Решение № 42 от 08.06.2023, Районен съд - Тополовград

РЕШЕНИЕ

№ 42 гр. Тополовград, 08.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ТОПОЛОВГРАД, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Милена Ив. Семерджиева при участието на секретаря К.П.П. като разгледа докладваното от Милена Ив. Семерджиева Гражданско дело № 20222320100229 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба на М. Д. Д. с ЕГН ********** от гр.Т., ул.“**********, подадена чрез пълномощник Д. М. от САК, против „И.А.М.“ АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.С., бул.“******************* представлявано от Г.Т.Т. и „Ф.Б.“ ЕООД с ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: гр.С., бул.“******************* представлявано от П.Б.Д..

Твърди се в исковата молба, че страните са сключили договор за паричен заем, като в чл.4 от Договора е уговорено, че потребителя следва да предостави едно от три обезпечения. На датата на сключване на договора с първия ответник е сключен договор и с втория ответник за предоставяне на гаранция, като ищцата се е задължила да заплати на гарантиращото дружество определена сума, която е разсрочена заедно с месечната вноска по договора за кредит. Твърди се, че ищцата е погасила частично задълженията си по кредита Твърди, че сключения договор е нищожен, тъй като не са спазени изискванията на чл.10, ал.1 във вр. с чл.22 от ЗПК, както и че е нарушен чл.19, ал.1 във вр с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като не е налице 1 съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишния процент на разходите по кредита за който няма разписана методика на формиране, същевременно не е включено възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като по този начин се заобикаля нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Също така се твърди, че въобще услугата за която се претендира за плащане не е изпълнявана от ответното дружество. Твърди се, че договора за предоставяне на гаранция също е нищожен поради накърняване на добрите нрави и защото сумата която е уговорена като възнаграждение е в размер почти половината от сумата по заема и така е нарушен принципа на добросъвестност и справедливост.

Поради което ищцата твърди, че е налице нищожност на договорите или на отделни клаузи от договора за паричен заем и на акцесорния договор за предоставяне на гаранция.

С оглед на което се претендира да бъде постановено решение с което да се признае за установено в отношенията между ищцата и първия ответник, че сключения между тях договор за паричен заем е нищожен и в условията на евентуалност се претендира прогласяване за нищожна разпоредбата на чл.4 от този договор, както и да се признае за установено между ищцата и втория ответник, че сключения между тях договор за предоставяне на гаранция е нищожен. Претендират се и направените по делото разноски.

В съдебно заседание ищцата не се явява и не изпраща представител, като процесуалния й представител в писмени становища подържа исковете изцяло и претендира за тяхното уважаване със всички законни последици.

Ответника „И.А.М.“ АД гр.С. в законоустановения едномесечен срок е подал писмен отговор и и е взел становище по исковете, като твърди, че същите са неоснователни и недоказани и претендира тяхното отхвърляне, тъй като изложените обстоятелства и съображения в исковата молба са необосновани и недоказани.

В съдебно заседание ответника не изпраща представител и не взема становище по същество.

Ответника „Ф.Б.“ ЕООД гр.С. в законоустановения едномесечен срок е подал писмен отговор и и е взел становище по исковете, като твърди, че същите са неоснователни и недоказани и претендира тяхното отхвърляне, тъй като изложените обстоятелства и съображения в исковата молба са 2 необосновани и недоказани.

В съдебно заседание ответника не изпраща представител и не взема становище по същество.

От събраните по делото доказателства съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Ищцата М. Д. е сключила договор за паричен заем с „И.А.М.“АД – С. с № 4446005/30.03.2022 г., съгласно който на ищцата е предоставен кредит в размер на 1750 лева, като ищцата е задължена да върне сумата на 15 двуседмични вноски, при годишен лихвен процент 35,00%, с ГПР 40,38%.

В чл.4 от процесния договор е уговорено, че заемателя се задължава в срок до 3 дни, считано от сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица поръчители с конкретни изисквания; банкова гаранция с бенефициер - заемодателя или одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки.

С посочения по-горе номер и на същата дата е сключен договор за предоставяне на гаранция между ищцата и втория ответник. Съгласно този договор потребителя е възложил, а гарантът се е задължил да издаде гаранция за плащане в полза на заемодателя с цел гарантиране на изпълнението на всички задължения на потребителя. Съгласно чл.3 от договора за предоставяне на гаранция, потребителя дължи възнаграждение на гаранта в размер на 920,70 лева платимо, разсрочено на вноски, като вноските са дължими на падежа на погасителните вноски по договора за паричен заем.

По делото са представени процесните договори, както и справки за платените суми по договора за гаранция и погасените вноски по договора за заем, от които е видно какви плащания са извършвани и съответно какви суми са внесени от ищцата по договорите.

По делото е назначена и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, от която се установява, че общата сума която Д. е изплатила по договора за кредит и договора за поръчителство, включително и чрез рефинансиране на заема е 391 лева, като съответно последната е разпределена в главница, лихва и изплатена сума за предоставяне на гаранция. В заключението вещото лице посочва също, че с оглед установената формула в Приложение 1 към чл.19 3 ал.2 от ЗПК, действителния размер на ГПР-то по договора за заем възлиза на 41,1908%.

Така установената фактическа обстановка се доказва от приложените по делото писмени доказателства посочени по-горе/договори и приложенията към тях и справки и извлечения от счетоводните документи/ които съдът кредитира изцяло, тъй като са документи съставени по съответния ред и в съответната форма и неоспорени от страните, както и от заключението по съдебно-счетоводната експертиза, тъй като е обективно, мотивирано и напълно съобразено и съответстващо на другите събрани по делото писмени доказателства.

С оглед на изложеното съдът достигна до следните правни изводи:

С исковата молба са предявени искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.26, ал.1, предл.1-во от ЗЗД – установителни искове.

В конкретния случай, съдът освен коментирайки изложените от ищцата доводи не само може, но е и длъжен да провери действителността на договорите и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1.При нарушение на добрите нрави; 2.При неравноправни клаузи във вреда на потребителя и 3.При нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства.

За това, следва да се обсъдят наведените от ищцата доводи за недействителност на договорите, а също и да се извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност в кръга на описаните за които съдът дори и без довод следи служебно.

В конкретния случай безспорно е установено, че между ищцата в качеството на заемател и „И.А.М.“ АД в качеството на заемодател са възникнали заемни правоотношения, основани на сключен между тях договор за паричен заем, по силата на който заемодателя е предоставил на ищцата паричен заем в определен размер, а последната се е задължила да го върне.

Заемодателя е небанкова финансова институция по смисъла на чл.3 от ЗКИ, като дружество което има право да отпуска кредити със средства набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, а ищцата е физическо лице и при сключването на договора страните имат съответно качеството на кредитор съгласно чл.9 ал.4 от ЗПК и на потребител 4 по смисъла на чл.9 ал.3 от ЗПК. Следователно, този договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на ЗПК и ЗЗП. А процесният договор за предоставяне на гаранция обезпечава договора за паричен заем, тъй като има за цел да обезщети вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредитора би могъл да претърпи при неплатежоспособност и липса на обезпечение, което влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга сам да оцени платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно цена за ползване на заетите средства, съответна на получените гаранции. Отделно от това, процесния договор води до значително оскъпяване на ползвания заем, като утежнява финансовото състояние на длъжника, а обвързването на възможността за отпускане на заема с договора за предоставяне на гаранция, на практика прехвърля върху кредитополучателя финансовата тежест за изпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на кандидатстващия за заем, за което на кредитора не се дължат такси по силата на чл.10а ал.1 и 2 от ЗПК. Предвид това, съдът намира, че уговореното възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция се основава на неравноправна за ищцата – потребител клауза, която се явява нищожна по смисъла на чл.146 ал.1 от ЗЗП.

Също така, съдът намира, че процесните договори се явяват нищожни и поради накърняване на добрите нрави. В съдебната практика за нищожност на договорите поради накърняване на добрите нрави се приема, че „добри нрави „по смисъла на чл.26 ал.1 предл.3-то от ЗЗД е обща правна категория, приложима по конкретни граждански, респ.търговски правоотношения изведена от юридическите факти обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата. Във всеки отделен случай въз основа на доводите на страните и събраните доказателства по конкретното дело, съдът може да прецени дали поведението на конкретния правен субект съставлява действие което накърнява добрите нрави, злепоставя чужди интереси с цел извличане на собствена изгода, а именно дали за сметка на икономически по-слабия субект реализира свръхпечалби. В конкретния случай, клаузата от договора за предоставяне на гаранция, 5 предвиждаща задължение за длъжника за плащане на възнаграждение на поръчителя е недействителна на основание чл.146 от ЗЗП, защото представлява уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В правната доктрина и съдебна практика се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1 предл.3-то от ЗЗД е налице когато се нарушава правен принцип, било той изрично формулиран или проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Поради накърняването на принципа на добрите нрави се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение.

Когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена се нарушава принципа на добросъвестност при участие в облигационните отношения. В случая, такава нееквивалентност между престациите е налице, тъй като договорената сума за възнаграждение на гаранта съставлява допълнителна сума, която е в размер повече от половината от сумата на предоставения заем. По този начин безспорно се нарушава принципа на добросъвестност и справедливост. Отделно от това възнаграждението се заплаща от ищцата без тя да получава насрещна престация, като по този начин тя е притисната да сключи договора за предоставяне на поръчителство и то с предварително избрано от заемодателя дружество за да бъде предоставен заема. Този извод следва от това, че в договора за заем задължението на заемополучателя да осигури поръчителство не е определено като предварително условие за сключване на договора, което от своя страна противоречи на принципа за добросъвестност.