Решение № 437 от 23.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 437 гр. С., 23.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20231100504654 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от Н. В. Г. срещу решение № 4376/21.03.2023г. постановено по гр.д. № 8326/2022г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 77 състав, и с което е отхвърлен предявения от него срещу „С.К.“АД с правно основание чл.188т.2 от КТ за отмяна като незаконосъобразно наложеното със заповед № 24/23.12.2021г. на изпълнителния директор на „С.К.“АД на дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е незаконосъобразно, неправилно, необосновано и несправедливо. Сочи, че първоинстанционният съд вследствие на неправилна преценка на доказателствата и тяхната стойност е достигнал до грешни правни изводи. Поддържа, че неправилно районният съд е ценил като доказателства по делото представено на чужд език на хартиен носител електронно писмо от неизвестно лице, без каквито и да са доказателства за идентификация на лицето или действителност на неговото изявление, както и несъбрани в хода на дисциплинарното производство разяснения дадени от ищеца пред работодателя. Поддържа, че представения от ответника видеозапис не е надлежно доказателство, а и не установява релевантни факти. Счита, че липсват извършени нарушения на трудовата дисциплина от страна на ищеца, поради което и незаконосъобразно му е наложено дисциплинарно наказание „ предупреждение за уволнение“.

Въззиваемата страна „С.К.“АД в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор, в който твърди, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение са несъстоятелни, а обжалваното- постановено при съобразяване на събраните доказателства и правилни и законосъобразни изводи. Счита, че решението следва да бъде потвърдено. Претендира присъждане на разноски.

1

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата.

Първоинстанционно решение е валидно, а в обжалваните части – допустимо.

Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Не е спорно между страните, а и се установява от представения трудов договор № 156/09.08.2019г. и допълнително споразумение към дата 17-18.10.2021г. между страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение, като ищецът е заемал длъжността „шофьор автобус” в Дирекция „Транспорт и ГСМ”, отдел „Автотранспорт” в ответното дружество - „С.К.“АД.

Със заповед №24/23.12.2021г. на изпълнителния директор на ответното дружество на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение” , която заповед му е връчена лично на 23.12.2021г.

Проверката на законността на наложеното дисциплинарно наказание съобразно принципа на диспозитивното начало в гражданския процес следва да бъде осъществена в рамките на твърдените от ищеца основания за незаконност. При оспорване на наложено наказание като незаконно, съдът се произнася само по наведените от ищеца фактически основания, които /според наказаното лице/ опорочават волеизявлението за налагане на дисциплинарното наказание. Съдът не може да основе решението си по иск за отмяна на наложено дисциплинарно наказание на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното право, но не са посочени от ищеца в исковата молба, защото по иска по чл. 357 КТ съдът няма служебно задължение да следи за нито един факт, който поражда правото на работодателя да налага дисциплинарни наказания или надлежното му упражняване /в този смисъл решение № 23 от 02.02.2016 г. по гр. д. № 4553/ 2015 г. на ВКС, IV г.о./.

В цитираната заповед за налагане на дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ са описани две самостоятелни нарушения на трудовата дисциплина.

Във връзка с възражението в исковата молба и въззивната жалба за неправилно цитиране от работодателя в заповедта за уволнение на състави на дисциплинарни нарушения и немотивираност на заповедта, е необходимо се посочи, че е ирелевантно е обстоятелството ако работодателят неправилно е квилифицирал нарушенията - в т.см. и постановени по реда на чл.290 от ГПК /отм/ решение№ 105 от 11.07.2014 г. на ВКС по гр. д.

№ 4992/2013 г., III г. о., ГК на ВКС, според които: „преценка законността на дисциплинарното уволнение съдът извежда вида на дисциплинарното нарушение от неговите обективни признаци, посочени в мотивите на заповедта за уволнение и преценява дали събраните по делото доказателства установяват фактическия състав на визираното в мотивите нарушение, като без значение е посочената в заповедта законова квалификация на дисциплинарното нарушение. При противоречие между тази квалификация като цифрово изражение и посочените в мотивите на заповедта обстоятелства, меродавно е нарушението, което може да се изведе въз основа на тези обстоятелства“.

Както от текста на разпоредбата на чл.195 ал.1 от КТ, така и непротиворечивата съдебната практика, следва че нарушението в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание следва да е описано със съществените му признаци - субектът на нарушението, времето и мястото на извършването му, както и индивидуализиращите признаци на 2 деянието от обективна и субективна страна.

Към настоящият момент с множество решения постановени по реда на чл.290 от ГПК е уеднаквена съдебната практика и се приема, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание се счита мотивирана по смисъла на чл. 195 ал. 1 КТ, когато препраща към конкретен акт, изготвен от работодателя, в който е посочено нарушението, мястото, времето и обстоятелствата, при които е извършено. /Решение № 122 от 27.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 975/2012 г., III г. о., ГК , Решение № 177 от 17.06.2014 г. на ВКС по гр. д.

№ 7430/2013 г., III г. о., ГК /. В процесната заповед за за налагане на дисцплинарното нарушение има препращане към доклада на прекия ръководител на ищеца - № 10012038/26.10.2021г., представен по делото и който следва да се счита, че част от съдържанието на заповедта за налагане на дисциплинарно нарушение, въпреки, че в същата се съдържа подробно описание на деянията с всичките им обективни и субективни признаци и е пресъздадено и съдържанието на доклада до представляващия дружеството работодател.

Дали действително са извършени деяния, съставляващи нарушение на трудовата дисциплина от страна на ищеца е предмет на проверка в хода на производството и съобразно заявените от ищеца основания за незаконност на уволнението.

С оглед изричната разпоредбата на чл.269 предл.2 от ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че спорните въпроси, които очертават предмета на въззивното производство са:

-извършено ли е от ищеца описаното като първо в заповед № 24/23.12.2021г. на изпълнителния директор на „С.К.“АД нарушение на трудовата дисциплина /свързано с пътник А.Д./ и извършено при осъществяване на трансфер между терминал 2 и терминал 1 в интервал от време от около 01,00 ч. до 02,00 ч. на 18.10.2021г.

Не е спорно между страните, а и се установява от отчетен график за м. октомври 2022 г. и справка за превоз на пътници, че в нощта на 17-и срещу 18-и октомври 2021г. ищецът е бил работна смяна с продължителност от 19.00 ч. до 7.00 ч. сутринта като шофьор на автобус, който е следвало да извършва трансфер на пътници и товари между терминал 1 и терминал 2 на летище С. при график съобразно разпореждане от 18.08.2021г. и връчено на ищеца – л.27 и л.28 от делото на СРС, а именно: по маршрут - Терминал1-терминал2Терминал 1 – на всеки 40 минути /за интервал от време от 20,00ч. до 8,00 ч./ и маршрут Терминал 2-Терминал 1-Терминал 2 - на всеки 40 минути /за интервала от време - 20.20ч. до 07.40ч./

Въззивникът и ищец в първоинстанционното производство възразява както срещу годността, така и срещу доказателствена стойност на електронен документ - електронно писмо от лицето А.Д. до ответника, получено на имейл адрес на ответника т.нар потребителска пощенска кутия за жалби – [email protected] на 19.10.2021г. и с номер по входящия дневник на работодателя - № 100-11799/19.10.2021г.

Съгласно § 11 ДР ЗЕС "електронна поща" е съобщение във вид на текст, изпратено чрез обществена електронна съобщителна мрежа, което може да бъде съхранено в нея или е получено в крайното оборудване на получателя, а според § 22 ДР ЗЕС "Интернет" е система от взаимносвързани мрежи, ползващи интернет протокол, което им позволява да функционират като самостоятелна виртуална мрежа. Електронната поща (имейл), когато е изпратена чрез интернет и съдържа изявление с гражданскоправно значение, съставлява електронен документ по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП вр. чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на ЕП и на Съвета от 23.07.2014 г. относно електронната идентификация и 3 удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО, тъй като имейлът представлява текстово съдържание, съхранявано в електронна форма.

Електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява електронен документ –чл. 3 ал. 1 ЗЕДЕП.

Електронното изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и несловесна информация /чл. 2 ал. 1 и 2 ЗЕДЕП/. Същото се счита за подписано при условията на чл. 13 ал. 1 ЗЕДЕП - за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство. Законът придава значение на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис /чл. 13 ал. 3 ЗЕДЕП/, но допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписаният писмен документ, ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението /чл. 180 ГПК/.

Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184 ал. 1 изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание. В случая ищецът е оспорил верността на превода, в който е представен документа /л.72-74 от делото на СРС/, което оспорване е необосновано и неоснователно, доколкото е извършено от лице лицензиран преводач и не е установен неверен превод, както и авторството на документа.

Т.е. ищецът не е направил искане по чл. 184 ал. 1 изр. 2 от ГПК за представянето на електронен носител на представения на хартиен носител електронен документ, а законът не въвежда като предпоставка за приемане на документа като доказателство по делото, съдържащите се в него данни всеки път да бъдат проверявани посредством експертиза, поради което и същия представлява годно доказателство и следва да бъде обсъдено като таково при постановяване на решението по съществото на спора /различен е въпроса за доказателствената стойност на това писмено доказателство/ - решение № 97 от 15.09.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2479/2019 г., IV г. о., ГК

Следва да се има предвид, че макар и да не носи електронен подпис приравнен на саморъчен /квалифициран електронен подпис/ съобразно горепосоченото, неподписаното изявление също съставлява документ, а подписът служи за доказателство за неговото авторство. Представянето на документ, върху който липсва подпис от издателя му предпоставя, че фактът на писменото изявление и авторство ще бъдат установявани с други доказателствени средства при оспорване кой е издателят му. / определение № 169 по ч. т. д.