Определение № 1846 от 11.06.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1846 гр. София, 11.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Кристияна Генковска

Членове:

Боян Балевски

Анжелина Христова като разгледа докладваното от Анжелина Христова Касационно търговско дело № 20248002902216 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Водоснабдяване и канализация" ЕАД, гр.Бургас, чрез адв.Р.И. против решение №53/26.06.2024г., постановено по в.т.д. №70/2024г. по описа на Апелативен съд- Бургас, с което е потвърдено в обжалваната част решение №9/12.01.2024г., поправено с решение №33/07.02.2024г., постановено по т.д. №388/2023г. по описа на Окръжен съдБургас и на въззиваемата страна са присъдени направените разноски по делото. С първоинстанционното решение е осъден касатора да заплати на „Слънчев бряг“ АД сумата 621 500 лева, представляваща обезщетение за ползване на водопроводна и канализационна мрежа, осигуряваща предоставянето на водопроводни и канализационни стоки и услуги на територията на к.к. „Слънчев бряг – изток“ за периода от 01.01.2021г. до 31.12.2021г., ведно със законна лихва върху главницата от подаването на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и сумата 39 706.95 лева - мораторна лихва върху дължимото обезщетение за периода от 20.03.2022г. до 04.11.2022г. година. В частта, с която е отхвърлен искът за главница за разликата до предявения размер от 725 000 лева, както и искът за мораторна лихва за разликата до предявения размер от 45 715.28 лева, първоинстанционното решение е влязло в сила.

1

Касаторът атакува въззивното решение като недопустимо, евентуално неправилно- постановено в противоречие с материалния закон и процесуалните правила и необосновано. Излага доводи, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл свръх петитум /присъдил е обезщетение за ползване на вещи, за които няма претенция и не са били предмет на договора за наем/ и при неправилна правна квалификация.

Излага доводи за неправилно приложение на чл.236, ал.2 ЗЗД, за допуснати нарушения при определяне начина за изчисляване на дължимото обезщетение, за игнориране от съда на доводите му относно предмета на договора, за нарушение на чл.20 ЗЗД, за отхвърляне в нарушение на закона на възражението му за забава на кредитора по смисъла на чл.95 и чл.96, ал.1 ЗЗД, за нарушение на правилата за разпределение на тежестта на доказване при установяване кои вещи са били предмет на прекратения договор за наем, за неправилно приложение на силата на пресъдено нещо. Касаторът моли да бъде отменено въззивното решение и да бъдат отхвърлени исковете.

Претендира разноски.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.2 ГПК.

В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: първият- относно силата на пресъдено нещо при влязло в сила съдебно решение за уважаване на иск с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД и разпростира ли се тя по отношение на посочените факти /ползване на наетите вещи в последващ период; вида и обема на ползваните вещи; забава на кредитора, започнала преди постановяване на съдебното решение, с което е отхвърлено възражението за бездействие на кредитора; начин на определяне на обезщетението/- с твърдение за противоречие с т.18 от ТР №1 от 04.01.2001г. по тълк.дело №1/2000г. на ОСГК на ВКС; вторият- относно преклудирането на възражението за нищожност на договор на основание различно от това, по което е налице произнасяне в влязло в сила съдебно решение и десезирането на съда от разглеждане на такова възражение представлява ли отказ от правосъдие – с твърдение за противоречие с ТР №1/27.04.2022г. по тълк.дело №1/2020г. на ОСГТК на ВКС; третият- относно приложението на чл.20 ЗЗД при спор относно действителната воля на страните 2 и изясняване на съдържанието на сключен между тях договор- с твърдение за противоречие с цитираните решения на ВКС по реда на чл.290 ГПК; четвъртият- при иск с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД, ако се претендира обезщетение в размер, надвишаващ размера на наемната цена, следва ли ищецът да докаже действително претърпените вреди и техния размер- с твърдение за противоречие с определение №466/2014г. по т.д. №1734/2013г. на ВКС, ІІ т.о. и определение №780/2010г. по т.д. №537/2010г. на ВКС, ІІ т.о./.

Касаторът поддържа и доводи за недопустимост на обжалваното въззивно решение поради произнасяне свръхпетитум.

Ответникът „Слънчев бряг“ АД оспорва жалбата, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт.

Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Въззивният съд приема, че предмет на делото са предявените от „Слънчев бряг“ АД против „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, гр. Бургас осъдителни искове на основание чл.236, ал.2 ЗЗД - за сумата 725 000 лева, представляваща обезщетение за ползването на водопроводна и канализационна мрежа на територията на к.к.“Слънчев бряг-изток“ за периода от 01.01.2021г. до 31.12.2021г., както и за сумата 45 715.28 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 20.03.2022г. до 04.11.2022г., ведно със законната лихва до окончателното изплащане на сумите.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е уважен искът с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД, въззивният съд намира, че то е валидно и допустимо, като препраща към мотивите му по реда на чл.272 ГПК. Решаващият съдебен състав приема за установено сключването на 08.03.2005г. на валиден договор за наем, по силата на който ищецът „Слънчев бряг“ АД предоставя на ответното дружество ползването на водопроводната и канализационната мрежа и съоръженията към нея, 3 намираща се на територията на к.к.“Слънчев бряг-изток“, срещу заплащане на наемна цена, прекратяването на договора на 31.12.2008г., както и продължаването на ползването на наетите вещи от страна на наемателя въпреки противопоставянето от страна на наемодателя, вкл. за процесния период. Съдът приема за доказано, че с влезли в сила решения /първото, от които по т.д. №54/2011г. по описа на ОС-Бургас/ ответникът е осъден да заплати на ищеца обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД за ползването на водопроводната и канализационна мрежа на територията на к.к.“Слънчев бряг-изток“ за периоди след прекратяването на договора за наем /за 2009г., 2010г., 2011г./. С решение №184 от 12.01.2018г., постановено по т.д.

№24/2017г. по описа на ВКС, ІІ т.о. е обезсилено решение на ОС-Бургас за отхвърляне на исковете на нищожност на сключения между страните договор за наем от 08.03.2005г., предявени от „ВиК Бургас“ ЕАД срещу „Слънчев бряг“ АД, и производството по исковете е прекратено поради преклудирането на правото да се претендира нищожност на договора с влизането в сила на решението по търговско дело №54/2011г. г по описа на Окръжен съд-Бургас.

Въззивният съд намира, че възраженията на ответника за нищожност на процесния договор за наем са преклудирани, тъй като е следвало да бъдат направени по т.д. №54/2011г. по описа на Окръжен съд- Бургас е преклудирана възраженията за нищожност. Като неоснователни отхвърля и възраженията относно ползването на вещта, като приема, че след прекратяване на договора за наем, включително и в течение на процесния период /2021 година/ ответното дружество е продължило да ползва вещта, предмет на наемния договор, поради което е налице хипотезата на чл.236, ал.2 ЗЗД. Подчертава, че връщането на наетата вещ по смисъла на чл.233, ал.1 ЗЗД не е просто изоставяне на същата, а акт предприет по инициатива на наемателя, който подлежи на доказване, каквото в случая не е проведено.

Според съда тази теза се потвърждава и от поддържаното възражение на ответника, че ползването от негова страна се осъществява на различно правно основание.

Решаващият състав намира за неоснователни възраженията, че се претендира обезщетение за вещи извън предмета на договора за наем.

Предвид разпоредбата на чл.2 от договора между страните, съгласно който за временно ползване се отдава съвкупност от неиндивидуално посочени вещи, 4 представляващи водопроводна мрежа и съоръжения, служещи за водоснабдяване на курортен комплекс „Слънчев бряг- изток“, съдът приема, че като индивидуализиращ белег е определено предназначението на вещите, а не тяхното местоположение, от което може да се заключи, че постигнатото договорно съгласие обхваща и вещи, непринадлежащи към териториалния обхват на комплекса. Акцентира, че правото на собственост върху вещите – предмет на договора за наем е ирелевантен факт за претендираното от ищеца обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД, предвид облигационния характер на правоотношението и задълженията на страните. Намира за несъстоятелно и възражението на ответника за забава на кредитора, като излага доводи, че този въпрос не може да се пререшава. Счита, че поканата от 01.03.2011г. от наемателя до наемодателя, е факт, обсъден в съдебните решения, постановени по предходни водени между страните процеси, поради което същият е преклудиран от силата на пресъдено нещо, а поканата от 17.03.2022г. и становището на КЕВР касаят период, следващ процесния, поради което са неотносими към настоящия спор.

Съдът намира за недоказано твърдението на ответника, че ползването на водопроводната система и съоръжения е било продължено на правно основание, различно от наемния договор. Стига до извод, че продължилото ползване на процесната ВиК мрежа от наемателя след прекратяването на договора на 31.12.2008 година, през цялата 2021 година и при изрично изразено противопоставяне от страна на наемодателя, е без правно основание, поради което ответникът- наемател дължи обезщетение за вредите, които търпи ищеца- наемодател на имота на основание чл.236, ал.2 ЗЗД. Счита, че при ползване на имот от наемателя след прекратяване на договор за наем, обезщетението по чл.236, ал.2 ЗЗД следва да се определи в размер на пропусната полза, изчислена на базата на средния пазарен наем за вещ от същия вид за съответния район и период, ако същият надвишава по размер сумата на уговорената по договора наемна цена и обезщетението е претендирано за вредите над наемната цена, дължима по договора. След анализ на заключението на СИЕ и СОЕ, съдът приема, че дължимото от ответника обезщетение следва да се равнява на средния пазарен наем, който възлиза на сумата 621 500 лева, за която искът се явява основателен. Намира, че на основание чл.84, ал.2 ЗЗД ответникът е изпадал в забава с изтичането на три дни след връчването на 16.03.2022г. на нотариалната покана за плащане и 5 дължи обезщетение в размер на законната лихва, която за периода от 20.03.2022г. до 04.11.2022г. /датата на завеждане на исковата молба/ възлиза на сумата от 39 706.95 лева, за която претенцията с правно основание чл.86 ЗЗД е основателна.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение поради вероятна недопустимост- чл.280, ал.2, пр.2 ГПК.

Касаторът навежда доводи за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне на съда свръх петитум. С исковата молба се претендира обезщетение в размер на 725 000 лева за ползване на водопроводна и канализационна мрежа, осигуряваща предоставянето на водопроводни и канализационни стоки и услуги в к.к.“Слънчев бряг-изток“ за периода 01.0131.12.2021г., осъществено от ответника- наемател след прекратяване на договора за наем между страните от 08.03.2005г. Съдът е квалифицирал иска по чл.236, ал.2 ЗЗД с оглед твърдените правопораждащи факти и заявения петитум, като се е произнесъл в рамките на търсената защита. Твърденията на касатора, че съдът е присъдил обезщетение за вещи, които не са част от отдадените под наем по силата на прекратения договор, представляват оплакване за неправилност на решението, но не водят до извод за неговата недопустимост поради произнасяне свръх петитум.

Разпечатката съдържа 31 от 51 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/20cdeb1e-d932-4a89-9af1-ac6f7a9bc860