончателното погасяване. При условията на евентуалност- този иск се предявява и като осъдителен.

Наред с това е предявен и друг осъдителен иск- за осъждане на ответника да заплати сумата от 165,90 лева- неплатени лизингови вноски по договор от 17.12.2015 г. за лизинг за мобилен номер ………., за периода м. февруари 2017 г.- м. ноември 2017 г.

В исковата молба за твърди, че по частно гр. дело № 12967/2018 г. на ПРС, XIX гр. с-в, в полза на ищеца била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за сумата от 354,17 лева- за неплатени далекосъобщителни услуги. Заповедта била връчена на длъжника при условията на чл. 47 ал. 5 от ГПК и в тази връзка се предявявал иска за част от сумата по заповедта- само до размера от 188,27 лева, както и осъдителен иск за дължими лизингови вноски в размер на 165,90 лева. Твърди се, че между страните бил сключен договор за мобилни услуги от 07.06.2012 г., а в последствие и допълнително споразумение към него от 23.12.2014 г. като лоялен клиент ответникът получил втори абонаментен план за мобилен номер ….., по договор за мобилни услуги от 17.12.2015 г., като наред с това бил сключен и лизингов договор за мобилно устройство на изплащане- Xperia M4 Aqua Black. В последствие на 03.11.2016 г. било подписано и допълнително споразумение за нов абонаментен план. За потребените от абоната услуги били издадени фактура № **********/ 20.11.2016 г. на стойност 65, 90 лева и фактура № **********/ 20.12.2016 г. на стойност 122, 54 лева, а в последствие с кредитно известие от 20.11.2017 г. се извършила корекция по дълга, който станал в размер на 188,27 лева. Поради неизпълнение на задълженията на абоната мобилният оператор едностранно прекратил договора с ответника, като издал фактура № **********/ 20.02.2017 г. на стойност 923,91 лева, в която сума се включвала и неустойка за предсрочното прекратяване на договора от 569,74 лева, дължими лизингови вноски от 165,90 лева, както и потребените мобилни услуги за предходни периоди в размер на 188,27 лева. По делото обаче не се претендирала неустойката. Поради прекратяване на договора за мобилни услуги, месечните лизингови вноски били обявени за предсрочно изискуеми, като във връзка с полученото мобилно устройство ответникът дължал сумата от 165,90 лева за периода м. февруари 2017 г.- м. ноември 2017 г. Абонатът бил приел ОУ към договора, като независимо дали бил получил фактура или не за начислени му суми, той дължал плащането им, но в случая не бил изпълнил договорните си задължения. В този смисъл спрямо него се предявявали настоящите установителен и осъдителен иск. Претендират се и разноски. В с.з. страната не се представлява, но с писмена молба навежда подробни съображения за уважаване на исковете.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от особения представител на ответника, в който се излагат съображения за неоснователност на претенцията. На първо място се твърди, че било налице съществено разминаване между посоченото в заявлението и исковата молба досежно договора за мобилни услуги, който в заявлението било посочен от дата 23.11.2012 г., а в исковата молба- от 17.12.2015 г. Това не можело да представлява техническа грешка, както посочвал ищецът, а се касаело за съвсем различен договор, поради което установителната претенция била недопустима, предвид формалния характер на производството. Наред с това, ищецът посочвал, че с допълнителните споразумения ставала новация на дълга, но в заявлението не било записано, че претенцията произтича от подобно основание. Това също водело до недопустимост на иска. На следващо място- по отношение на осъдителния иск за лизингови вноски, се твърди, че искът също бил недопустим, защото вземането в заповедното производство в исковото такова се търсело на друго основание- неустойка, но подобно различно основание тук не можело да се разгледа. По отношение на обективно съединените искове се твърди, че в случая липсвал валидно сключен договор при общи условия, като се оспорва, че ответникът писмено ги бил приел и подписал, както и, че те били действащи и обвързващи го. Прави се и възражение за неизпълнен договор по смисъла на чл. 90 от ЗЗД, като се твърди, че задължението за плащане на абонаментните такси се дължало само при предоставяне на услугата от доставчика, но фактурите не удостоверявали това обстоятелство и не обвързвали съда с материална доказателствена сила. Твърди се още, че мобилният оператор без правно основание преустановил предоставянето на услугите. Също така прекратяването на договора следвало да бъде в писмена форма, с оглед формата на самия договор, но само след като се даде и подходящ срок за изпълнение, а подобно уведомление в случая липсвало. Оспорва се и дължимостта на лизинговите вноски, като се твърди, че липсвало обявяване на договора за лизинг за предсрочно изискуем, а освен това невалидно бил прекратен договорът за мобилни услуги. Моли за отхвърляне на исковете. В съдебно заседание особеният представител не се явява, но представя писмени становища в подкрепа на отговора си.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намери за установено следното:

Със заповед за изпълнение на парично задължение № 7234/ 10.08.2018 г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело № 12967/ 2018 г. на ПРС, XIX гр. с-в, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните суми: 354,17 лева, представляваща незаплатени далекосъобщителни услуги за абонатен номер ********* за периода 20.10.2016 г.- 19.02.2017 г., за която е издадена фактура № № **********/ 20.02.2017 г., за отчетен период 07.08.2014 г.- 06.09.2014 г. по договор от 23.11.2012 г. и 26, 72 лева-мораторна лихва за забава за периода от 08.03.2017 г. до 31.07.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 09.08.2018 г. до окончателното й погасяване, както и разноските по делото в размер на 25 лева за държавна такса и 180 лева-адвокатско възнаграждение.

Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението. Искът е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.

Като писмени доказателства по делото са приети сключените между страните договор за мобилни услуги от 07.06.2012 г., ведно с общите условия и допълнително споразумение към него от 23.11.2014 г., договор за мобилни услуги от 17.12.2015 г. и договор за лизинг от същата дата, ведно с допълнително споразумение от 03.11.2016 г., издадените по договорите фактури и общите условия на оператора.

По делото е прието и заключение на вещо лице по изслушана съдебно- счетоводна експертиза, според която ищецът е фактурирал суми за предоставени мобилни услуги и за лизингови вноски по два договора между страните, по които имало плащания от абоната в общ размер на 976, 86 лева и остатъчни задължения от 932, 91 лева. Към датата на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение има остатъчно задължение по две фактури по договора за мобилни услуги в общ размер на 188, 27 лева, а неплатените лизингови вноски по втория договор за периода м. февруари- м. ноември 2017 г. възлизали на сумата от 165, 90 лева.

При така събраните доказателства съдът намира исковите претенции за доказани по основание и размер, по следните съображения:

На първо място, следва да се посочи, че предявените претенции са процесуално допустими, като съображенията в отговора в противна насока не могат да бъдат споделени. От една страна, няма пречка в производството по чл. 422 от ГПК искът да бъде предявен и само за част от вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение, както е в процесния случай. Не е предмет на настоящия процес въпросът какво следва да се предприеме досежно разликата в сумите по заповедта, за която не е предявен установителен иск, доколкото компетентен да се произнесе по това ще е заповедният съд, на когото се изпрати влязлото в сила решение. От друга страна, също е процесуално допустимо наред с установителния иск, да се предяви и осъдителен, при условията на кумулативност, каквото е направено тук, т.е. няма пречка за съвместното разглеждане и на двата иска.

На второ място, още в исковата молба изрично е посочено, че в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение погрешно е посочена датата на сключения между страните договор за мобилни услуги. Приложените към исковата молба писмени доказателства установяват, че действително ответникът е станал абонат на оператора по силата на договор от 07.06.2012 г., като претенцията на ищеца се основава именно на този договор, а не на договор от дата 23.11.2012 г., какъвто не се твърди да съществува между страните, нито пък вземането на оператора произтича от него. Вещото лице по ССчЕ също е установило, че отношенията между страните се уреждат от договор за мобилни услуги от 07.06.2012 г., поради което в случая действително е допусната техническа грешка в неправилното изписване на датата на договора в заявлението.

Волята на ищеца е ясна, но тя е била неправилно изразена в начина на посочване на договора, който обаче е представен и от него е видно кога е сключен. В този смисъл не е налице твърдяното в отговора несъответствие и разминаване между заявление и искова молба, доколкото е очевидно, че се касае за едно и също правоотношение, по което ответникът е станал абонат на услугите на оператора, но неправилно конкретизирано от заявителя.

На трето място, отново във връзка с горните съображения, не може да се приеме, че в случая се касае за типичната хипотеза на новация на отношенията между страните именно, защото е налице само един договор за мобилни услуги от 07.06.2012 г. Действително същият е бил изменен в последствие с допълнително споразумение от 23.12.2014 г., но това по никакъв начин не променя основанието, от което произтича претенцията на ищеца, защото подписването на допълнителното споразумение не представлява нов договор, а води само до изменение на условията по вече сключения, като непромени остават страните, вида на услугата, мобилният и абонатният номер на клиента. В този смисъл няма два различни договора, представляващи основание за вземането на ищеца, а един договор, който е бил обновен по време на действието си с допълнително споразумение.

От представените писмени доказателства се установява, че страните са се намирали в договорни отношения по сключени между тях два договора за мобилни услуги, съответно от 07.06.2012 г., обновен с допълнително споразумение от 23.12.2014 г. и договор от 17.12.2015 г.

По силата на валидно възникналото облигационно правоотношение, операторът е предоставил на абоната телефонни номера и мобилен апарат, при съответни месечни такси и срокове на действие на договорите, срещу задължението за заплащане на уговорената цена на услугата- абонаментни такси и вноски. Във всеки един от договорите се съдържа описание на тарифните планове и ценовите условия, като са посочени задълженита на абоната и последиците от неизпълнението им. Договорите откъм съдържание отговарят на законовите изисквания за договори, сключени при общи условия, като те включват необходимите реквизити за страни, предмет, срок и описание на услугите, а липсващите елементи могат да бъдат заместени от общите условия, които са неразделна част от тях. Те са приети с положения подпис на абоната, който не е оспорен и по този начин лицето е декларирало, че е запознато с тях и е получило екземпляр от същите. В този смисъл не са налице основанията за наличие на предпоставките за нищожност на договорите поради противоречието им с нормата на чл. 228 от ЗЕС, като същите са редовни от външна страна и обвързват страните с договорените им задължения.