Решение № 3211 от 19.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3211 гр. София, 19.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЯНА М. ФИЛИПОВА при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело № 20231110100136 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба от А. М. М. против „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ АД с искане Договор за паричен заем № ***/01.10.2022 г. да бъде прогласен за недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а при условията на евентуалност клаузата по чл. 12 от процесния договор, предвиждаща задължение за кредитополучателя за представяне на обезпечение по кредита, да бъде прогласена за недействителна. Направено е искане сторените от страната съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ответника.

В исковата молба са изложени твърдения, че между страните по делото бил сключен Договор за паричен заем № ***/01.10.2022 г., по силата на който ответникът отпуснал в заем на ищеца сумата в размер на 2800 лева, като кредитополучателят следвало да върне отпуснатата в заем сума ведно с възнаградителна лихва за срока на съглашението в размер на 404,12 лева на осем месечни погасителни вноски. Ищецът поддържа, че съгласно чл. 12 от съглашението кредитът следвало да бъде обезпечен с осигуряване на физическо лице поръчител, което да отговаря на разписани от кредитора изисквания, като при неизпълнение на соченото задължение в седмодневен срок кредитополучателят дължи неустойка. В исковата молба са изложени твърдения, че неустойката следвало да бъде изплатена разсрочено заедно с погасителните вноски, като общо дължимата сума от потребителя по кредита била в размер на 5160 лева. Ищецът намира, че с уговарянето на неустойка в полза на кредитора се предвижда допълнително възнаграждение по договора извън разписаната в съглашението възнаградителна лихва. Страната поддържа, че така уговорената неустойка представлява сигурен източник на печалба за кредитора извън възнаградителната лихва. В исковата молба са изложени твърдения, че задължението за заплащане на неустойка не е включено в годишния процент на разходите по сделката, поради което посоченият ГПР в договора не отговаря на действителния такъв, респ. договорът за кредит е недействителен.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез процесуалния си представител адвокат И. И. от САК не оспорва поддържаните от ищеца твърдения, че между страните е сключен договор за кредит с описано в исковата молба съдържание, както и че сделката е недействителна на соченото от ищеца основание. Процесуалният представител на дружеството поддържа, че ответникът не е дал повод за завеждане на делото, поради което 1 на ищеца не се следват съдебни разноски. При условията на евентуалност е заявено възражение за прекомерност на претендираните от ищеца съдебни разноски за адвокатско възнаграждение.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване на Договор за паричен заем № ***/01.10.2022 г. за недействителен, а при условията на евентуалност клаузата, предвиждаща задължение за кредитополучателя за представяне на обезпечение по кредита, е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между страните по спора е сключен договор за кредит с описано в исковата молба съдържание, който е недействителен на соченото от страната правно основание, а при условията на евентуалност, че клаузата по чл. 12 е недействителна на соченото от страната правно основание.

При съобразяване на становището на страните на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между А. М. М. и „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ АД е сключен Договор за паричен заем № ***/01.10.2022 г. с описано в исковата молба съдържание, че по силата на сключения договор за кредит кредитополучателят е следвало да осигури обезпечение по кредита, а именно едно физическо лице, което да отговаря на разписани от кредитора условия, че при неизпълнение на соченото задължение кредитополучателят дължи неустойка, както и че задължението за заплащане на неустойка не е включено в годишния процент на разходите по сделката, както и че договорът е недействителен. Предвид изложеното исковата претенция се явява основателна, като единствено за пълнота на изложението следва да бъде посочено следното:

Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно.

Съгласно чл. 12 от договора потребителят следва да предостави обезпечение по кредита – поръчител, което да отговаря на редица изисквания, като при неизпълнение на соченото задължение потребителят дължи неустойка, като общият размер на дължимите по договора суми възлиза на 5160 лева. Сочената уговорка за заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение ( поръчителство или банкова гаранция) е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Уговорената неустойка излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер без обаче да се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на кредитополучателя се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е 2 отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т. е. същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта нищожна - т. 3 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т. д. № 1/2009 г., ОСТК, ВКС.

С уговаряне на сочената неустойка по договора е нарушено изискването по чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК, тъй като макар в съглашението да е посочен ГПР в същия като разход не е включено допълнителното задължение в тежест на потребителя. В ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички разходи, които длъжникът ще направи и, които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В този смисъл, като не е включил дължимата дължимата неустойка в годишния процент на разходите по сделката кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което клаузите от договора, касаещи общата сума за погасяване и годишният процент на разходите, са нищожни. Съдът намира, че посредством начисляването на неустойка се заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като действителният годишен процент на разходите надвишава нормативно допустимия. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата неустойка, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му. Липсата на разход в договора за кредит или стандартния европейски формуляр при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК – в този смисъл Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на ВКС, както и Решение № 261440 от 4.03.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 13336/2019 г. и Решение № 3321 от 21.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 8029/2021 г. Доколкото не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.

По въпроса за съдебните разноски, съдът намира следното:

Ответникът поддържа, че е налице хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК. Предпоставките по чл. 78, ал. 2 ГПК за освобождаване на ответника от отговорността за разноски са: 1/ да не е дал повод за завеждане на иска и 2/ да признае иска. Съдът намира, че макар ответникът да не оспорва исковата претенция, то същият е дал повод за завеждане на делото доколкото съобразно поддържаните твърдения в отговора на исковата молба е прехвърлил вземанията, произтичащи от недействителния договор за кредит в полза на третото лице-помагач, като договорът за кредит е вписан в ЦКР към БНБ. Предвид изложеното с оглед изхода от спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се следват съдебни разноски за внесена държавна такса за разглеждане на иска в размер на 105,53 евро ( 206,40 лева).

Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в случаите на оказана безплатна правна помощ и съдействие в хипотезите на чл. 38, ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена на разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, определено от съда. С Определение № 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г. по описа на ВКС, IV ГО е разяснено, че за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗА, като не е необходимо страната предварително да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ. Размерът на адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен списък по чл. 80 ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Съдът, също така, не е обвързан от искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. При безплатно предоставяне на правна 3 помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, както е в случая, адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че възнаграждението ще се дължи се от насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК. Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС виждане член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е обвързан от праговете разписани в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка относно правната и фактическа сложност на производството и извършените от процесуалния представител действия. В случая повдигнатия спор няма правна или фактическа сложност, по спорния по делото въпрос е налице константна съдебна практика, депозираната искова молба е бланкетна и процесуалният представител на ищеца не се е явил в проведеното открито съдебно заседание. Предвид изложеното адвокатското възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ следва да бъде определено в размер на 81,81 евро ( 150 лева) с включено ДДС.