Определение № 1918 от 18.04.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1918 гр. София, 18.04.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове:

Светлана Калинова

Гълъбина Генчева като разгледа докладваното от Светлана Калинова Касационно гражданско дело № 20238002104176 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 282301/26.07.2023г., подадена от М. А. А. чрез процесуалния й представител адв.О. Л., срещу решение № 260891 от 12.06.2023г., постановено по в. гр. д. № 1565/2021г. на Софийски градски съд, ІІ-В въззивен състав, потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от М. А. А. срещу Ц. Б. Х., С. Х. Х. и Ц. С. П., действаща чрез законния си представител и родител С. Р. П., иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване на собствеността на основание давностно владение за периода от 1994г. до 04.04.2019г. и предаване владението върху 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор [№], заедно с построените в него вилна сграда с идентификатор [№], навес с идентификатор [№], автобояджийска камера с идентификатор [№], гараж с идентификатор [№], гараж с идентификатор [№], селскостопанска сграда с идентификатор [№], всички по КККР на [населено място], обл.

София.

В касационната жалба са развити доводи, че обжалваното въззивно решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано, с оглед на което се иска същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената претенция бъде уважена.

Неправилен е според касатора изводът на съда, че съжителстващият на съпружески начала със собственика на един имот не може да придобие по давност каквато и да е част от този имот по силата на съвместно упражняваната от тях фактическа власт, както и изводът, че в случая са налице т. нар. „търпими действия“, изключващи априори самата възможност за упражняване на владение и породена от него придобивна давност. Според касатора механичното отнасяне на теорията и практиката относно търпимите действия към 1 конкретния случай, а и изобщо към последиците и отношенията относно имуществените права между съжители на съпружески начала е неправилно.

За неправилно счита лишаването на лице в положението на „съжител“, допуснат от собственика до имота, от самата възможност за анимус, годен да се квалифицира като владение. Поддържа, че подобна теза противоречи както на смисъла и духа на закона, така и на общия му разум по смисъла на чл. 5 ГПК.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните правни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл:

1.В случаите на съжителство на съпружески начала, при което съжителите заедно изграждат (всеки според силите и възможностите си) жилище, с намерение да живеят в него като в свой дом, и се установяват в това жилище, което е домът им до края на живота на собственика-съжител (период от 24 години), следва ли да се приеме, че през този период не е налице владение от страна на другия съжител само защото е имал лични отношения със собственика, при положение, че последният е демонстрирал пълното си съгласие с факта, че къщата е построена, за да живеят двамата с ищцата, че през целия продължителен период двамата са живели в дома като семейство, като ищцата се е грижела изцяло както за къщата, така и за двора, и изобщо за имота, без противопоставяне, а напротив, от страна на собственика.

На първо място поддържа, че така поставеният правен въпрос има значение за правилното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Поддържа също така, че при разрешаването на този правен въпрос, въззивният съд, приемайки, че се касае само и единствено до „държане“, но не и до владение, и макар да не е употребил изрично понятието „търпими действия“, е възприел разрешение, противоречащо на практиката на ВКС, формирана с решение №122 от 03.12.2020г. по гр.д.№3549/2019г. на І г.о. на ВКС. Счита, че въззивният съд не е отчел обстоятелството, че квалификацията на установената фактическа власт следва да бъде извършена въз основа на фактите, довели до нейното установяване, като следва при това да бъде съобразена както волята на лицето, което упражнява действието, така и волята на собственика, върху имота на когото действието се извършва.

По този въпрос поддържа противоречие и с решение №483 от 11.12.2012г. по гр.д.

№493/2012г. на І г.о. на ВКС.

2.В случай на съвместно съжителство, прилага ли се презумпцията по чл. 69 ЗС и с какви действия и по какъв начин следва съжителят в имот, собственост на другия съжител и съпругата му, да демонстрира своето намерение за своене на съответната част от имота.

На първо място касаторът поддържа, че и този въпрос има значение за точното прилагане на закона както и за развитието на правото.

Поддържа също така, че разрешението на съда е в разрез с разбирането, приложимо по аналогия, застъпено в ТР №1/06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС, както и в решение №76 от 15.06.2022г. по гр.д.№4761/2021г. на І г.о. на ВКС.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационна жалба Ц. Б. Х., 2

С. Х. Х. и Ц. С. П., действаща със съгласието на баща си С. Р. П., чрез процесуалния си представител адв.Л. Т. от САК, изразяват становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендират присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение.

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

М. А. А. е предявила срещу Ц. Б. Х., С. Х. Х. и Ц. С. П. по реда на чл. 108 ЗС иск за признаване правото й на собственост върху Ѕ идеална част от процесния недвижим имот, с твърдението, че е придобила това право въз основа на изтекла в нейна полза придобивна давност, както и за предаване на владението. Твърди, че от 1994г. е живеела на съпружески начала с покойния Х. Х., съпруг на ответницата Ц. Б. Х., баща на ответника С. Х. Х. и дядо на ответницата Ц. С. П., като това съжителство продължило до неговата смърт през 2018г.

Поддържа, че по време на съвместния им живот на името на Х. А. Х. по силата на договор за продажба на недвижим имот, частна държавна собственост, с техни общи средства и с цел устройване на общото им семейно жилище, е придобита собствеността върху недвижимия имот, съставляващ понастоящем ПИ с идентификатор [№], находящ се в [населено място], като в същия имот с общи усилия, труд и средства двамата през периода 1994-1995г. по силата на суперфиция построили двуетажна вилна сграда с цел това да е техният дом и жилище, и още от завършването на сградата през 1995г. заживели в нея като в свой дом на семейни начала. Живеели там до смъртта на Х. Х., като тя била с ясното съзнание, че имотът е техен общ и се отнасяла към него като собственик. Обитавали и ползвали имота със съзнанието, че това е тяхното жилище, ползвали двора и го обработвали, най-вече лично тя, ползвали и останалите сгради, които построили по време на съжителството си. Твърди също така, че сградите са строени в период, през който наследодателят и ответницата Ц. Б. Х. били във фактическа раздяла.

Ответниците са оспорили така предявения иск с твърдението, че имотът е придобит от наследодателя и ответницата Ц. Б. Х. в режим на СИО, че ищцата не е противопоставила намерението си да владее имота, като с оглед характера на съсобствеността, а именно, че същата е бездялова, е следвало да противопостави такова намерение и на двамата съпрузи.

Поддържат, че ищцата само е обитавала имота на основание това, че е живяла на съпружески начала с наследодателя, и е започнала да живее в имота след завършването на вилната сграда и без да е участвала в строителството с труд и средства. Твърдят, че наследодателят многократно е споделял, че имотът ще остане за двете му деца и дори през 2005г. учредил заедно със съпругата си право на надстрояване в полза на сина си С. Х..

От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че правото на строеж върху държавна земя е било отстъпено възмездно в полза на Х. А. Х. с договор от 09.05.1990г., към който момент Х. А. Х. е бил в граждански брак с Ц. Б. Х., като двуетажната вилна 3 сграда в парцел ХІ-1915 в кв. 42 по плана на вилна зона „К. дол“ е узаконена на името на Х.

А. Х. с акт за узаконяване от 29.03.1995г. Съобразено е, че Столична община е продала на Х.

А. Х. парцел ХІ-1915 с договор от 26.10.1999г., след което през 2005г. (н.а.№114, том ІV, рег.№8163/2005г.) Х. А. Х. и Ц. Б. Х. са учредили на сина си С. Х. Х. правото да надстрои съществуващата в имота двуетажна жилищна сграда с жилище на един етаж и тавански етаж. Прието е, че процесните имоти (дворно място и построените в него сгради) са придобити по време на брака на наследодателя Х. Х. и ответника Ц. Х., като собствеността върху жилищната сграда е придобита по силата на реализирано по време на брака право на строеж, което също е придобито по време на този брак, собствеността върху поземления имот - по силата на договор за покупко-продажба, а останалите сгради са придобити от съпрузите-собственици на земята, по силата на чл. 92 ЗС.

За безспорно, а и за установено от събраните гласни доказателства, е прието, че по време на брака на Х. Х. с ответника Ц. Х. наследодателят и ищцата М. А. са установили фактическо съжителство, като са живели съвместно в процесната жилищна сграда в продължение на повече от 20 години до смъртта на Х., през който период Х. и законната му съпруга са били във фактическа раздяла.

Въз основа на извършения анализ на показанията на разпитаните по делото свидетели въззивният съд е приел за установено, че придобитото от Х. Х. право на строеж е било реализирано след установяване на фактическите съпружески отношения между него и ищцата, както и че последната е участвала в строителството. Прието е за установено също така, че сградата е била построена съвместно от Х. и сина му С. Х., като в строежа фактическо участие с труд е имала и ищцата М. А., но доказателства за влагане на парични средства от нейна страна в изграждането на къщата не са налице по делото.

Въз основа на представеното удостоверение за наследници съдът е приел, че Х. А. Х. е починал на 28.05.2018г. и негови наследници по закон са преживялата съпруга Ц. Б. Х., син С. Х. Х. и внучка Ц. С. П., дъщеря на починалата през 2011г. дъщеря на наследодателя Б.

Х..

Въз основа на така установените факти от правна страна въззивният съд на първо място е изложил съображения, че действащото законодателство не предвижда правно значение на фактическото съжителство по отношение на имуществените отношения на съжителстващите, с оглед на което е приел, че съжителстващият на съпружески начала със собственика на един имот не може да придобие по давност каквато и да е част от този имот по силата на съвместно упражняваната от тях фактическа власт, доколкото фактическата власт е установена от него именно въз основа на даденото от собственика съгласие и основано на лични отношения с него съвместно обитаване на имота. Прието е, че фактически съжителстващото на семейни начала лице има качеството на държател, тъй като упражнява фактическата власт на определено основание, докато при владението фактическата власт се установява и упражнява без основание. Посочено е, че именно в наличието на основание за осъществяване на фактическата власт се състои разликата между владение и държане - в първия случай фактическата власт се установява самоволно, чрез едностранни действия на лицето, което „завладява“ имота, като фактическите му действия 4 не са основани на отношения със собственика, а при държането фактическата власт се основава на определени отношения със собственика - договорни, лични и пр. по силата на които отношения той е допуснат да ползва имота.