Решение № 452 от 31.10.2022, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 452 гр. Пловдив, 31.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Радка Д. Чолакова

Антония К. Роглева при участието на секретаря Нели Б. Богданова като разгледа докладваното от Антония К. Роглева Въззивно търговско дело № 20225001000454 по описа за 2022 година

Производство по чл. 258 и сл. вр. чл. 294 от ГПК.

С решение № 231/13.06.18 г., постановено по т.д. № 52/17 г. по описа на С.ски окръжен съд, е ОТХВЪРЛЕН КАТО НЕДОПУСКИМ предявеният от „Ю. Б.“ АД гр.С. ЕИК ********* срещу Ч. Т. П. ЕГН ********** от гр. С., ул. “Е.“ № **, вх. *, ет. *, ап. *, иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК да се признае за установено, че „Ю. Б.“ АД има срещу длъжника Ч. Т. П. валидно и изискуемо вземане по договор за кредит за покупка на недвижим имот № *******/******** г. за сумите: 76 137.06 швейцарски франка - главница, 34 858.95 швейцарски франка - договорни лихви за периода от 9.1.2009год. до 16.Х.2014год., 1 611.57 швейцарски франка - такси по договора за периода от 9.1.2009год. до 16.Х.2014 г., ведно със законните лихви върху главницата и дължимите такси , считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение 17.Х.2014год. до окончателното изплащане на вземането.

„Ю. Б.“ АД е осъдена да заплати на Ч. Т. П. разноски за първата инстанция в размер на 50 лв., а на адв. В. Р. - адвокатско възнаграждение в размер на 5 317.44 лв. на основание чл.38, ал.2 от ЗА.

1

Въззивна жалба против горното решение е подадена от „Ю.

Б.“ АД с оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на същото. Иска се да се обжалваното решение да бъде отменено, като се постанови друго такова, с което предявеният иск да бъде оставен без разглеждане като недопустим и се прекрати производството по делото.

Въззиваемата страна Ч. П. оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли да се постанови решение, с което да се остави в сила обжалваното първоинстанционно решение.

Първоначално по въззивната жалба е било образувано възз.т.д. № 674/2018 г. по описа на ПАС, приключило с решение № 32/23.01.19 г. Последното е отменено изцяло с решение № 58/17.06.20 г. на ВКС, ТК, ІІ о, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на ПАС.

При повторното разглеждане на делото от въззивния съд е било образувано т.д. № 281/20 г. по описа на ПАС, приключило с решение 222/27.07.20 г. Последното е отменено с решение № 66/21.06.2022 г., постановено по т.д. № 506/21 г. на ВКС, ТК, І о., и делото е отново е върнато за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд Пловдив.

Пловдивски апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства във връзка с изложените от страните оплаквания и възражения, намира за установено следното:

Съдът е бил сезиран с иск по чл. 422, ал.1 от ГПК, предявен от ”Ю. Б.“ АД против Ч. Т. П. за установяване съществуване на вземане на Б. против ответник по договор за кредит за покупка на недвижим имот № *******/******** г. за сумите: 76 137.06 шв.фр. - главница, 34 858.95 шв.фр. - договорни лихви за периода от 9.1.2009год. до 16.Х.2014год., 1 611.57 шв.фр. - такси по договора за периода от 9.1.2009год. до 16.Х.2014 г., ведно със законните лихви върху главницата и дължимите такси, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение 17.Х.2014год. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е била издадена заповед за изпълнение № ***/******** г. по ч.гр.д. № 1008/2014 г. на Районен съд С..

Процесният договор за кредит за покупка на недвижим имот № ******* е сключен на ******** г. между “Ю. И Е. Д. Б.“ АД гр.С. /с предишно наименование „Б. п. б.“АД, а сега с наименование „Ю. Б.“ АД/, в качеството на кредитор, и Ч. Т. П. в качеството на кредитополучател.

Вземанията по договора са прехвърлени от Б. с договор за цесия, сключен на 14.Х1.2008 г. между „Ю. И Е. Д. Б.“АД - цедент, и „Б. Р. С. АД ЕИК********** - цесионер на основание чл.99 от ЗЗД. Вземанията са 2 прехвърлени обратно на Б. с договор за цесия за прехвърляне на вземания по договори за кредит, сключен на 7.3.2012год. между „Б. Р. С.“ АД - цедент и „Ю. И Е. Д. Б.“АД - цесионер на основание чл.99 от ЗЗД.

Във връзка с така сключените договори за цесия първоинстанционният съд е приел, че в случая не може Б. – цесионер по втория договор за цесия да иска издаване на заповед за изпълнение по чл.417,т.2 ГПК, тъй като такава заповед не би могъл да иска и цедентът „Б. Р.

С.“АД. Изложени са мотиви, че разпоредбата на чл.417,т.2 ГПК предоставя облекчена процедура на лимитативно посочените в нея субекти - държавни учреждения, общините, банките да получат заповед за изпълнение, когато вземането се основава на документ или извлечение от счетоводните книги,с които се установяват вземания на посочените субекти; след като Б. е придобила правата си от трето лице, по силата на договор за цесия, тя не може да ползва реда по чл. 417 от ГПК, тъй като цедентът “Б. Р. С.“АД не попада в кръга на субектите, изброени от чл. 417, т.2 от ГПК, а цесията се установява с други документи, различни от извлеченията от счетоводните книги,които не са предвидени нито в разпоредбата на чл.417 ГПК,нито в специалните норми на Закона за кредитните институции; цедентът „Б. Р.

С.“АД е небанкова финансова институция, която не може да ползва облекчения ред, осигуряващ незабавно принудително изпълнение срещу длъжника по чл.417 ТПК, респ. и цесионерът „Ю. Б.“ АД не може да иска издаване на такава заповед за изпълнение; в случая Б. е злоупотребила с права, тъй като в заявлението за издаване на заповед за изпълнение не е посочила, че вземането произтича от договор за цесия, поради което и заповедта е била издадена, въпреки, че Б. не би била легитимирана да се снабди с такава заповед,тъй като е продала вземането си по договора за кредит с договор за цесия, макар и след това отново да го е придобила с цесия.

При първото разглеждане на делото от въззивната инстанция са споделени изводите, че Б. не попада в кръга на субектите по чл.

417 от ГПК, като е прието, че това обстоятелство касае процесуалноправната й легитимация да подаде заявление за издаване на заповед за изпълнение, респ. да инициира иск по чл. 422, ал.1 от ГПК, а не нейната материалноправна легитимация, както неправилно е приел първоинстанционният съд; поради липса на процесуалноправна легитимация, респ. недопустимост е обезсилено първоинстанционното решение и са обезсилени издадените на осн. чл. 417,т.2 от ГПК заповед за изпълнение и изпълнителен лист.

С първото отменително решение № 58/17.06.2020 г., постановено по т.д. № 1131/19 г. на ВКС, ТК, ІІ о, въпросът за процесуалноправната легитимация на Б. да иска заповед за изпълнение, респ. да инициира производство по чл. 422, ал.1 от ГПК, е разрешен в обратния смисъл, като са изложени следните мотиви:

„Според практиката на ВКС, попадаща в обхвата на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК и послужила като основание за достъп до касационен 3 контрол – решение по т.д. № 2932/2015 г., второ т.о., възприета в постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение по ч.т.д. № 2241/2019 г., второ т.о. : Производството за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК, инициирано от субект, който е сред изрично и изчерпателно изброените в чл.417 т.2 ГПК субекти, не е недопустимо; Кредиторът – заявител в заповедното производство, разполага с активна процесуална легитимация да предяви специалния положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК; Липсата на предпоставки за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417, т.2 ГПК е релевантна към законосъобразността на разпореждането за незабавно изпълнение, а не към допустимостта на исковото производство, заведено от заявителя, при спазване на предвидения в чл.415 /сега ал.4/ ГПК едномесечен срок от съобщението на заповедния съд. В цитираното определение са развити съображения и за неотносимост на указанията, дадени в т.4г от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.к. с тях не се отричат правата на цесионера – банка да упражни предоставено й от закона право за снабдяване по облекчен ред с изпълнително основание за вземанията й към ответника, произтичащи от договор за кредит, въз основа на извлечение от счетоводните си книги; Практиката на ВКС, обективирана в определение по ч.т.д. № 506/2010 г. и определение по ч.т.д.

№ 856/2012 г. на ВКС, II т.о. /съставляваща част от цитираната в мотивите към настоящото въззивно решение/, според която, Б. –цесионер не може да иска издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК, щом като цедентът не попада в изрично изброените субекти, имащи право да ползват тази защита, е преценена като неотносима към предмета на исковото производство – установяване на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение, още повече, че тя предхожда ТР 4/2013 г. Горните съображения, съдържащи и отговор на поставения правен въпрос, се споделят изцяло от настоящия съдебен състав, т.к. съответстват напълно на процесуалните предпоставки за допустимост на исковия процес по чл.422 ГПК, както и на предмета на производството по чл.419 ГПК. Цитираното от въззивния съд определение по т.д. № 101/2016 г. на ВКС, II т.о. е постановено в производство по чл.288 ГПК и то не формира съдебна практика / т.2 от ТР № 1/2009 г./“ Във въззивната жалба на „Ю. Б.“ АД се поддържат доводи, че предявеният иск по чл. 422, ал.1 от ГПК действително и бил недопустим, но предвид различни съображения, които незаконосъобразно не са били споделени от първоинстанционния съд, а именно – подаване на възражение от ответника след изтичане на законоустановения срок. В тази връзка са изложени подробни съображения във въззивната жалба, като е формулирано искане да се обезсили първоинстанционното решение и се прекрати производството по иска по чл. 422, ал.1 от ГПК. Това становище е било споделено като основателно от решаващия състав при второто разглеждане на делото от втора инстанция при постановяване на решение № 222/27.07.20 г. по възз.т.д. № 281/20 г. на ПАС.

4

С второто отменително решение

№ 66/21.06.22 г., постановено по т.д. № 506/21 г. на ВКС, ТК, І о, е даден отговор на въпроса относно характера на производството по чл. 423 ГПК и правното значение на определението за приемане на възражението на длъжника срещу заповедта за изпълнение по чл. 423 ГПК за допустимостта на производството по чл. 422 от ГПК, като са изложени следните мотиви:

„Няма спор в теорията и практиката относно общите и специалните процесуални предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск по реда на чл.422, ал.1 вр. чл.415 ГПК, в частност - подаването на възражение срещу издадената заповед за изпълнение в срока и по реда на чл.414 ГПК или приемане на възражението от съда по реда на чл.423 ГПК. За разлика от възражението по чл.414 ГПК, при което компетентен да прецени дали е спазен законоустановеният преклузивен срок е заповедният съд, в хипотезата на чл.423 ГПК въззивният съд е компетентен да извърши преценка дали са налице законоустановените предпоставки за приемане на подаденото след срока по чл.414, ал.2 ГПК възражение. Съгласно разясненията в т.5а от ТР №4/2013г. от 18.06.2014г., т.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС, заявителят не може в рамките на заповедното производство да търси защита срещу преценката на съда, че възражението е подадено в срока по чл.414, ал.2 ГПК. Тази преценка на съда не е обективирана в нарочен акт, чиято обжалваемост е изрично предвидена в закона, нито прегражда развитието на производството. Доколкото подаденото в срок възражение срещу заповедта за изпълнение има за последица възникване на интерес от предявяване на иск за установяване на вземането по чл.422 ГПК, на общо основание исковият съд следва да прецени всички предпоставки за допустимост на иска, вкл. наличието на подадено в срок възражение от длъжника, без да е обвързан от преценката на заповедния съд.

За разлика от възражението по чл.414 ГПК, в хипотезата на чл.423 ГПК въззивният съд в рамките на възложените му от закона специални правомощия решава дали съществуват основания за закъснялото оспорване на вземането чрез възражение. Въззивният съд не действа по правилата на въззивното производство, а се произнася в извънредно производство, аналогично на производството по отмяна на влезли в сила съдебни решения. Приемането на възражението от въззивния съд възстановява висящността на заповедното производство, като по този начин се постига ефектът на подадено в срока по чл.414, ал.2 ГПК възражение /т.15 от от ТР №4/2013г. от 18.06.2014г., т.д.