Решение № 95 от 20.08.2026, Районен съд - Царево

РЕШЕНИЕ

№ 95 гр. Царево, 20.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЦАРЕВО, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Георги Янч. Николов при участието на секретаря Антония Д. Димитрова като разгледа докладваното от Георги Янч. Николов Гражданско дело № 20262180100399 по описа за 2026 година

Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от В. Е. К., ЕГН **********, с адрес гр. П., ул. „Л.“ № *, бл. *, против „Ф. Б.“ ****, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. С. ж.к. „М.**“, бул.

„Ал. М.“ № **, вх. **, ет. **, ап. ***, представлявано Д. Н., с която е предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 23 от ЗПК за установяване недействителността на Договор за потребителски кредит № ****/***.

В исковата молба се твърди, че ищецът е страна по Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***от ****г. с ответника за отпускане на кредит сумата от 500.00 лева, платима на 4 месечни вноски или общо 542.35 лева при ГЛП 25.41% и ГПР 49.03 %. Като задължително условие съгласно чл. 5 от договора се явявало задължението да се сключи договор за гаранция (поръчителство) с третото лице - M. B. ***., със седалище и адрес на управление в М., ****, ул. С. №***, ****, за да може финансовият ресурс да бъде отпуснат.

Сочи се, че ищецът е заплатил чистата стойност на договора за потребителски кредит.

Излага се, че в ГПР ответникът не бил включил в общите разходи по 1 кредита възнаграждението на M. B. ****

Според ищецът разходът към M.

B. бил задължителен и това можело да се извлече от разпоредбата на чл. 5 от Договор за предоставяне на потребителски кредит. На потребителя не бил оставен избор да избира как да обезпечи договора за кредит, а е бил заставен да сключи договор с M. B., в който се предвижда възнаграждение за третото лице. Сочи се, че неточното посочване на ГПР се приравнявало на липса на посочване на ГПР, което опорочавало действителността на договора по смисъла на чл. 22 от ЗПК вр. чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Ищецът твърди, че договорната клауза, която предвиждала сигурен разход за потребителя, представлява част от общите разход по кредита за потребителя. СЕС развива съображения за заобикалянето на правото чрез въвеждане на фиктивни условия, които предвиждат допълнителни парични задължения, но представляват сигурен разход за потребителя.

С исковата молба са ангажирани писмени доказателства. Претендират се и разноски.

Съдът е приел исковата молба и е постановил да се изпрати препис от исковата молба и приложенията по нея на ответника.

Ответника е получил съобщението и е депозирал писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК. Отговорът е депозиран от упълномощен представител - юрисконсулт.

В отговора на исковата молба, ответникът счита предявения иск за неоснователен и моли същия да бъде отхвърлен. Сочи, че процесният договор е действителен. Оспорва се твърдението на ищеца, че поръчителството от М.

Б. (М.) е задължително условие за сключване на кредитен договор, е неоснователно. Твърди се, че кредитополучателят е можел да избере свой поръчител или този, предложен от кредитора, следователно сключването на договор за гаранция не било задължително условия за сключване на договора за заем.

На следващо място счита, исковете за нищожност или унищожаване на Договора за гаранция за недопустими, тъй като не били насочени срещу надлежен ответник - М. Б., а срещу „Ф. Б.” ***, поради което същите следва да бъдат оставени без разглеждане като недопустими. Ответникът твърди, че Договорът за гаранция бил отделно облигационно правоотношение, по което „Ф. Б.“ не бил страна и прогласяването му за нищожен, съответно 2 унищожаването му в рамките на настоящото съдебно производство нямало да произведе сила на пресъдено нещо по отношение на М. Б..

Релевира се, че ищецът сам бил избрал М. Б. (М.) като поръчител в електронния формуляр и след като е бил информиран за дължимите такси, е подал заявление за кредит. Получил е преддоговорна информация по e-mail, която изрично посочва, че за сключването на договора за кредит „Ф.

Б.“****изисква поръчителство. След като е бил информиран, ищецът е потвърдил чрез SMS желанието си да сключи договора.

На следващо място се твърди, че не била налице заблуждаваща търговска практика по чл. 68е от ЗЗП, защото ответникът не е въвел ищеца в заблуждение относно избора на поръчител или дължимите суми. На всеки етап ищецът е бил информиран за последствията от своя избор, включително за сумите дължими на М. Б., ако избере нея за поръчител.

Сочи се, че претенциите на ищеца не били подкрепени с убедителни доказателства. Исковата молба съдържала само общи твърдения, неподкрепени с конкретни факти и документи, и към нея не били представени ясни доказателства за плащания, възникнали отношения или суми.

С ОИМ се оспорват като неоснователни твърденията на ищеца за нарушение на чл. 143 от ЗЗП. Чл. 5 от договора ясно посочвала избраната от ищеца опция за поръчител, без задължение за сключване. В СЕФ и договора за гаранция били подробно описани възможностите за обезпечение и дължимите суми към М. Б., които ищецът е приел доброволно.

Ответникът сочи, че не било налице нарушение на чл. 19. ал. 4 от ЗПК.

Договорът за гаранция бил възмездна услуга, предоставена от трето лице, а разходът за нея не се включвал в ГПР, тъй като услугата не била незадължителна. Оспорва се като неоснователно твърдението на ищеца за допълнителни разходи, тъй като обезпечението било резултат от оценка на кредитоспособността на кредитополучателя. „Ф. Б.“ ***е предоставил необходимата информация за ГПР и условията, като ищецът е имал време да избере обезпечение и правото да се откаже в 14-дневен срок, но не е упражнил това си право.

С отговора на исковата молба не се представят доказателства. Няма направени доказателствени искания. Не се оспорват и представените с исковата молба писмени доказателства. Претендират се разноски.

3

Съдът като обсъди доводите на страните и събраните писмени доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се установява, че между страните е налице валидна облигационна връзка по силата на сключения договор за предоставяне на потребителски кредит № ****/****.

Видно от договора страните са се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 500.00 лева, който да бъде погасен на четири вноски, като сумата бъде върната на кредитодателя. Посочен е ГПР в размер на 49.03 %. В чл. 5 от процесния договор е уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от M. B. в полза на ответното дружество. Договорът за поръчителство се сключва не по-късно от края на работния ден, в който е сключен заемът. С одобряването от ответното дружество на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката свързана с обезпечението не може да се отмени нито от заемателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.

Одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на заема.

По делото е представен договор за гаранция /поръчителство/ от ****г., сключен между M. B. *** и В. Е. К.. За предоставеното поръчителство ищецът се е задължил да заплати такса в размер на 240.00 лева, дължима на четири вноски.

При така установената фактическа обстановка и при съвкупната преценка на събраните доказателства по делото, настоящият съдебен състав намира от правна страна следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл. 22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и чл. 19 от ЗПК за прогласяване нищожността на сключен между страните договор за потребителски кредит № ***/***.

Разгледан по същество, предявеният иск е изцяло основателен, като съображенията за това са следните:

Сключеният между страните договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, 4 въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № **начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Настоящият съдебен състав намира, че в случая не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Годишният процент на разходите не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е във фиксиран размер от 49.03 %, като липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Това поставя потребителя в положение да не знае колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото основание.

Следва да се посочи, че в договора за кредит изрично е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение, като една от предвидените възможности е с одобрено от кредитодателя дружество - поръчител. При кандидатстването за кредит при „Ф. Б.“ ***потребителят е длъжен да посочи обезпечение на кредита под формата на поръчителство. Следователно сключването на договора за гаранция е условие за отпускане на кредита.

Действително, потребителят може да избере и личен гарант - физическо лице, но при невъзможност да осигури такъв, алтернативата за него е или да не 5 получи искания заем или да избере да сключи договор за гаранция с M. B..

Освен това, M. B. е посочен за възможен поръчител от самия кредитор, поради което и ответното дружество е наясно с условията за предоставяне на поръчителство и в частност - с възмездния характер на договора за гаранция.

Предоставянето на гарант/поръчител е условие за сключването на договора, поради което свързаните с това разходи следва да бъдат включени в общата дължима сума и ГПР. След като кандидатстващият е избрал предложения от самия ответник гарант, то разходите във връзка с това поръчителство представляват разходи за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, защото сключването на договора за услуга е задължително условие за получаването на кредита. Ето защо, посоченият в договора ГПР от 49.03 % и не отговаря на действителния такъв.

От представените по делото доказателства се установи, че договорът за гаранция е допълнителна възмездна услуга, предоставяна от лице, различно от кредитора и тъй като се касае до възнаграждение за услуга в полза на кредитодателя, поставена като изискване за предоставянето на заема - чл. 5, това допълнително плащане се отнася до разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер надхвърля законовото ограничение, предвид посочения в договора процент /49.03 %/. Разходите по обезпечението е следвало да се вземат предвид при формирането на ГПР по кредита и да се включат в общо дължимата сума. Като не е сторено това, потребителят е бил заблуден относно действителния размер на крайната сума, която следва да плати. Ето защо, съдът приема, че посоченият в договора за кредит годишен процент на разходите от 49.03 % не отговаря на действителния такъв.