Решение № 991 от 27.12.2024, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 991 гр. гр. Хасково, 27.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Христина З. Жисова при участието на секретаря Антония Сл. Бузова като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело № 20245640101311 по описа за 2024 година

Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение искове с правно основание чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, вр. чл.11 и чл.19 ЗПК и чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД от Е. С. М., ЕГН **********, с адрес: **************, съдебен адрес: ************** Еднолично адвокатско дружество „Димитър Милев“, БУЛСТАТ 177492004, представлявано от управителя Д. М. М., против “СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление: гр.Шумен, пл.“Оборище“ № 13 Б, представлявано от С. Н. Т. – **************, съдебен адрес: **************, адв. Х. М. Н. от АК – Разград, за прогласяване нищожността на сключен между страните Договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия, предоставен от разстояние № ************** г., а при условията на евентуалност – на клаузата на чл.23 от Договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия, предоставен от разстояние № ************** г., предвиждаща заплащане на възнаграждение за непредоставяне на обезпечение, както и да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца сумата от 13,50 лева /след допуснато изменение в размера на предявения иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД в съдебно заседание, проведено на 11.12.2024 г./, представляваща недължимо платени суми по договора за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на искова молба в съда – 22.05.2024 г. до окончателното й изплащане.

Ищецът твърди, че на ************** сключил с ответното дружество договор за потребителски кредит от разстояние № **************. Страните се договорили 1 отпуснатият заем да бъде в размер на 150 лева, със срок от 12 месеца, като видът на вноската била месечна. Размерът на годишната лихва бил посочен в размер на 36%, а размерът на годишния процент на разходите - 42,58 %. Размерът на общата сума, която следвало да върне ищецът била 154,50 лева. В чл. 17 от процесния договор било уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - отговарящ на условията, посочени в ОУ или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. В чл. 27 страните уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си по чл. 17 от договора, а именно да представи обезпечение в срока по предходната алинея, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоения кредит, като в договора било уговорено, че страните се съгласяват, че непредоставянето на договореното обезпечение причинява вреди на кредитора в посочените размери.

Неустойката се заплащала от Заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.

Поддържа се в исковата молба, че в случая е била начислена неустойка в общ размер на 40,50 лева, тъй като ищецът не представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, като общата сума, която следвало да върне възлизала на сумата от 195,00 лева.

Ищецът погасил сумата по сключения договор, като за срока на договора заплатил по сметка на дружеството включително и дължимата неустойка.

Според ищеца, процесният договор бил нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма; на основание чл. 11, ал. 1, т.

10 вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. В нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит, ГПР бил посочен единствено като процент, без изрично да са описани основните данни, които послужили за неговото изчисляване.

Липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР, се намирало в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 ЗПК. В договора единствено бил посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора.

Описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва и неустойка) водели до различен размер на ГПР от посочения. В договора за потребителски кредит бил налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв бил в размер многократно над допустимия чл. 19, ал. 4 ЗПК.

В процесния договор било уговорено, че заемателят се задължава да осигури действието на две физически лица, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на Заемодателя за връщането на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, което да отговаря на условията, посочени в договора. В случай, че Заемателят не предостави посоченото в договора обезпечение в тридневен срок от сключването му, Заемателят дължи на Заемодателя неустойка, която ще бъде заплащана на части, съгласно предоставения погасителен план. От една страна била налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ 2 на всички изисквания, посочени в договора. В този смисъл била налице нищожност на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2 пр. 1 ЗЗД. Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе. На длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение едва след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това, дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава.

Освен това, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, била типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване /в този смисъл се сочи т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на Върховния Касационен съд/.

Било налице и заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 ЗЗД, а именно на разпоредбата на чл.33 ал.1 ЗПК. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо. Следвало да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, давало основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променял последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира длъжника с обявяване на предсрочна изискуемост, той начислявал неустойка, чието плащане разсрочвал заедно с периодичните вноски.

Следвал извод, че нито една от страните нямала реално намерение да бъде предоставено обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът имал за цел да получи обезпечение, същият имал възможност да отложи даването на кредит, каквато била обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити.

Дори и при допускане на възможността от страна на страните исканото обезпечение да се предостави и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане, според ищеца не се явявало неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това било така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението" да се предостави обезпечение, не били типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а договорът продължавало да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка.

Клаузата за „неустойка“ била и изцяло неравноправна и нищожна на основание чл.

143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока цена. Тази клауза не била и индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 ЗЗП.

3

В пряко нарушение на императивното правило на чл. 19 ал. 1, вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК ответното дружество не включило в ГПР разходите за заплащане на „неустойка", която по своята същност представлявала печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плащала периодично, поради което трябвало да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. При условие, че ГПР е бил законосъобразно описан, действителният такъв щял да възлиза не както е посочен в договора, а многократно над допустимия процент, съгласно ЗЗП. Ето защо било нарушение на разпоредбата и на чл. 19, ал. 4 ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните. С действията си ответното дружество заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника. Неизпълнението на задължението на ответника за правилно посочване на размера на ГПР злепоставяло и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не можел да сравни продуктите адекватно. Горепосочените такси /в това число и начислената „неустойка"/ попадали в изискванията на Директивата - те били предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при тези условия и били предварително заложени.

Следователно тези клаузи изисквали размерът им да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР. Ето защо ищецът счита, че неправилното изчисляване и посочване на ГПР било самостоятелно основание за недействителност на договора. В подкрепа на този извод било и обстоятелството, че посочването на ГПР било изведено като съществено условие на договора. Това следвало и от сравнителноправния прочит на уредбите на държавите от ЕС, имплементираща Директива 2008/48/ЕО/, както и практиката на СЕС, където това изискване последователно и ясно било формулирано и затвърждавано. Грешното посочване на размера на ГПР следвало да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, респективно целият договор следвало да се обяви за недействителен на основание чл. 22 ЗПК.

Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС.

Ищецът счита, че Договорът за потребителски кредит е нищожен и на основание чл.

11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителната лихва /ГЛП/ била нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Определеният от кредитодателя размер на възнаградителната лихва (в който се включвал и начислената „неустойка") бил изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. В тази връзка недействителността на уговорката относно договорната лихва водела до нищожност и на целия договор.

При условията на евентуалност са изложени в исковата молба доводи, касаещи 4 нищожност на отделни клаузи от процесния договор за потребителски кредит на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 ЗЗП поради неравноправност. Това била клаузата, с която е начислена процесната неустойка, в размер на 0.9 %.