Решение № 312 от 29.07.2026, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 312 гр. К., 29.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – К., ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Йоана М. Апостолова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20265320100704 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, предявени от П. Ц. К., ЕГН:

**********, с постоянен адрес: ***, чрез адв. Д. М. против „ЛЕНДИВО“ ООД, ЕИК: 203811241, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, п.к.

9700, пл. „Оборище“ № 13Б, съдебен адрес: гр. ***, чрез адв. Х. М..

Ищцата твърди, че сключила с „Лендиво“ ООД Договор за кредит №93921/27.10.2024 г., по силата на който получила сумата от 1000 лева и се задължила да върне общо 1030 лева за срок от 30 дни. По договора били уговорени ГПР в размер на 42.58 % и ГЛП – 36 %.

В чл. 27 ал. 1 била предвидена клауза за неустойка, съгласно която при непредоставяне на обезпечение кредитополучателят дължи 0.9 % дневно върху усвоената сума. Ищцата твърди, че погасила Договор за кредит №93921/27.10.2024 г., като заплатила над главница сумата от 10 евро лихва и 90 евро неустойка

Твърди, че договорът бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради нарушения на императивни разпоредби на ЗПК.

На първо място, договорът не отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, тъй като липсвало ясно и недвусмислено посочване на 1 приложимия лихвен процент и условията за неговото прилагане – не било уточнено дали същият е фиксиран или променлив, което поставяло потребителя в невъзможност да прецени реалната тежест на задължението.

На следващо място, не било спазено изискването за прозрачност при формиране на годишния процент на разходите (ГПР). В договора била посочена единствено числова стойност на ГПР, без да е разкрита методиката на неговото изчисляване и без да са индивидуализирани всички разходи, включени в него. Липсвала яснота дали в ГПР са включени допълнителни плащания като неустойки, такси или други разходи, което противоречало на целта на закона – потребителят да получи пълна и разбираема информация за общата цена на кредита. Тази неяснота създавала възможност за заобикаляне на ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния допустим размер на ГПР, както и предпоставки за изкуствено увеличаване на задължението чрез включване на допълнителни разходи извън декларирания процент.

Посочването на непълен или неточен ГПР представлявало и заблуждаваща търговска практика по смисъла на ЗЗП, което допълнително обосновавало недействителността на договора. Ето защо и на основание чл. 22 ЗПК, при неспазване на посочените изисквания договорът за потребителски кредит се явявал изцяло недействителен.

При условията на евентуалност се поддържа нищожност на клаузата за неустойка. Същата противоречала на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, доколкото водела до съществена нееквивалентност на насрещните престации и до неоснователно обогатяване на кредитора. Размерът й (0.9 % дневно) бил явно прекомерен и излизал извън присъщите функции на неустойката – обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Клаузата била и неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като предвиждала необосновано високо обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение (предоставяне на обезпечение), както и прехвърляла върху потребителя риска от неизпълнение на задължението на кредитора да извърши предварителна оценка на кредитоспособността. По този начин неустойката фактически функционирала като допълнителна възнаградителна лихва и водела до скрито оскъпяване на кредита.

В заключение се поддържа, че както договорът като цяло, така и клаузата за неустойка са недействителни поради противоречие със закона, добрите нрави и правилата за защита на потребителите.

Ищцата моли съда да постанови решение, с което:

- да прогласи за нищожен поради противоречие със закона 2 сключения между страните Договор за кредит №93921/27.10.2024 г., а в условията на евентуалност – да прогласи нищожността на клаузата за неустойка по чл. 27, ал.1 от договора, поради заобикаляне на закона.

- да осъди ответното дружество да й заплати сумата от 100 евро, платена без основание по недействителния Договор за кредит №93921/27.10.2024 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 03.04.2026 г., до окончателното изплащане на сумата, а в условията на евентуалност – да осъди ответното дружество да й заплати сумата от 85 евро, недължимо платена по нищожната клауза за неустойка по Договор за кредит №93921/27.10.2024 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 03.04.2026 г., до окончателното изплащане на сумата.

Претендират се и разноските по делото.

В законоустановения едномесечен срок ответникът, чрез адв. М. е подал отговор по чл. 131 ГПК, с който оспорва исковете като неоснователни, недопустими и предявени при злоупотреба с процесуални права.

Твърди, че ищцата е инициирала няколко отделни, но напълно идентични искови производства, основани на едни и същи фактически твърдения и насочени срещу идентична договорна клауза за неустойка, съдържаща се в различни договори между страните. Счита, че чрез формалното упражняване на правото на иск ищцата цели единствено генериране на множество съдебни разноски и неоснователно обогатяване за сметка на ответника, което съставлявало злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 ГПК.

По съществото на спора ответникът поддържа, че договорът за потребителски кредит е действителен, валидно сключен и съобразен с изискванията на приложимото законодателство, включително Закона за потребителския кредит и Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Преди сключването на договора на ищцата била предоставена пълна и изчерпателна преддоговорна информация, включително чрез стандартен европейски формуляр, както и възможност да се запознае с всички условия и да се откаже от договора.

Оспорва твърденията за нищожност, като изтъква, че дори евентуална недействителност на клаузата за неустойка не водела до недействителност на целия договор, доколкото последният можел да съществува и без нея – аргумент от чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Поддържа, че основните 3 елементи на договора – главница и възнаградителна лихва – са валидно уговорени.

По отношение на годишния процент на разходите заявява, че всички законови изисквания са спазени – размерът му бил ясно посочен, начинът на формиране бил определен съгласно закона и не надвишавал нормативно установения максимум. Неустойката не следвало да се включва в ГПР, тъй като представлявала последица от евентуално неизпълнение, а не разход по кредита към момента на сключването му.

Поддържа още, че клаузата за неустойка е действителна, ясно формулирана и съобразена с присъщите й функции – обезпечителна и обезщетителна, като не противоречи на добрите нрави и не е прекомерна.

Начисляването й зависело изцяло от поведението на кредитополучателя, който имал възможност да я избегне чрез предоставяне на обезпечение или чрез упражняване на правото си на отказ от договора в предвидения от закона срок.

Оспорва и твърденията за неравноправност на клаузата, като поддържа, че същата е индивидуално договорена, формулирана по ясен и разбираем начин и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните. Потребителят бил в състояние да предвиди икономическите последици от договора още при сключването му.

Подчертава, че ищцата многократно сключвала аналогични договори при същите условия, което опровергавало твърденията за липса на информираност, за заблуждаваща търговска практика и за нарушаване на добросъвестността, като сочи на съзнателно и последователно приемане на тези условия.

В заключение поддържа, че предявените установителни и осъдителни искове са изцяло неоснователни, като липсва основание за връщане на платените суми. Оспорва и размера на претендираните суми, като посочва, че действително платеното над главницата е по-ниско от твърдяното от ищеца, съгласно представените справки за движенията по кредитите.

Моли съда да отхвърли исковете и да му присъди разноските по делото.

С протоколно определение от 06.07.2026 г. съдът е допуснал на основание чл. 214 ГПК изменение на предявения от ищцата осъдителен иск, като същият е намален до признатия от ответното дружество размер на плащанията над главницата – 56.24 евро, от които 5.11 евро лихва и 51.13 евро неустойка.

4

От събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна следното:

По иска с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по Договор за потребителски кредит, по който ищцата е усвоила сумата от 1000 лева. Видно от представения Договор за кредит №93921/27.10.2024 г. и погасителен план към него, страните са се договорили ищцата да върне общо 1030 лева за срок от 30 дни при ГПР – 42.58 % и ГЛП – 36 %.

Съгласно чл. 27, ал. 1 от договора ищцата дължи неустойка с обезщетителен характер в случай, че в срок от 3 дни от сключването на договора не представи предвиденото в чл. 17 обезпечение, изразяващо се в банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица.

Неустойката е уговорена в размер на 0,9 % дневно върху усвоената сума, или 270 лева, и се заплаща заедно с погасителната вноска. В резултат на това общата сума, дължима по договора, нараства до 1300 лева или 664,68 евро.

Така уговорената неустойка излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – до три дни след сключването на договора, както и многобройни изисквания към евентуалните поръчители. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. представлява скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договора. Изводът, че така уговорената неустойка представлява скрита добавка към възнаградителната лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно – ежемесечно, заедно с погасителните вноски.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност 5 съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга – към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че не само клаузата за неустойка, но и целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, т. е. искът е основателен и следва да бъде уважен.

По иска с правно основание чл.55, ал.1, предл.1-во от ЗЗД:

Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, както е в настоящия случай, съгласно чл. 23 ЗПК потребителят дължи единствено връщане на чистата стойност на кредита, без да дължи лихви или други разходи по кредита.