Решение № 193 от 13.09.2023, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 193 гр. Сливен, 13.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН в публично заседание на тринадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

Мартин Цв. Сандулов

Гергана Огн. Симеонова при участието на секретаря Ивайла Т. Куманова Георгиева като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско дело № 20232200500267 по описа за 2023 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 442/30.05.2023г. по гр.д.

№ 5700/2022г. на СлРС, с което е осъден М. И. М., ЕГН: **********, с адрес *** ДА ЗАПЛАТИ н а А. Г., гражданин на Р.Т., роден на ********** г., с адрес ***, със съдебен адрес ***, чрез адв. П. Н. от АК - Сливен, на основание чл. 45 ЗЗД

- сумата от общо 20 000,00 лв. /двадесет хиляди лева/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди - претърпени от ищеца болки и страдания, в следствие на причинените му от ответника на 30.06.2021 г. две средни телесни повреди, изразяващи се в „Черепно-мозъчна травма и сътресение на мозъка, протекли в началото със загуба на съзнание и гърч, довели до разстройство на здравето, временно опасно за живота“ и в „Счупване на тилната кост в дясната половина на тилната област, достигащо надолу и напред до ръба на големия тилен отвор на черепната основа с нА.чие на сравнително малък епидурален кръвоизлив и малки субарахноидални кръвоизливи, довели до разстройство на здравето, временно опасно за живота“, за което ответникът е признат за виновен и 1 му е наложено наказание с Присъда № 122 от 30.09.2022 г. по НОХД № 187/2022 г. по описа на СлРС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането - 30.06.2021 г. до окончателното й изплащане и

- сумата от 2030,43 лв. /две хиляди и тридесет лева и четиридесет и три стотинки/, представляваща обезщетение за имуществени вреди , изразяващи се в направени от ищеца парични разходи за изследвания, лечение и превод на документи от турски на български език, ведно със законната л и х в а върху сумата, считано от 12.07.2021 г. до окончателното й изплащане; осъден е М. И. М. да заплати на А. Г. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1339,50 лв. представляваща направените по делото разноски и е осъден М. И. М. да заплати в полза на бюджета на съдебната власт и по сметка на РС - Сливен, сумата от 1181,22 лв., представляваща държавна такса по делото и възнаграждение на вещо лице, заплатено от бюджета на съда.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство.

С въззивната жалба се атакува частично цитираното решение в частта, с която е присъдено обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 20 000 лв, като въззивникът твърди, че в нея то е необосновано, неправилно, и незаконосъобразно. Заявява, че решаващият съдът не е преценил правилно свидетелските показания и не е взел предвид, че ако въззиваемият не е отправял към майка му и към други жени неприлични предложения за срещи и секс, въобще нямало да се стигне до спречкване между двамата. Единствената причини да се срещнат, и то случайно, била, че А. Г. е отправял неприлични предложения към майката на ответника, които са го вбесили и чрез свидетелските показания на свид. М.а се установявало, че от фейсбук профилите си той е изпращал неприлични предложения на нея, а и на други жени от *** – за секс, сещу който той ще ги издържа. За хората, изповядващи исляма, тези предложения били не само неприемливи, но и изключително обидни. Всичко това довело до случая на 30.06.21г., когато между ответника и ищеца възникнал скандал на турски език /затова и никой от свидетелите по наказателното дело не е успял да 2 чуе добре пререканието/, ответникът неколкократно го питал дА. той е изпращал неприлични съобщения до майка му и след като бил предизвикан вербално от ищеца, който не виждал нищо нередно в това да изпраща голи снимки, се стигнало до спречкването, завършило с падането на ищеца на асфалта.

По-нататък въззивникът заявява, че се е ръководил в действията си единствено и само от мисълта, че трябва да защити честта на майка си, която е свято нещо за всеки син и не е искал да нарани ищеца, нараняванията му са получени вследствие на едно случайно събитие. Също така въззивникът счита, че със своето поведение ищецът изцяло е допринесъл за спречкването между двамата – с непристойното си поведение спрямо майката на ответника, и ако такова поведение е липсвало, въобще е нямало да се стигне до разговор, както и до нараняване.

Така въззивникът счита, че първоинстанционният съд неправилно не е възприел тази теза, не е отчел съпричиняването от страна на ищеца за това, че без неприличните му предложения въобще нямало да възникне спор, а в огромна степен нанесените травми са плод на случайно събитие – падане надзад на ищеца и удряне на главата в асфалта. В обобщение сочи, че е дълг на всеки син да пази доброто име на майка си и с оглед случайния характер на падането дължимото обезщетение следва да бъде намалено със степен на съпричиняване на травмите межда 70 и 90 %.

Поради изложеното моли въззивния съд да отмени в обжалваната част атакуваното решение, с което е присъдено обезщетение в размер на 20 000 лв. за претърпени неимуществени вреди, като неправилно и незаконосъобразно.

Претендира разноски по делото.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който заявява, че въззивната жалба е неоснователна, а първоинстанционният съд правилно, обосновано и законосъобразно е постановил своето решение, след обсъждане на целия обем от нА.чни доказателства в тяхната съвкупност и цялост, при правилна интерпретация и анА.з. Въззиваемият счита, че няма никакъв аргумент, 3 който да оправдава физическата агресия на ответника, не може да става дума за настъпило случайно събитие и въззивникът тенденциозно употребява в жалбата си думата „спречкване“, вместо умишлено причиняване на две средни телесни повреди. Развива доводи във връзка с твърдяните отправени неприлични предложения от страна на ищеца към майката на ответника –свид. М.а и свидетелката Х. и счита, че причината за спречкването е дискредитирана, тъй като свидетелките заявявА., че са блокирА. профилите на ищеца, но не споменават да са изтрили кореспонденцията и това означавало, че няма неприлични предложения, неприлични снимки и каквото и да е обидно отношение.

Заявява, че няма доказателства както за самите неприлични предложения за секс, твърдяни от ответника, така и за допълнително предизвикване на същия от страна на ищеца. Въззивникът е признат за виновен с влязла в сила присъда за причинени две средни телесни повреди, а извършителят продължава да оправдава престъпното си поведение. Сочи още, че заключението на СМЕ, назначена по делото, изключва получените травми да се дължат на „случайно събитие“, а и по същество не се касае за „спречкване“, както нееднократно се опитва д авнуши въззивникът, а за нанесен побой. На последно място въззиваемият заявява, че размерът на присъдените обезщетения е определен от първостепенния съд в пълен синхрон с доказателствата и при прецизно съблюдаване на нормата на чл.

52 от ЗЗД.

С оглед изложеното въззиваемият моли да не се уважава въззивната жалба, а атакуваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно в обжалваната му част. Сочи адрес за връчване на съдебни книжа.

Претендира разноски за тази инстанция.

В отговора няма направени нови доказателствени или други процесуални искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорвайки отговора, поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. В защита по същество развива аргументация, сходна на въведената с въззивната жалба. Иска 4 отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на иска.

Претендира разноски, представя списък.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, поддържа отговора си и моли да се потвърди атакуваното решение в обжалваната част. Претендира разноски за тази инстанция, представя пълномощно, договор за правна защита и съдействие и списък по чл. 80 от ГПК.

След докладване на жалбата никоя от страните не е направила възражения, или някакви доказателствени или други процесуални искания.

Този съдебен състав намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 262 от ГПК, подадена в законовия срок от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е вА.дно, и с оглед частичния обхват на обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателствени средства, намира, че атакуваната част на обжалвания акт е и правилна.

Настоящият състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

С влязла в сила п рисъда № 122 от 30.09.2022 г. по нохд № 187/2022 г. на СлРС, подсъдимият М. И. М. – ответник в настоящото производство, е признат за виновен в това, че на 30.06.2021 г. в с. Г., общ. Сливен, е причинил на А. Г. - гражданин на Р.Т. , ищец в настоящото производство, средна телесна повреда, изразяваща се в черепно-мозъчна травма и сътресение на 5 мозъка, протекли в началото със загуба на съзнание и гърч, довели до разстройство на здравето, временно опасно за живота на пострадА.я, както и счупване на тилната кост в дясната половина на тилната област, достигащо надолу и напред до ръба на големия тилен отвор на черепната основа с нА.чие на сравнително малък епидурален кръвоизлив и малки субарахноидални кръвоизливи, довели до разстройство на здравето, временно опасно за живота на пострадА.я, поради което и на основание чл.

129, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 54 НК му е наложено съответно наказание.

Тъй като в наказателното производство не са предявени граждански искове, пострадА.ят е запазил материалното си право на иск и го е упражнил в самостоятелното производство по чл. 45 от ЗЗД, развило се въз основа на исковата му молба от 19.12.2022г. пред СлРС.

По отношение на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за претърпени имуществени вреди няма подадена въззивна жалба, поради което в тази част решението е влязло в сила и не попада в обсега на въззивния контрол.

На обсъждане подлежи единствено основателността на другия главен, обективно съединен иск – за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди, съответно

– и обусловената претенция за обезщетение за забава.

По начало, за да се ангажира гражданската недоговорна отговорност на ответника за непозволено увреждане, следва да се установи едновременното нА.чие на всички обективни и субективни елементи на сложния фактически състав на деликта, въведени в императивната норма на чл. 45 от ЗЗД, а именно – деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между тях, противоправност на деянието и вина на автора, която по начало се предполага до оборване на презумпцията.

В случая несъмнено е доказано нА.чието на всички изброени елементи от визирания фактически състав.

С влязлата в сила присъда на наказателния съд – СлРС, съгласно разпоредбата на чл. 300 от ГПК, се установява безспорно деянието и авторството на ответника-въззивник, неговата противоправност и вината на извършителя. Не се спори по принцип относно настъпването на вредата, изразяваща се във физически травми, както и относно техния конкретен 6 вид, доколкото престъплението е резултатно по правната си същност, Единственото правоизключващо възражение на ответника-въззивник, релевирано с въззивната жалба, е за съпричиняване от страна на ищеца, освобождаващо го изцяло, или в размер на 90-70% от отговорността.