Определение № 449 от 07.08.2024, Окръжен съд - Пазарджик

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 449 гр. П., 07.08.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – П., I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Венцислав Ст. Маратилов

Членове:

Десислава Анг. Ралинова

Асен В. Велев като разгледа докладваното от Венцислав Ст. Маратилов Въззивно гражданско дело № 20245200500248 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл.248 ал.1 от Гражданския процесуален кодекс.

Постъпила е по реда на чл.248 ал.1 от ГПК в едномесечния срок от постановяване на необжалваемо въззивно решение №209 от 10.06.2024г. по в.гр.д.№248/2024г. по описа на Окръжен съд П., писмена молба с вх.№6079 от 25.06.2024г. подадена от въззиваемата по делото страна ПГИМ-П. чрез процесуалния си представител адвокат М. М., с искане да бъде изменено постановеното въззивно решение в частта за разноските, като бъдат присъдени същите за адвокатско възнаграждение в размер на 1380лв с ДДС представляващи пълния размер на сторените разноски от Г. по воденето на делото във въззивната инстанция или евентуална негова минимална редукция.

Счита, че претендираните разноски в посочения размер не са прекомерни, доколкото цитираната Наредба за МРАВ служи като нормативен ориентир при договаряне на хонорари между адвокат и клиент. Моли да се приеме, че фактическата и правна сложност на казуса възприета от съда като средна е същата и за въззивната инстанция, явяваща се инстанция по съществото на правния спор. Като явен обективен белег на тази сложност включително и по отношение на разноските за адвокатско възнаграждение, се посочват въззивните мотиви, обсъждащи събраните по делото доказателства, релевантни факти установени с тях и релевантни към нормативната уредба.

Признава се, че времето за разглеждане на съдебния спор пред въззивната 1 инстанция в открито съдебно заседание е значително по-кратно от това пред първоинстанционния съд, но че този факт не отнема признаците за фактическа и правна сложност на спорния казус, меродавна и за размера на адвокатското възнаграждение, поради което неговият размер не следва да търпи съществена редукция. Молителят коментира размера на МРЗ от която се е ръководел въззивния съд и разликата между размера на същата към момента на образуване на исковото производство и този към момента на образуване на въззивната производство като навежда извода, че е налице значително увеличен размер на минималното трудово възнаграждение, с което държавата признавала една значителна обезценка на паричната единица поради инфлационни процеси, който критерий обуславял неоснователността на възражението за прекомерност поради ноторни инфлационни процеси, налагащо преоценка на възнаграждението за труд към по-високи парични стойности. Акцентира се, че последните промени в НМРАВ от 04.11.2022г. вече не са адекватни на променената икономическа ситуация, предвид и новия размер на МРЗ за 2024г. от 933лв. Моли се от въззиваемата страна да се приложи и нормата на параграф 2а от ДР на НМРАВ и да бъде начислен ДДС върху описания адвокатски труд, доколкото в случая договорът за правна защита и съдействие на Г. бил сключен с адвокатско дружество „М. и П.“, представило фактури с начислен ДДС към отговорите по частната жалба и по въззивната жалба на другата страна, поради което следвало да се начисли и ДДС. Счита, че адвокатски хонорар от 700лв респективно 200лв би се явил несъответстващ на социално-икономическата страна на положения висококвалифициран труд. Счита, че договореното и изплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1380лв с ДДС не уврежда конкурентни отношения. Оспорват се като неверни доводите на насрещната страна, че в случая била приложима разпоредбата на чл.7 ал.1 т.1 от НМРАВ, тъй като предмета на спора не попада в тази разпоредба и че в случая е приложима нормата на чл.7 ал.1 т.4 от НМРАВ като възражението за прекомерност е направено поради грешно прилагане на Наредбата от страна на въззивника, а не поради наличие на икономическа прекомерност, като същото е определя като неоснователно. Моли да се присъди в пълен размер претендираното адвокатско възнаграждение с начислен ДДС.

В срока по чл.248 ал.2 от ГПК е постъпи писмен отговор на молбата от насрещната страна С. Ф. чрез пълномощника си адв.П. Г., с вх.№6781 от 2

15.07.2024г., в което искането за изменение на решението в частта за разноски се квалифицира като неоснователно. Счита, че размерът на адвокатското възнаграждение трябва да е справедлив и обоснован, и да се основава на обективните критерии-обем и сложност на извършената дейност и величината на защитавания интерес, в каквато връзка били и мотивите в т.47 на решението на СЕС от 23.11. 2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16.

Акцентира се, че процесуалният представител на Г. е изготвил един отговор на въззивната жалба и е проведено едно „значително по-кратко“ о.с.з. /открито съдебно заседание/, като се поддържа, че определянето на възнаграждението следва да е с оглед обема на свършената работа и отделеното време за същата.

Счита, че претендираните съдебни разноски не са съобразени с фактическата и правна сложност на делото нито с размера на месечната за страната работна заплата съгласно чл.7 ал.2 от НМРАВ. Допълва, че няма данни за регистрация на адвоката по ДДС, поради което се твърди, че такова не му се дължи и не следва да му бъде присъждано. Моли да се остави без уважение искането на Г. по чл.248 от ГПК.

Пазарджишкият окръжен съд за да се произнесе взе в предвид следното:

С влязло в законна сила на 10.06.2024г. въззивно решение № 209 постановено по в.гр.д.№20245200500248 по описа на Окръжен съд П. за 2024г., след като е потвърдено изцяло решение на Пазарджишки районен съд № 1244 от 20.11.2023г. и определение №232 от 28.01.2024г. на същия съд и по същото дело в производство по чл.248 от ГПК, постановени по гр.д.

№20235220102379 по описа на същия съд за 2023г., е осъдена въззивната жалбоподателка С. А. Ф., ЕГН-********** от гр.П., ул."Т." №*, ет.*, ап.*, обл.

П., ДА ЗАПЛАТИ на ПГИМ с адрес-гр.П., бул. "Х. Б." №*** *, със законен представител Т. Б., в качеството й на директор, разноски за въззивното производство в размер на 900лв / деветстотин лева/, заплатени като адвокатско възнаграждение.

За да присъди посочения размер като адвокатско възнаграждение формиран от сумата от 700лв адвокатско възнаграждение по основното обжалване и още 200лв за частната жалба, въззивният съд е приел, че претендираните 1380лв разноски за адвокат по обжалване на основното решение и още 420лв по частната жалба са прекомерни по размер, независимо, че са в границите предвидени в НМРАВ и че доколкото в случая намират изцяло приложение постановената съдебна практика на СЕСрешение на втори състав на СЕС от 25.01.2024г. по дело №С-438/ 2022г. допускащо присъждане на разноски под минимума според НМРАВ в хипотеза 3 на констатирано ограничение на конкуренцията с оглед целта по смисъла на разпоредбата, поради нарушаване на чл.101, параграф 1 и параграф 2 от ДФЕС във връзка с чл.4, параграф 3 от ДЕС предвид забраната на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики и констатираната от СЕС неприложимост в този случай на НМРАВ. Изложен е и довод, че във въззивната инстанция не са събирани нови доказателства по реда и при условията на чл.266 аб.2 или по ал.3 от ГПК по искане на страните, включително и от страна на работодателя упълномощил адв. М. в подадения чрез него отговор на Г. срещу въззивната жалба, като същият отговор изцяло преповтаря тезата на работодателя така както е развита в производството пред първата инстанция и не са ангажирани нови писмени и гласни доказателства или експертизи по същият начин, така както това е направено пред исковия съд, като съдът е заключил, че защитата на работодателя пред въззивната инстанция се е ограничила единствено и само в преповтаряне на тезата си от първата инстанция, не е изисквала както събирането на нови или новооткрити доказателства, така и излагането на възражения срещу новонастъпили или новооткрити факти, които жалбоподателят да иска да се вземат в предвид от въззивния съд, респективно работодателят да ги е оспорвал и да се е защитавал по тях, евентуално да е ангажирал нови доказателства пред въззивната инстанция. Отчетено е от съда, че пред въззивната инстанция няма представена нова писмена защита с излагане на нови правни и фактически съждения и съображения по съществото на спора от страна на пълномощника на Г.. Взето е в предвид от въззивния съд, продължителността на откритото съдебно заседание пред въззивната инстанция от 15минути, като по тези съображения въззивният съд е оценил положения от адв.М. адвокатски труд пред въззивната инстанция в размер на 700лв по защитата срещу основното обжалвано решение и още 200лв по частното производство по чл.248 от ГПК, /или общ размер от 900лв/, като претендираният адвокатски хонорар от 450лв е определен като прекомерен предвид липсата на фактическа и правна сложност и че този размер съответства на времето за изготвяне на отговора по частната жалба, без искане за събиране или прилагане на доказателства, приключило в едно открито съдебно заседание, в което е разгледана основно и жалбата срещу основното решение.

Молбата по чл.248 от ГПК е процесуално допустима като подадена от надлежна страна във въззивното производство, в срока по чл.248 ал.1 от ГПКедномесечен срок от постановяване на неподлежащ на обжалване съдебен акт и против подлежащ на изменение съдебен акт в частта за разноските .

Разгледана по същество молбата е изцяло неоснователна и няма основание да бъде изменен размера на присъдените разноски за адвокат във въззивното производство представляващ ПГИМ-П..

4

Събраженията на съда за това са следните:

Въззивният съд е отчел всички изискуеми се по закон предпоставки и основания при определяне размера на разноските във въззивното производство като адвокатско възнаграждение за пълномощника на Г. адв.М., като е приел, че те са несъизмерими с тези направени във въззивното производство предвид спецификата на въззивното производство. Във въззивното производство, съгласно чл.269 от ГПК, съдът се произнася по съществото на спора ограничен от изложените във въззивната жалба факти и обстоятелства и правни доводи /ограничен от посоченото в жалбата/.

Произнасянето по факти, обстоятелства и доводи извън предмета на въззивната жалба води до недопустимост на въззивния акт, независимо, че съдът е длъжен да изложи и собствени правни и фактически изводи и мотиви , но пак в границите на посоченото във въззивната жалба. В този смисъл защитата на въззиваемата страна /Г./ е отграничена до посоченото в жалбата на въззивника /С. Ф./, като в случая такава защита чрез подаване на отговор от последната /ПГИМ-П. / касаеща съществото на спора има, но същата повтаря тезите развити от страната и поддържани пред първата инстанция.

Пълномощникът на въззиваемата страна адв.М. в същност не е вложил определен допълнителен висококвалифициран професионален труд тъй като не е имало основание за това, а единствено е преповторил правните и фактически тези на работодателя от първата инстанция. Предвид единствено повтарянето позицията на страната заявена в производството пред първата инстанция, то обстоятелствата по отношение на обема на дължимите разноски за въззивната инстанция обективно следва да бъдат определено в по-малък размер от този за първата инстанция. Заявената пледоария на пълномощника на Г. в откритото съдебно заседание по съществото на спора повтаря отговора без евентуално ангажиране с него на доказателства или оспорване на доказателствени искания на насрещната страна по смисъла на чл.266 от ГПК.

Следва да се отбележи, че присъдената сума като адвокатско възнаграждение от 900лв е с включен ДДС, доколкото въззивният съд е съобразил, че всички разноски като адвокатско възнаграждение са посочени и претендирани от пълномощника с включен ДДС, тоест редуциран е размера на претендираното адвокатско възнаграждение с включения в него ДДС съгласно §2а от ДР на НМРАВ, поради което няма основание за повторно начисляване на допълнителен ДДС. Определеният от въззивния съд окончателен размер на разноските като адвокатско възнаграждение за пълномощника на Г. за въззивната инстанция от 900лв е с включен ДДС. Не без значение е и факта, че се касае за претендирано адвокатско възнаграждение от работодател срещу икономически по-слабата страна в трудовото правоотношение-работник или служител, в който случай, съпоставките с минималната месечна работна 5 заплата за страната не могат да бъдат третирани в полза на работодателя респективно на неговия процесуален представител.