Решение № 459 от 20.12.2024, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 459 гр. София, 20.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско дело № 20241800500513 по описа за 2024 година

С Решение № 113/03.11.2023г., постановено по гражданско дело № 105/2023г. по описа на РС- гр. Е., е обявена за относително недействителна по отношение на „И.Ф.“ ООД сделката, обективирана в Нотариален акт № 93 от 24.04.2020г. на нотариус Яна Донкова с район на действие Районен съд Е., вписан в Служба по вписванията - Е. от 24.04.2020 г., с вх. рег. № 252, дв. вх. рег. № 252, акт № 152, акт том I, в частта, с която Н. Т. А. е прехвърлил безвъзмездно на Р. Т. Г. следните свои идеални части от недвижим имот, находящ се в гр. Е., ул. “К.“ № 8а, а именно – 1/12 идеални части от общо прехвърлените 5/12 идеални части от урегулиран поземлен имот XI-1947 в квартал 38, по плана на гр. Е., целия с урегулирана площ от 385,00 кв.м., при граници на имота съгласно скица с № 140/21.04.2020, издадена от община Е.: от две страни улица, урегулиран поземлен имот XII-1947 и урегулиран поземлен имот Х-1947, както и 1/6 идеални части от общо прехвърлените 5/6 идеални части от двуетажна жилищна сграда - източен близнак, със застроена плод 79,00 кв.м, състояща се на приземен етаж от избени помещения и гараж, на първият етаж от кухня, хол и сервизни помещения, а на втория етаж от три стаи и сервизни помещения, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и заедно със съответните идеални части от отстъпеното право на строеж върху имота.

Настоящото производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на Р. Г. срещу горното решение. Жалбоподателката счита същото за необосновано и неправилно.

Изтъква констатирани от нея несъответствия в изявленията на ищеца в исковата молба, касаещи датата на сключване на процесния договор, откъдето прави извод, че ищецът е придобил чрез цесия правата по цедента по друг 1 договор, а не по посочения в исковата молба. Оспорва и посочената от ищеца дата на изискуемост на вземането, доколкото същата предхождала момента на сключване на самия договор. Твърди, че правото на ищеца на иск по чл. 135 от ЗЗД се погасява с изтичане на тригодишна давност, считана от датата на сключване на договора, като изтъква, че този срок е изтекъл преди предявяването на иска. Счита, че искът е неоснователен и поради неуточнен размер на претенцията, доколкото ищецът не бил доказал цената на придобиване на вземането на цедента към ответника А.. Развива съображения, че увреждането на ищеца би било съизмеримо с цената, заплатена от последния на цедента, или с пропуснатата полза на цесионера, чийто размер е равен на разликата между придобивната цена на вземането и неговия пълен размер. На последно място изтъква, че делът на ответника А. в прехвърляните два недвижими имота е равен на съответно на 1/6, респ. на 1/12, от данъчните им оценки, в общ размер от 1611лв. Навежда довод, че тази сума е малка спрямо финансовата претенция на ищеца, а евентуално изнасяне на идеалните части на ответника на публична продан би било безрезултатно. Моли съда да отмени обжалваното решение и да разгледа делото по същество. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор от въззиваемото дружество, с който оспорва същата. Анализира твърденията на жалбоподателката относно несъответствието на посочената дата на договора в исковата молба, като при това подчертава, че в срока по чл. 131 от ГПК ответниците не били депозирали отговори, не били направили доказателствени искания, нито релевирали конкретни възражения и оспорвания, като такива не били направени и до приключване на единственото проведено открито съдебно заседание по делото. Изтъква, че възражение за датата на сключване на процесния договор и правото на вземане по него е било направено едва в писмената защита по първоинстанционното дело, поради което счита това възражение за преклудирано. Изразява становище, че, действително, е допусната техническа неточност, изразяваща се неправилното изписване на годината на крайния падеж за погасяване на процесния кредит, но счита, че правилната дата на падежа е очевидна, поради което не може да се приеме, че ищецът не е носител на вземане по договор за потребителски кредит № 077091.01 от 12.12.2019г. Счита, че тези неточности биха били отстранени при указания от решаващия състав за уточняване на исковата претенция, но районният съд не бил дал такива указания. За опровергаване на доводите на жалбоподателя, представя Приложение № 1 към Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 10.06.2022г.

На следващо място, въззиваемият счита за преклудиран довода на жалбоподателката за изтекла погасителна давност, доколкото същият бил наведен за пръв път едва с писмените бележки след обявяване на делото за решаване. Оспорва този довод и по същество, като намира, че правото на иск по чл. 135 от ЗЗД се погасява с общата петгодишна давност. Цитира съдебна практика в този смисъл. Прави извод, че искът му не е бил погасен по давност.

Оспорва и останалите доводи на жалбоподателката, като счита за ирелевантен размера на данъчната оценка на имота.

Моли съда да остави без уважение въззивната жалба. Претендира разноски.

Прави възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение от 2 насрещната страна.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателката не се явява и не се представлява. От процесуалния й представител - адв. П. - е постъпила молба, с която моли съда да уважи жалбата и да отмени обжалваното решение, както и да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемиото дружество не се представлява. От процесуалния му представител – адв. Лазов – е постъпила молба, с която поддържа подадения отговор и резюмира съдържащите се в последния доводи. Не претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК. Прави възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните пред първоинстанционния съд доказателства, е описана коректно в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

І. По валидност

Обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия, а формираната от него воля е ясно и разбираемо формулирана.

ІІ. По допустимост

Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявения иск.

ІІІ. По същество

Настоящият съдебен състав споделя изложените от първоинстанционния съд мотиви и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.

В допълнение, както и в отговор на наведените в жалбата доводи, съдът излага следните съображения:

Предявен е иск с правна квалификация чл. 135, ал. 1 от ЗЗД. За уважаването му е необходимо да се установи кумулативното наличие на следните предпоставки: действително вземане на ищеца срещу ответника, което е възникнало преди извършване на действието, чиято недействителност се претендира по съдебен ред, правомерно и действително правно действие, което уврежда ищеца в 3 качеството му на кредитор на ответника - длъжник, извършил това действие, знание на длъжника за увреждането на кредитора.

Съгласно правната теория (Марков М. „Облигационно право.

Помагало.“, изд. „Сиби“, 2018г., стр. 220 - 222) и съдебната практика (Решение № 35 от 12.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1783/2017 г., III г. о., ГК), за да бъде изпълнена първата предпоставка, е достатъчно ищецът да има неудовлетворено вземане срещу ответника, без да е необходимо, то да е ликвидно и изискуемо, респ. установено със сила на присъдено нещо, или да има издаден изпълнителен лист за него. Следователно, за да се приеме, че е налице качеството „кредитор“ на ищеца, е достатъчно, той да твърди, че е такъв, както и съществуването на вземането му да произтича от твърдените факти в исковата молба, без да е необходимо, това вземане да е ликвидно и изискуемо или установено с влязъл в сила съдебен акт, както и не е необходимо, ищецът да провежда пълно и главно доказване за него.

В случая съдът намира за доказано, че ищецът „И.Ф.“ ООД е кредитор на първия ответник Н. А., поради следните съображения:

Задължението на А. към първоначалния кредитор („Българоамериканска кредитна банка“ АД) се установява от представения договор за потребителски кредит от 12.12.2019г. (л. 9-16 от първоинстанционното дело), както и от издадената във връзка с него заповед по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист към нея (л. 23-25 от първоинстанционното дело).

Наистина, в исковата молба, редом с коректно индивидуализирания чрез номер и дата договор за кредит, е непрецизно посочен крайният падеж на погасяване на задължението по него. Доколкото, обаче, този падеж не е съществен белег за индивидуализацията на договора, а правилният падеж се установява от самия договор, настоящият съдебен състав намира, че така допуснатата непрецизност не води до неяснота на ищцовата претенция, нито е затруднила защитата на ответниците. Още повече, че при правилно посочен уникален номер на договора и правилно посочена дата на сключването му не може да има никакво съмнение относно неговата индивидуализация.

Прехвърлянето на вземанията на „Българо- американска кредитна банка“ АД срещу Н. А. по този договор в полза на „И.Ф.“ ООД се доказва от представения на л. 26-28 от първоинстанционното дело договор за прехвърляне на вземания (цесия) от 10.06.2022г. и Приложение № 1 към него. Наистина, в него е посочена неправилна дата на сключване на договора, но с оглед изричното посочване на номера на договора, размера на отпуснатия кредит и длъжника, които съвпадат напълно с тези по представения на л. 9-16 от първоинстанционното дело договор, следва да се приеме за доказано, че се прехвърлят именно вземания, които произтичат от последния. Поради това не може да бъде споделен доводът на жалбоподателката, че ищецът бил придобил права по „друг“ договор за кредит, различен от посочения в исковата молба.

По тези съображения съдът намира, че по делото се установява качеството на кредитор на ищеца по отношение на първия ответник към 4 момента на осъществяване на сделката, атакувана в настоящото производство по чл. 135 от ЗЗД (24.04.2020г.), а с това – и първата от горните предпоставки.

Налице е и втората предпоставка, тъй като процесната сделка е правомерно и действително правно действие, чието съществуване не се оспорва от нито една от страните, а и се доказва от приложения на л. 32 от първоинстанционното дело нотариален акт за дарение на недвижим имот.

Същата има увреждащ характер, тъй като безвъзмездното отчуждаване на недвижим имот (респ. идеални части от него, както в настоящия случай) намалява имуществото на длъжника, с което създава или увеличава неплатежоспособността на последния.

Налице е и третата от горните предпоставки, тъй като, по аргумент от чл. 135, ал. 1, изр. второ от ЗЗД, при безвъзмездно разпоредително действие е достатъчно знание за увреждането само от страна на длъжника, но не се изисква такова знание и от страна на третото лице – приобретател на имота.

При това, съгласно разпоредбата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, във връзка с тълкуването й в правната теория (Калайджиев А. „Облигационно право. Обща част.“, изд. „Сиби, 2016г., стр. 637, и Марков М. „Облигационно право.