Определение № 130 от 16.01.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 130 гр. София, 16.01.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Петя Хорозова

Иванка Ангелова като разгледа докладваното от Иванка Ангелова Касационно търговско дело № 20248002901575 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „СПС Имоти“ ЕООД, чрез процесуален представител, против Решение № 150 от 15.04.2024г. по в.т.д. № 700/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е било потвърдено Решение № 35 от 11.10.2023г. по т.д. № 20/2023г. на Окръжен съд - Кърджали за отхвърляне на предявените от настоящия касатор срещу „ГГМ - Балкан“ ООД главен иск с правно основание чл.228 ЗЗД за заплащане на сумата 33 141,06 лв., представляваща главница - наемни вноски за месеците ноември и декември 2022 г. и месеците януари и февруари 2023 г. по договор за наем от 09.12.2019 г., и акцесорен иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 2 984,21 лв., представляваща неустойка за забавено плащане на наемните вноски, изчислена върху главницата по договора за наем от 09.12.2019 г.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и като последица от това – уважаване на предявените искови претенции, както и присъждане на направените разноски.

Основният касационен довод е, че вследствие неправилно тълкуване на сключения между страните договор въззивният съд е стигнал до решаващия за изхода на спора извод за прекратяване на наемното правоотношение въз основа на клауза, която, според касатора, не е правопораждаща и която не е уговорена като ред и начин страната да упражни право на предсрочно прекратяване.

Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на 1 допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси, по отношение на които се твърди, че са обусловили правните изводи на въззивната инстанция и които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС:

1. „По въпроса за дължимостта на наемната цена, когато договорът не е бил прекратен на основания, посочени в договора.“;

2. „За основанията за прекратяване на договора – фактите, с настъпването на които се прекратява действието му. Преценката за основанието, на което е прекратен договора се прави във всеки отделен случай въз основа на доказване на наведените обстоятелства, от осъществяването на които се твърди, че са настъпили правните последици на прекратяване на договора.“ 3. „ За съответствието с чл.20 ЗЗД - да се търси действителната обща воля на страните, отделните уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и всяка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността ?“;

4. „За задължението на въззивния съд, съгласно чл.23 6, ал.2 ГПК да обсъди всички доводи и възражения на страната във въззивната й жалба и да изложи свои собствени решаващи мотиви по предмета на спора ?“.

Допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по така формулираните правни въпроси е обоснована с противоречие между приетото от въззивния съд и практиката на касационната инстанция, съответно посочена.

Самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е обосновано с довода, че въззивната инстанция е приложила неправилно императивната материалноправна норма на чл.20 ЗЗД във вр.с чл.238 ЗЗД , както и общите правила за действието на срочните договори и реда и основанията за прекратяване за тяхното прекратяване като цяло. Поддържа се и необоснованост на извода, че договорът е прекратен на основание изплатена неустойка, каквато всъщност не е била платена.

Ответникът по касационната жалба – „ГГМ - Балкан“ ООД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе 2 предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Производството пред Окръжен съд - Кърджали е било образувано по предявен от „СПС Имоти“ ЕООД срещу „ГГМ - Балкан“ ООД иск с правно основание чл.228 ЗЗД за заплащане на сумата от 33 141, 06 лв., представляваща главница - наемни вноски за месеците ноември и декември 2022 г. и януари и февруари 2023 г. по договор за наем от 09.12.2019 г. и иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 2 984, 21 лв., представляваща неустойка за забавено плащане на наемните вноски, изчислена върху главницата по договора за наем от 09.12.2019 г.

За да потвърди отхвърлителното първоинстанционно решение, след собствен анализ на събраните по делото доказателства, Апелативен съд – Пловдив е установил, че на 09.12.2019 г. между ищеца „СПС Имоти“ ЕООД като наемодател и ответника „ГГМ- Балкан“ ООД - като наемател, бил сключен договор за наем на находящ се в гр. Пловдив недвижим имот, подробно описан; В раздел VI от договора било предвидено, че същият се сключва за срок от пет години и влиза в сила от 06.01.2020 г., прекратяването му става с изтичане на уговорения срок (чл.6.3.1) и по взаимно съгласие на страните (чл. 6.3.2), като в чл.5.4 раздел V е договорено, че ако някоя от страните го прекрати предсрочно, същата дължи на другата страна неустойка в размер на три наемни вноски; С уведомление от 24.06.2022 г. наемателят „ГГМ - Балкан“ ООД е заявил желание да прекрати договора за наем, считано от 01.09.2022 г., като е посочил, че счита уведомлението за предизвестие за прекратяване на договора; С писмен отговор на това уведомление наемодателят „СПС Имоти“ ЕООД изрично е заявил несъгласие с предложението, като е посочил, че прекратяването на договора с предизвестие е неприложимо, доколкото такава клауза не била предвидена в съглашението между страните; С оглед застъпената от наемодателя теза, че договорът за наем не е прекратен, последният отказал да получи обратно владението върху имота, а издал и предал на ответното дружество-наемател данъчни фактури за наемни вноски за месеците ноември 2022 г., декември 2022 г., януари 2023 г. и февруари 2023 г., по които няма данни за плащане; На 03.10.2022г. ответното 3 дружество заплатило на ищеца неустойка в размер на 16 731,94 лв., представляваща левовата равностойност на три месечни наема, при условията на Раздел пети, чл.5.4 от договора; Въпреки че ответното дружество считало договора за наем за прекратен и фактически имотът бил освободен, от ищцовото дружество продължавали да издават неоснователно фактури за наем, които били оспорени веднага и не били осчетоводени от ответника.

Обсъдено е приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-счетоводна експертиза, въз основа на което е прието за установено неосчетоводяване от ответника на издадените от ищеца фактури; п о същите не било отразено плащане, не са били включени в дневниците за покупки и не са участвали при формирането на данъчната основа на доставки с право на данъчен кредит по справки-декларации за съответните данъчни периоди ноември, декември 2022 г., януари и февруари 2023г. От свидетелски показания били установени обстоятелства по водените от страните преговори по сключване на договора за наем, осъществилата се впоследствие комуникация по повод желанието на наемателя договорът да бъде прекратен, както и състоянието на обекта към момента на съдебното производство и предаването на владението върху същия.

Като основен спорен по делото въпрос въззивният съд е очертал този за валидността на предсрочното прекратяване от страна на наемателя „ГГМБалкан“ ООД на срочния наемен договор със заплащане на неустойка в размер на три месечни наемни вноски. След тълкуване на клаузи от договора за наем, въззивният съд е приел, че волята на страните е била процесният срочен наемен договор да може да се прекрати както с изтичане срока на договора или по взаимно съгласие на страните /чл.6.3/, така и по инициатива на една от страните срещу заплащане на неустойка в размер на три наемни вноски /чл.5.4/. По този начин, според съда, с чл.5.4 бил договорен един извънреден способ за прекратяване на наемния договор между страните, който неслучайно е бил уреден в раздела, предвиждащ „Неизпълнение на договора, санкции“. Така уговорената неустойка е намерена за валидна, тъй като е в рамките на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. След като е съобразил факта на уведомяване на ищцовото дружество за прекратяване на договора за наем, считано от 27.09.2022г., и заплащането на 03.10.2022г. на неустойка в размер на 16 731.94 лв., представляваща левовата равностойност на три месечни наема, без ДДС, 4 въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за неоснователност на главния иск с правно основание чл.228 ЗЗД за заплащане на сумата от 33 141,06 лв., представляваща дължимата наемна цена за съответните месеци. С неоснователността на главния иск по чл.228 ТЗ е обусловен изводът за неоснователност и на акцесорния иск по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 2 984,21 лв., представляваща неустойка по чл.5.2 от договор за наем за забавено плащане на наемните вноски, изчислена върху главницата от 33 141,06 лв.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.

Съгласно задължителните указания в ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК материалноправен и/или процесуалноправен въпрос е този, който като включен в предмета на конкретния правен спор и обусловил решаващите изводи на въззивния съд, се явява от значение за крайния изход на делото. Материалноправният и/или процесуалноправен въпрос, с който се аргументира достъпа до касационно обжалване и който е основна предпоставка по см. на чл.280, ал.1 ГПК, трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

След съобразяване с горепосочените задължителни постановки на цитираното тълкувателно решение, настоящият състав на ВКС намира, че първите два въпроса от изложението не удовлетворяват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Първият от въпросите не съответства на обективираната в атакуваното решение воля на съда, приел, че договорът за наем е прекратен на основание, предвидено в чл.5.4 от същия, а вторият – е общо формулиран, като във втората си част няма характеристиката на въпрос, доколкото представлява принципно становище за основанията за прекратяване на договора. Неустановяването на общата предпоставка е достатъчно да препятства искания достъп до касационно обжалване, поради което не следва да се обсъжда допълнителния критерий.

Третият формулиран в изложението въпрос е значим за изхода на спора с 5 оглед осъщественото от решаващия съд тълкуване на клаузи от договора от 09.12.2019 г., по повод на което са оплакванията на касатора срещу извода, че договорът е прекратен на предвидено в същия основание, без съобразяване, че предсрочното прекратяване на договора чрез

„едностранно уведомление/предизвествие“ не е сред изрично уредените в Раздел VІ основания за неговото прекратяване. Не е налице обаче допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, тъй като решението не е постановено в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС, съгласно която при спор относно точния смисъл на договорни клаузи съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора, при спазване на предвидените в чл.20 ЗЗД критерии – да се търси действителната воля на страните; отделните уговорки в договора да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор; При всяко тълкуване съдът е задължен да изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата воля и не може да подменя нейното съдържание.