Решение № 1886 от 20.03.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1886 гр. София, 20.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Д.а Асенова като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело № 20241100511327 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 404/08.01.2024 г., постановено по гр.д. № 44844/2023 г. по описа на СРС, 138 състав, е отхвърлен положителен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр.

1 вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът „Балканика Трейд“ ЕООД, ЕИК 203186900, дължи на ищеца „Катарино Спа Хотел“ ЕАД, ЕИК 201379879, сумата от 4398,28 лв., представляваща незаплатено възнаграждение по неформален договор за поддръжка и управление на имот с идентификатор ***, находящ се в община Разлог, гр. Разлог, п.к. 2760, местност „Банище“, представляващ къща – еднофамилна вилна сграда, сключен между страните, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 02.06.2023 г. по ч.гр.д. № 28041/2023 г. по описа на СРС, 138 състав.

С решението не е разпределяна отговорност за разноски.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство – „Катарино Спа Хотел“ ЕАД.

1

Във въззивната жалба се поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно. Въззивникът счита, че по делото е установено, че ответникът е собственик на процесния недвижим имот, както и че между страните е възникнало правоотношение във връзка с поддръжка и управление на същия.

За предоставени, но незаплатени услуги, били издадени 2 броя фактури.

Ответникът не се противопоставял на предоставените услуги. Районният съд дал неправилна правна квалификация. След като установил, че не е налице договорно отношение, съдът е следвало да квалифицира иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Така мотивиран, моли първоинстанционното решение да бъде отменено, а искът – изцяло уважен. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба, с който последната е оспорена изцяло. Оборват се доводите на въззивника, въззиваемият счита решението за правилно и търси потвърждаването му.

Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото писмени доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в цялост.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно, тъй като е постановено от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, актът е постановен в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в изискуемата от закона писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, а волята на съда е ясна.

2

Въззивният съд приема, че обжалваното решение е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск – налице са положителните процесуални предпоставки за предявяване на иска и отсъстват отрицателни такива.

По същество съдът приема следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 09.08.2023 г., с която е предявен положителен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът „Балканика Трейд“ ЕООД, ЕИК 203186900, дължи на ищеца „Катарино Спа Хотел“ ЕАД, ЕИК 201379879, сумата от 4398,28 лв., представляваща незаплатено възнаграждение по неформален договор за поддръжка и управление на имот с идентификатор ***, находящ се в община Разлог, гр. Разлог, п.к. 2760, местност „Банище“, представляващ къща – еднофамилна вилна сграда, сключен между страните, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 02.06.2023 г. по ч.гр.д. № 28041/2023 г. по описа на СРС, 138 състав.

В заявлението за издаване на заповед за изпълнение заявителят „Катарино Спа Хотел“ ЕАД претендира парично вземане в размер на 4398,28 лв., ведно със законна лихва, считана от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до изплащане на вземането. Посочено е, че вземането е за извършени услуги и издадени фактури за поддръжка на имот с идентификатор ***, находящ се в община Разлог, гр. Разлог, п.к. 2760, местност „Банище“, представляващ къща – еднофамилна вилна сграда, които не са платени на основание чл. 293, ал. 1 вр. ал. 3 ТЗ и чл. 294, ал. 1 и чл. 303а, ал. 3 ТЗ вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

В исковата молба ищецът твърди, че между страните е сключен неформален договор за поддръжка и управление на собствения на ответника недвижим имот. По силата на този договор ищецът предоставял услуги на ответника, за които издал двете процесни фактури, а сумите по фактурите не били заплатени. Ответникът не се противопоставял на предоставените услуги, възползвал се от тях, одобрил и приел работата по смисъла на чл. 266, ал. 1 ЗЗД.

В законоустановения срок за отговор по чл. 131 ГПК ответникът е оспорил исковата молба, като е посочил, че няма договорни отношения с 3 ищеца и не дължи претендираните суми. Не били извършени претендираните услуги.

Предявен е главен осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД, като основателността му е предпоставена от това по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: 1) възникване на валиден договор за изработка с посоченото в исковата молба съдържание; 2) точно изпълнение на възложената работа в съответствие с уговореното; 3) приемане на работата от ответника; 4) размер на уговореното възнаграждение.

При установяване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е платил, ако твърди плащане, както и останалите си възражения.

На първо място следва да бъде обсъден доводът във въззивната жалба, че районният съд е дал неправилна правна квалификация на предявения иск.

Подобен порок би довел до недопустимост на постановеното решение, съответно би обосновал основание за обезсилване на същото и връщане на делото за ново разглеждане от друг първоинстанционен състав.

В непротиворечивата и константна практика на ВКС се приема, че в исковия процес съдържанието и пределите на търсената съдебна защита се определят от ищеца, който чрез основанието и петитума на исковата молба индивидуализира спорното материално право. Основанието на иска по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК обхваща фактите, от които произтича претендираното с исковата молба материално субективно право. За да се индивидуализира спорното право, ищецът трябва да посочи неговото съдържание – в какво се състои претедираното или отричаното право, исканата правна промяна, както и носителите на спорното правоотношение.

Ищецът не е длъжен да сочи правното естество на претендираното от него право, т.е. да го квалифицира правно, а дори и да даде такава квалификация, то тя не обвързва съда, тъй като последният е длъжен да я определи служебно.

Съобразявайки описаните от ищеца фактически положения, съдът дава правна квалификация на предявения иск. Редовността на исковата молба е пряко свързана с обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо, доколкото последната се разпростира върху спорното материалното право.

Със съдебното решение съдът постановява дали твърдяното от ищеца спорното материално право съществува, индивидуализирано чрез 4 юридическия факт, от който произтича, съдържание, субекти и правно естество. Този извод произтича от разпоредбите на чл. 298, ал. 1 ГПК и чл.

126, ал. 1 ГПК, които очертават белезите на спорното право, което става обект на силата на пресъдено нещо след постановяване на съдебното решението.

Източник на силата на пресъдено нещо е неговият диспозитив. В този смисъл са Решение № 206 от 09.04.2025 г. по гр. д. № 2732/2023 г. на Върховен касационен съд, 2-ро гр. отделение, Решение № 50082 от 14.07.2023 г. по гр. д. № 2989/2022 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение, Решение № 60312 от 12.08.2022 г. по гр. д. № 512/2021 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, Решение № 94 от 11.08.2022 г. по т. д.

№ 845/2021 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение, Решение № 84 от 17.08.2015 г. по т. д. № 809/2014 г. на Върховен касационен съд, 2ро тър. отделение, Определение № 278 от 09.03.2016 г. по гр. д. № 450/2016 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение и много други.

От обстоятелствената част на исковата молба може да бъде направено единствено заключение, че претенцията на ищеца е на договорно основание – неформален договор за изработка. В нея е посочено, че между страните „…е сключен неформален договор за поддръжка и управление на недвижимия имот“, „По силата на постигнатото между Страните съгласие и сключения неформален договор за поддръжка и управление…“, „Сключеният между Страните неформален договор за поддръжка и управление има правните характеристики на договор за изработка, уреден в чл. 258 и следв. от ЗЗД“, „… са приели без възражения изработеното от ищеца“, „… мълчаливо приемане от ответника“, „… същите са одобрили и приели работата, а и по смисъла на чл. 266, ал. 1 ЗЗД са дали на Изпълнителя необходимото съдействие“. Дадената от страната правна квалификация не обвързва съда, но в случая не са наведени фактически твърдения за наличие на извъндоговорно основание – неоснователно обогатяване, а такива за наличие на договорно основание – което съдът правилно е квалифицирал по чл. 266, ал. 1 ЗЗД. Постановеното решение е допустимо и спорът следва да бъде разгледан по същество.

При тези обстоятелства следва да бъдат обсъдени елементите от фактическия състав на правото по чл. 266, ал. 1 ЗЗД – на първо място наличието на валидно възникнало облигационно отношение между страните 5 по силата на договор за изработка с посоченото в исковата молба съдържание.

Въззивният съд намира, че по делото не са събрани доказателства, установяващи наличието на облигационно отношение между страните.

Собствеността на ответника върху процесния имот се установява от представените по делото доказателства – Нотариален акт № 77, том I, рег. № 465, дело № 75/2016 г. от 07.03.2016 г.

Безспорно е обстоятелството, че между страните не е сключен писмен договор за управление и поддръжка на собствения на ответника недвижим имот. Изпратеният на ответника проект за такъв договор (л. 30-36 от делото на СРС), не е подписан, а липсата на такъв писмен договор е призната от ищеца както в исковата молба, така и в писмото от 22.01.2018 г., адресирано до ответника, което има значение на извънсъдебно признание на неизгоден за страната факт, което се цени по реда на чл. 175, ал. 1 ГПК с оглед всички обстоятелства по делото.

При установена липса на писмен договор, по силата на който да е възникнало твърдяното от ищеца облигационно отношение, въззивният съд изследва дали е налице неформално съглашение между страните.

Такова съглашение е оспорено от ответника още с отговора на исковата молба. За установяването на това обстоятелство съдът е събрал гласни доказателствени средства чрез разпита на св. П.К.З., управител в ищцовото дружество, и св. Т. К. Д., пълномощник като адвокат на други собственици на обекти, срещу които ищецът води дела.

Свидетелят З. описва подробно дейностите по управление и поддръжка на обектите в комплекса. Посочва изрично, че отношенията са уредени чрез договори за поддръжка и управление, но такъв с ответното дружество не е сключван.