Решение № 2801 от 18.10.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2801 гр. София, 17.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Силвана Гълъбова

МАРИЯ Н. СТОЙКОВА при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от МАРИЯ Н. СТОЙКОВА Въззивно гражданско дело № 20221100505741 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение 20021509 от 15.03.2022 г., постановено по гр.д. № 62620/2020 г. по описа на СРС, 29 състав, Н. Б. И. е осъден да заплати на Р. И. Р. по иск с правно основание чл. 50 ЗЗД сумата от 7000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в болка и страдание от увреждане, настъпило на 28.05.2020 г. в гр. София, кв.

Симеоново, вследствие на ухапвания от куче, порода „Акита“, собственост на Н. Б. И., ведно със законната лихва, считано от 14.12.2020 г. до окончателното изплащане на задължението.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство Н. Б. И., в която се излагат доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение, както и за нарушаване на материалния закон при постановяването му. Жалбоподателят счита, че неправилно съдът е интерпретирал събраните по делото доказателства, а също и че е уважил иска в завишен размер. Отправя искане до въззвиния съд да отмени решението и намали размера на присъденото обезщетение.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство Р. И. Р., чрез адв. Р., с който жалбата се оспорва. Счита, че обжалваното решение е обосновано и правилно, постановено при спазване на процесуалните правила, с оглед на което следва да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззвината жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и 1 допустимо. По същество същото е правилно и следва да бъде потвърдено, като във връзка с доводите на въззивника, съдържащи се в сезиращата настоящата инстанция въззивна жалба, съдът намира следното:

Съгласно чл. 50 ЗЗД за вреди, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. Ако вредите са причинени от животно, тези лица отговарят и когато животното е избягало или се е загубило. Отговорността за вреди от животни по чл. 50 ЗЗД е обективна и безвиновна, тъй като каквато и грижа да е положил собственикът, причинена ли е вреда, той дължи обезщетение. Отговорността не изисква животното да е носител на някакви особени качества, нито да е източник на повишена опасност. Когато кучето е от агресивна порода, собственикът и/или лицето, под чийто надзор е, са длъжни да поставят животното при такива условия и да организират подходящ контрол, така че да не се допускат евентуални инциденти, причинени от него. При неизпълнение на това задължение лицето, под чийто надзор е животното, носи отговорност за настъпилите вреди. По иск за вреди от нараняване от куче в тежест на пострадалия е да докаже дали той има собственик и кой е той, защото за вреди от питомно животно отговаря неговия собственик на основание чл. 50 ЗЗД.

В настоящият случай по делото не е спорно, а и от приетия в първа инстанция като доказателство по делото „Паспорт на домашен любимец“ № BG01VP436395, се установява, че въззиваемият Н. И. е собственик на домашно мъжко куче, порода „Акита“, родено на ******* г. и че същото е отглеждано на адреса в гр. София, кв. Симеоново, ул. *******.

От съвкупния анализ на събраните по делото доказателства – писмени и гласни, както и от заключението на приетата и неоспорена от страните съдебно-медицинска експертиза, се установява по несъмнен начин, че на 28.05.2020 г. около 13:30 часа в гр.

София, кв. Симеоново ищецът бил нападнат и нахапан от кучето, отглеждано от ответника, порода „Акита“, вследствие на което му били причинени следните телесни увреждания: множество разкъсно-контузни рани в областта на двете предмишници, разкъсана фасция на двете предмишници, частично разкъсване на мускулите на горните части на екстензорните мускули на двете ръце, без съдово-неврологичен дефицит.

Установява се на следващо място от приетите по делото писмени доказателства – Епикриза № 4259/160 от медицински институт на МВР, Клиника по ортопедия и травматология, 4 броя болнични листа, че веднага след инцидента ищецът посетил Медицински институт – МВР, където бил настанен в клиника по ортопедия и травматология. Извършени били хематологични и рентгенови изследвания и след проведено обсъждане е преценено, че следва да се проведе освен медикаментозно и хирургическо лечение. На същия ден била извършена операция под пълна анестезия, при която на раните е направена първична хирургична обработка и почистване със стерилно покриване на опeративните полета; извършен е дебридмън и ексцизия на раневите ръбове, лаваж с антисептични разтвори и е направена кожна пластика чрез ротация на ламбо за покриване на кожния дефект. След проведеното оперативно лечение ищецът бил изписан и лечението му продължило амбулаторно с назначени контролни прегледи за махане на конците на 14-я ден след затягането им, периодични превръзки на раните, и назначена антикоагулантна профилактика.

Във връзка с процесните наранявания ищецът Р. бил прегледан и освидетелстван от съдебен лекар на 03.08.2020 г. Издадено било съдебномедицинско удостоверение, в което по местоположение и размери били описани следните телесни увреждания: множество постоперативни цикатрикси и цикатрикси от заздравели разкъсно-контузни рани на двете предмишници и лявата длан.

Според даденото в първоинстанционното производство заключение на изслушаната съдебно – медицинска експертиза, прието и неоспорено от страните и възприето от въззивния съд като компетентно и обективно изготвено, от уврежданията и съпровождащите ги болки при ищеца е бил налице функционален дефицит на основната функция на ръцете – хватателната и това е налагало подпомагане при самообслужване през първите седмици. Постепенно болките са отшумявали, а функционалният дефицит е намалявал, като според вещото лице при благоприятно протичане на оздравителния процес това ставало до около 4 седмици. Вещото лице посочва, че от раните и приложеното хирургично лечение са останали белези, който имат траен, постоянен характер, като с 2 времето могат да се поизгладят и да избледнеят.

При поясняване на заключението на съдебно-медицинската експертиза по реда на чл.

200 ГПК в проведеното пред СРС открито съдебно заседание, вещото лице е посочило, че от представените болнични листове не може да каже дали при ищеца в последствие са настъпили усложнения, доколкото няма издадени амбулаторни листове за прегледи.

От показанията на свидетелката Р.а, кредитирани от съда при условията на чл. 172 ГПК се установява, че на процесната дата същата тръгнала с ролерите към къщата на ищеца, но тъй като улицата била стръмна и се опасявала, че ще падне, се обадила на Р. и му казала да дойде и да я посрещне. Докато го чакала видяла ответника да разхожда кучето без повод.

След около три минути се появил и ищецът и тръгнал към нея. Свидетелства, че в този момент кучето се приближило спокойно към ищецът, той си подал ръката, но в този момент кучето го захапало по лявата ръка, впоследствие го съборило на земята и продължило да го хапе по китките, по дланите, по краката, за коляното. Свидетелката твърди, че първоначално ответникът И. не реагирал на виковете на пострадалия, а чак когато кучето съборило ищецът на земята, И. се приближил и се опитал да укроти кучето си, но в този момент то захапало и него. Сочи, че се ударила във вратата и паднала, като от шума кучето се уплашило и избягало, а ответникът тръгнал след него. Веднага след инцидента се обадили на брата на ищеца, който го закарал до МВР болница, където бил прегледан и същият ден опериран. В болницата останал 12 дни, през които му правили всеки ден промивки на раните. Свидетелката Р.а сочи, че след изписването на ищеца от болница, същият не можел да се обслужва сам, около два месеца изпитвал силни болки в ръката и пиел обезболяващи медикаменти, както и аспирин, за да предотврати съсирването на кръвта. В резултат на инцидента ищецът не можел да ходи на работа около 4 месеца, и не можел да използва пълноценно ръцете си. Дава показания, че след инцидента, когато ищецът види куче реагира доста предпазливо, както и че към настоящият момент има белези от ухапването по двете ръце. Въззивният съд кредитира изцяло показанията на свидетелката Р.а, тъй като същата е била пряк свидетел очевидец на събитието и пресъздава по достоверен начин непосредствени възприятия, показанията й са ясни, последователни и непротиворечиви, както и съответстват на останалия събран по делото доказателствен материал.

Въззивният съд не обсъжда показанията на свидетеля П., доколкото той не е възприел пряко и непосредствено инцидента, а възпроизвежда единствено разказа на съпругата си (която също не е свидетел очевидец), поради което и показанията му във връзка с обстоятелството какво се е случило, не допринасят за установяване на фактическата обстановка по делото.

Неоснователни са оплакванията на въззивника, че неправилно първоинстанционният съдът е интерпретирал събраните по делото доказателства, доколкото е кредитирал единствено показанията на свидетелката Р.а, като е игнорирал противоречията в твърденията на ищеца, посочени в исковата молба и тези описани в подадената до РПУ жалба, касаещи обстоятелството дали кучето на ответника се е разхождало без повод. Видно от приложената по делото пр. преписка № 27164/2020 г. на СРП, налице е абсолютна идентичност на фактите и обстоятелствата, описани от ищеца в подадения на 16.06.2020 г. сигнал пред СРП и тези, описани в обстоятелствената част на исковата молба от 14.12.2020 г. и поддържана в хода на делото, а именно – че кучето се разхождало до ответника без повод. Твърдения в обратния смисъл се съдържат единствено в обясненията на Е. И.а В.-Й., дадени пред полицейските служители. Тези обяснения обаче не следва да се обсъждат, доколкото същите представляват свидетелски показания в писмен вид, приемането на които не е допустимо съгласно ГПК. Първоинстанционният съд е изпълнил процесуалните си задължения - изложил е мотиви по спора, след извършен задълбочен и подробен анализ и оценка на събраните по делото доказателства, като е посочил кои от тях и защо кредитира и кои не цени.

Тук е мястото да се посочи, че обстоятелството дали кучето е избягало от двора, като е скъсало синджира или се е разхождало с ответника без повод, е ирелевантно за определяне размера на дължимото обезщетение, тъй като при определянето му съдът се ръководи единствено от настъпилия резултат – причинените в резултат на инцидента болки и страдания на пострадалия. За разлика от деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД, отговорността по чл. 50 ЗЗД е безвиновна – каквато и грижа да е положил собственикът, 3 причинена ли е вреда, той дължи обезщетение.

Предвид изложеното, съдът намира, че е изпълнен фактическия състав на чл. 50 ЗЗД и по делото са установени всички негови елементи, поради което предявеният иск е доказан по основание.

По отношение на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, настоящият съдебен състав намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД - по справедливост от съда. Съгласно разясненията, дадени с ППВС № 4/1968 г., понятието " справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр. При определянето на обезщетението към датата на увреждането съдът следва да отчита и конкретните икономически условия и нивата на застрахователно покритие към момента на реализиране на същото (решение на ВКС 83-2009 - II Т. О. по т. д.

Разпечатката съдържа 33 от 50 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/20c6c0a6-d85f-45cd-836b-5601a17429a6