Решение № 177 от 03.04.2023, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 177 гр. К., 03.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – К., ЧЕТВЪРТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Й.Б.П. при участието на секретаря Х.К.К. като разгледа докладваното от Й.Б.П. Гражданско дело № 20225510101149 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Предявените искове са с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД и чл.55, ал.1 от ЗЗД.

Ищецът твърди, че е страна по договор за паричен заем *** сключен с *** Съгласно чл.2 от договор за паричен заем *** трябвало да върне сумата по кредита в размер на 352.17 лева, при сума на получаване 300.00 лева, при ГПР 49.01%, годишен лихвен процент 40.00 % и срок на кредита от 9 месеца.

Във връзка с чл.3 от договор за паричен заем сключила с *** договор за предоставяне на гаранция ***, по силата на който трябвало да заплати на *** сумата от 133.11 лева, платими разсрочено на вноски, всяка в размер на 14.78 лева. Заплатила цялата й търсена сума, както по договора за заем така и по договора за предоставяне на гаранция. Счита договора за предоставяне на гаранция ***, спрямо който трябвало да върне сумата в размер на 133.11 лева за нищожен на основание чл.26, ал. 1 пр.3 от ЗЗД и поради заобикаляне на закона на основание чл.26, ал.1 пр.2 от ЗЗД, вр. чл.19 ал.4 от ЗПК, както и по чл.143, ал.1 от ЗЗП. В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то от ЗЗД е налице, когато се нарушавал правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби /решение №4/2009г. по т.д.№395/2008г., решение №1270/2009г. по гр.д.№5093/2007г., определение №877 по т.д. №662/2012г. и др. на ВКС/.

Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а цената на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта било да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В случая такава нееквивалентност между престациите била налице, тъй като сумата, която се претендирала чрез 1 договора за предоставяне на гаранция *** била в размер на 133.11 лева и съставлявала допълнителна сума в размер на 1/2 от сумата на отпуснатия кредит в размер на 300.00 лева. По този начин, безспорно се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Отделно от това, тази сума от 133.11 лева се заплащала без да получава нищо насреща, напротив била принудена да сключи договор за предоставяне на поръчителство и то с предварително избрано от дружество, за да й бъде отпуснат кредит т.е чрез договор за предоставяне на поръчителство се стигало единствено и само до увеличаване на дължимата сума с 50%, без каквато и да е насрещна престация. Договора за предоставяне на гаранция *** бил нищожен поради това, че се стигало до нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона на основание чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, вр. чл.19, ал.4 от ЗПК. Доколкото сключването на договор за поръчителство бил въздигнат, като елемент от сключването на договора за кредит, без когото последният не можел да бъде сключен, било налице заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по договора за поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Със сключването на договор за поръчителство се целяло едно допълнително оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на кредитодателя, което било уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл.19, ал.4 ЗПК, което от своя страна водело до недействителност на договора за поръчителство. Договорът за предоставяне на гаранция *** бил недействителен и на основание чл. 143 ал.1 и ал.2, т.19 от ЗЗП. Същият не бил разбираем и не позволявал на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора - чл.143, ал.2 т.19 от ЗЗП, а и била налице нееквивалентност между престациите тъй като сумата, която се претендирала чрез него съставлявала допълнителна сума, която е в размер на 50% от сумата на отпуснатия кредит от 300.00 лева. По този начин, безспорно се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост.

Принципът на добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Въз основа на гореизложеното, моли съда да постанови решение, с което да приеме, че договора за предоставяне на гаранция *** е нищожен на основание чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД и поради заобикаляне на закона на основание чл.26, ал.1 пр.2 от ЗЗД, вр. чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.143, ал.1 от ЗЗП и на основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД да осъди *** да й заплати сумата от 133.11 лева, недължимо платена по недействителния договор за предоставяне на гаранция ***, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба, до окончателното изплащане. Претендира съдебни разноски.

В отговор на исковата молба, подаден в срока по чл.131 от ГПК ответникът счита предявените искове за неоснователни. Не оспорва, че на *** г. Р. П. Н., с ЕГН-********** е сключила с дружеството договор за предоставяне на гаранция, по силата на който възложила на *** да издаде гаранция в полза на ***, с * с цел гарантиране изпълнението на всички 2 парични задължения, възникнали по сключения от нея с *** договор за кредит *** ***, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията й по него. В чл.16 от Договора, ясно били посочени условията, при които същият влизал в сила. Предвид факта, че ищцата не предоставила изискуемото обезпечение по договора за кредит *** ***, сключеният между нея и дружеството договор за предоставяне на гаранция влязъл в сила, респ. гаранцията, за която услуга тя дължала възнаграждение на *** в размер на 133.11 лв., платимо разсрочено на 6 вноски, всяка в размер на 14.79 лв.

Оспорва твърденията на ищцата, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен на твърдените в исковата молба основания. Не счита, че престациите са явно нееквивалентни, тъй като с договора за предоставяне на гаранция дружеството поемало задължение, което изпълнява издавайки гаранцията, предмет на договора в полза на *** с реквизита, съобразно чл.1, ал.2 от договора. Дружеството, издавайки гаранция /и то за размер на дълга, който бил много над уговореното възнаграждение/ не получавало нещо в повече, от това което предоставяло, а дори напротив. Длъжникът, срещу възнаграждение в неголям размер, получавал сигурност, че ако не изпълни в срок задълженията към заемодателя, последният ще ангажира отговорността на Гаранта по издадената от него гаранция. Възнаграждението на Гаранта било определено след извършена преценка на риска. Ако насрещната страна го е считала за несправедливо висок, то тя изобщо не би следвало да сключи договора. С предоставяне на гаранция *** извършвала възмездна услуга в полза на Заемодателя. Искането за обявяване на нищожност на договора за предоставяне на гаранция на основание чл.143, ал.2, т.19 ЗЗП, във връзка с неспазване на чл.19, ал.4 от ЗПК било напълно неотносимо към процесния договор, поради факта, че разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК и последиците от неприлагането й били относими единствено и само за договори за потребителски кредит, какъвто процесният договор категорично не бил. В чл.1-4 от Закона за потребителския кредит ясно били посочени за кои лица се прилага цитираният закон и по отношение на какви договори за кредит и договорът за предоставяне на гаранция не се регулирал от ЗПК, а от ТЗ и всякакви твърдения за нищожност на основание ЗПК били напълно ирелевантни. Дружество не било страна по договор за кредит *** ***, сключен между ищцата и ***, с оглед на което не можел да вземе никакво отношение по релевираните от ищеца твърдения по него. Оспорва всички останали фактическите твърдения, обосновали претенциите на ищеца досежно обявяване нищожността на процесния договор и заплащане на сумата от 133.11 лева. Моли съда да отхвърли изцяло исковата претенция на ищеца като неоснователна. Претендира съдебни разноски.

От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено следното:

Не е спорно, а и от представеното заверено копие на договор за паричен заем * ***/*** г. е видно, че същият е сключен между ищеца Р. П. Н. в качеството на заемател и *** като заемодател, по който заемодателят предоставил на заемателя сумата от 300 лв. потребителски заем по продукт *, с размер на месечната погасителна вноска- 39.13 лв., със срок на заема- 9 месеца, брой вноски-9, с дати на всяка погасителна вноска, посочена в чл.2, ал.1, т.5 на договора като падежа на първата вноска е 20.06.2021 г. и на 3 последната -15.02.2022 г., с договорен е фиксиран годишен процент по заема40% като размерът на договорната лихва се равнява на разликата между общото дължимата сума, посочена в т.7 и заемната сума, при ГПР- 49.01%, а обща сума дължима от заемателя е 352.17 лв.

В чл.3, ал.1 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок до пет дни, считано от датата на сключване на договора за паричен заем да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. Едно физическо лице-поръчител, който да отговарят на конкретно посочени в чл.3, ал.1, т.1 условия; 2. банкова гаранция с бенефициер- заемодателя; 3. одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки по занятие.

Не е спорно, а и от представеното заверено копие на договор за предоставяне на гаранция ***, неоспорен е видно, че е сключен на *** г. между ищцата като потребител и *** в качеството на гарант, в изпълнение на задължението по чл.3 от договора за паричен заем * ***, сключен с “* ***“ *.

По силата на договора за предоставяне на гаранция ищцата е поела задължение да заплати на гаранта възнаграждение в размер на 133.11 лв. разсрочено на месечни вноски, всяка в размер на 14.78 лв. като вноските са дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за кредит- чл.2 от договора за предоставяне на гаранция. Съгласно чл.2, ал.4 от договора за предоставяне на гаранция, “* ***“ * е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по договора.

Съгласно представения погасителен план по договора за паричен заем ***/*** г. общият размер на месечната вноска, дължима от потребителя е 53.92 лв., в която е включена и сумата от 14.79 лв. възнаграждение за гарант.

От така установеното, съдът прави следните правни изводи:

Предявеният иск за прогласяване на нищожност на договор за предоставяне на гаранция *** е допустим, тъй като е със страни - страните по облигационното правоотношение, които са страните по делото и при наличие на правен интерес от търсената защита, доколкото при положително съдебно решение, правните последици ще рефлектират благоприятно върху патримониума на ищеца.

Съгласно разпоредбата на чл.26, ал.1 от ЗЗД нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства. Между страните е възникнало облигационно отношение по процесния договор за предоставяне на гаранция. Гаранцията не е уредена в ЗЗД. Глава 29 „Банкови сделки“ чл.442 от ТЗ урежда банковата гаранция, която е в обхвата на абсолютните търговски сделки по чл.1, ал.1, т.7 от ТЗ.

Освен в цитираната разпоредба, сключването на гаранционни сделки е предвидено като възможна дейност на банките и в чл.2, ал.2, т.7 от ЗКИ.

Целта на банковата гаранция е да обезпечи вземането на съконтрагента на наредителя при неизпълнение на задължения на последния, произтичащи от сключен между тях възмезден договор /валутно отношение/. Банковата гаранция попада в категорията лични обезпечения, с оглед задължението, което поема гарантът спрямо наредителя, а именно: да престира на 4 бенефициера съответен паричен еквивалент при неизпълнение на обезпеченото договорно задължение на длъжника – наредител / решение №153 от 19.12.2012 г. по т.д.№1189/2011 г. на ВКС, II т.о./. Предвид горното може да се направи извода, че гаранцията главно се ползва при търговските сделки.

Разпечатката съдържа 23 от 40 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/20a5cdab-131e-402e-8bd9-3975cac3c523