Решение № 3556 от 17.06.2020, Софийски градски съд

Р

Е Ш Е

Н И Е

№……..................... гр. София,17.06..2020г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ

СЪД, IV – Б състав, в публичното заседание на двадесет и осми май, две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА

ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА ИВАНОВА мл.с. МАРИНА ГЮРОВА при секретаря К.Лозева, като разгледа докладваното съдия Станимира Иванова въззивно гр. дело № 4999 по описа за 2019г. на СГС, за да се произнесе взе предвид следното.

Производството е по реда на чл.

258 и сл. ГПК.

С Решение № ІІ-55-456821/24.07.2018г. по гр.д. № 32932 по описа за 2017г. на Софийски районен съд, 55-ти състав е отхвърлен предявения с искова молба вх. № 2011111/25.05.2017г. иск от „У.Т.”ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес и адрес на управление:***, ж.к . „Струмско”, ул. „******срещу „Т.”ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** за заплащане на основание на чл. 372 от ТЗ вр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД, на сумата от 488,96лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 25.05.2017г. , до изплащането й, представляващи неплатена част от възнаграждение по договор за превоз по заявка № 50171000104/20.01.2017г. , за което е издадена фактура № **********/25.01.2017г. поради погасяване с прихващане с вземане за неустойка на Т.”ЕООД, ЕИК ****** срещу „У.Т.”ЕООД, ЕИК ****** по фактура № **********/01.03.2017г. по договор за превоз по заявка 50171000346/23.02.2017г., ведно със законната лихва от 18.07.2017г. до изплащането й, като У.Т.”ЕООД е осъдено да заплати на Т.”ЕООД съдебни разноски в размер на 650лв.

Със съдебен акт, наречен определение № 51139/26.02.2019г. по гр.д. № 32932 по описа за 2017г. на Софийски районен съд, 55-ти състав е допусната по реда на чл. 247 от ГПК поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното Решение № ІІ-55-456821/24.07.2018г , като е изписан в решението и диспозитив: ОТХВЪРЛЯ предявения на основание на чл. 92 от ЗЗД насрещен иск на Т.”ЕООД, ЕИК ****** срещу „У.Т.”ЕООД, ЕИК ****** за заплащане на сумата от 488,96лв. по фактура №

**********/01.03.2017г. по договор за превоз по заявка 50171000346/23.02.2017г като погасен чрез прихващане с вземане на У.т.”ЕООД към Т.”ЕООД на същата стойност, представляващо остатък от договорно възнаграждение по договор за превоз по заявка № 50171000104/20.01.2017г., за което е издадена фактура № **********/25.01.2017г.

Срещу така постановено решение е депозирана въззивна жалба вх.№ 5140760/07.09.2018г. от У.Т.”ЕООД ЕИК ****** срещу Решението от 24.07.2018г., с което е отхвърлен предявения от него иск по чл. 372 от ТЗ. Изложило е съображения, че решението е недопустимо и неправилно, постановено при нарушение на съдопроизводствени правила и на материалния закон, необосновано. Срещу първоначалния иск не било предявено възражение за прихващане от Т.”ООД и районният съд разширил предмета на делото без основание. Неправилно районният съд приел, че прихващане било направено. Изявлението на Т.”ЕООД за прихващане с вземане за неустойка по договор от 23.02.2017г. било достигнало до У.Т.”ЕООД и веднага било оспорено от У.Т.”ЕООД поради оспорване на вземането за неустойка. Това оспорване препятствало настъпването на ефекта на изявлението за прихващане. Насрещният иск бил установителен и то за факт, установяването на който не било допустимо, отделно нямало и правен интерес от такъв иск. Така решението по недопустимия насрещен иск следвало да се обезсили и производството по него следвало да се прекрати. Решението било недопустимо по насрещния иск и поради произнасянето свръхпетитум – поисканата защита не била по осъдителен иск, а по установителен.

Претендирал е разноски.

Въззиваемият „Т.”ЕООД, ЕИК ******в в предоставения срок за отговор е оспорил жалбата. Навело е твърдения, че решението на районния съд е допустимо и правилно в обжалваната част. Претендирало е разноски.

С влязло в сила на 05.06.2020г. Определение от о.с.з. от 28.05.2020г. въззивният съд е върнал жалбата в частта срещу решението на СРС, с което е отхвърлен насрещен иск на Т.”ЕООД, ЕИК ****** срещу „У.Т.”ЕООД, ЕИК ****** за заплащане на сумата от 488,96лв. по фактура № **********/01.03.2017г. по договор за превоз по заявка 50171000346/23.02.2017г като погасен чрез прихващане с вземане на У.т.”ЕООД към Т.”ЕООД на същата стойност, представляващо остатък от договорно възнаграждение по договор за превоз по заявка № 50171000104/20.01.2015г., за което е издадена фактура № **********/25.01.2017г.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба вх. № 2011111/25.05.2017г. от „У.Т.”ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес и адрес на управление:***, ж.к . „Струмско”, ул. „******срещу „Т.”ЕООД,

ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** с която е поискало от съда да осъди ответника на основание на чл. 372 от ТЗ вр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД да му заплати сумата от 488,96лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 25.05.2017г., до изплащането й, представляващи неплатена част от възнаграждение по договор за международен автомобилен превоз на товар по заявка № 50171000104/20.01.2017г.

, за което е издадена фактура № **********/25.01.2017г. Посочило е, че ответникът му възложил превоз на товар от гр.

София, България до гр. Инофита, Гърция при уговорено възнаграждение от 1560лв. с ДДС, ищецът осъществил превоза, но ответникът не му платил процесната сума като част от дължимото възнаграждение.

Претендирало е разноски.

Ответникът „Т.”ЕООД, ЕИК ****** в предоставения срок за отговор е оспорил исковете. Посочил е, че между страните имало две отделни правоотношения, като ответникът бил спедитор, а ищецът бил превозвач. По договора от 20.01.2017г. било уговорено възнаграждение от 1560лв. и по него ищецът си бил изпълнил задълженията, възнаграждението му се дължало. То обаче било погасено поради прихващане с вземане на Т. срещу У.Т.“ООД по договор от 23.02.2017г. По договора от 23.02.2017г, по който било договорено възнаграждение за превоз на товар от гр. Прато, Италия до с.Мусачево, България „У.Т.“ ЕООД в деня на товарене отказал да извърши превоза, което представлявало пълно неизпълнение на задължението по договора. Нямало причина за отказ да се изпълни договора, която да освобождава „У.Т.”ЕООД от отговорност за вреди поради което и се дължала уговорената в чл. 3.1. от ОУ неустойка от 250 евро, за което Т.”ЕООД предявил претенция своевременно, предявил рекламация на 01.03.2017г., издал и фактура **********/01.03.2017г., като уведомил У.Т. че прихваща вземането си за неустойка с по договора от 23.02.2017г. с част от дължимото възнаграждение по договора от 20.01.2017г. до размера от 488,96лв. Посочил е, че процесната сума не се дължи поради погасяването й с прихващане с вземането да неустойка. Претендирал е разноски.

С насрещна искова молба вх. № 5110189/18.07.2017г. Т.”ЕООД, ЕИК ****** срещу У.Т.”ЕООД, ЕИК ****** е поискал да бъде установено, че претендираната от У.Т.”ЕООД срещу Т.”ЕООД сума от

488,96лв. по договор за превоз от 20.01.2017г. е приспадната чрез прихващане с вземане за неустойка от 488,96лв. по фактура № **********/01.03.2017г. по договор за превоз по заявка 50171000346/23.02.2017г. поради пълно неизпълнение на договора съгласно чл. 3.1. от ОУ.

С отговор на насрещен иск „У.Т.”ЕООД е посочило, че действително приело да извърши превоз по заявката от 23.02.2017г., като същите следвало да се извърши с автомобил ДКН Е 7454КТ/Е2111ЕЕ. Този автомобил, обаче, бил спрян от италиански власти с указание да бъде разтоварен и натоварен отново, за да се балансира ремаркето и още на 24.02.2017г. ответникът бил уведомен, че по превоза от 23.02.2017г. товар нямало да може да бъде натоварен в уговорен ден. У.Т.” не бил отказал да извърши превоза и не дължал неустойка за същото. Посочил е, че оспорил веднага предявеното от Т.”ЕООД вземане за неустойка поради което прихващане между двете вземания не можело да настъпи. Евентуално клаузата за неустойка била нищожна поради противоречие със закона и добрите нрави, създавала условия за неоснователно обогатяване на насрещния ищец, надхвърляла типичните функции на неустойката.

По делото са приети неоспорени от страните заявка № 50171000104/20.01.2017г., фактура № **********/25.01.2017г., извлечение от банкова сметка ***.15136, съгласно които на 20.01.2017г. „Т.”ЕООД е възложило на „У.Т.”ЕООД да извърши международен автомобилен превоз на товари от гр. София, България до гр.

Инофита, Гърция срещу възнаграждение от 1300лв. без ДДС, „У.Т.”ЕООД е извършило превоза, издало е фактура за възнаграждението и на 14.03.2017г. Т.”ЕООД е платило на У.Т.”ЕООД сумата от 1071,04лв. като възнаграждение за превоза.

По делото е приета неоспорена от страните заявка за транспорт № 50171000346/23.02.2017г., Общи условия към нея, извлечение от електронна поща, съгласно които на 23.02.2017г. Т.”ЕООД е възложило на „У.т.”ЕООД да извърши международен автомобилен превоз на товари от гр. Прато, Италия до с.

Мусачево, България и „У.Т.“ЕООД е приело да го извърши срещу възнаграждение от 3129,33лв. без ДДС, който да се извърши с тежкотоварен автомобил рег. № Е 7454КТ/Е 21111ЕЕ с дата на товарене 24.02.2017г. и дата на разтоварване 28.02.2017г. Съгласно чл. 3.1. от ОУ при отказ от заявка превозвачът дължи 250 евро неустойка. Съгласно чл. 2.4. от ОУ при неявяване на товарен пункт в уговорен ден и час се дължи неустойка от превозвача в размер на 200 евро за всеки започнати 24 часа, но не повече от 5 дни.

Приети са неоспорени от страните извлечения от електронна поща, съгласно които на 24.02.2017г. У.т.”ЕООД е уведомило Т.”ООД, че няма да успее да натовари товара на уговорения ден 24.02.2017г. и не може да спази сроковете за разтоварване, на което незабавно „Т.”ЕООД е отговорило, че стоката е групажна, заявка е за понеделник в София и следва да се натовари на 24.02.2017г., да счита заявката за отказана от У.Т.“ЕООД и че следва да плати 250 евро неустойка по чл. 3.1. от ОУ.

Приети са неоспорени писма, известие за доставяне, съгласно които „Т.”ЕООД е предявил рекламация пред „У.Т.” ЕООД за наложена глоба от 250 евро поради отказване от заявката от 23.02.2017г. в деня на товарене, издал е фактура на „У.т.“ЕООД за сумата от 488,96лв. като неустойка, съставил е изявление, с което е посочил, че прихваща тази сума с част от възнаграждението по фактура № 1606/25.01.2017г., на 08.03.2017г. „У.Т.”ЕООД е получил писмо от Т.”ЕООД.

По делото са приети покана , известие за доставяне съгласно които „У.Т.”ЕООД е съставило изявление до Т.”ЕООД, с което му е посочил, че своевременно го уведомил, че камион, който е следвало да извърши превоза по договора от 23.02.2017г. е повреден и не може да бъде натоварен на 24.02.2017г., че не дължи плащане на неустойка от 250 евро, поради което и независимо, че е своевременно е уведомен за направеното искане за плащане на същата, както и за направеното изявление за прихващане, не приема това задължение и иска да му се изплати в цялост възнаграждението за превоза, на 23.02.2017г. Т.”ЕООД е получил писмо от У.Т.”ЕООД.

Приета е фактура от 27.02.2017г.

, издадена от „Facchinaggio Carico Scarico” на „У.Т.”ЕООД за сумата от 1000 евро за пренасяне на багаж услуга, за да се настанят стоките на камион с рег. № Е 7453 КТ/Е2111ЕЕ.

С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посоченото в жалбата.

В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и в обжалваната част, с която е отхвърлен първоначално предявения иск е допустимо. Неоснователни са доводите на въззивника , че неправилно в предмета на делото било включено от районния съд възражение на прихващане на ответника по първоначалния иск. В срока за отговор на исковата молба ответникът изрично е посочил, че не дължи процесната сума поради прихващане с насрещното му вземане за неустойка за неизпълнение на договора от 23.02.2017г., като е посочил, че това възражение е било направено преди образуване на делото и изявление за същото бил направил с писмо до ищеца. Така направените изявления и искания за отхвърляне на иска на това основание обосновават извод, че в срок ответникът е въвел като предмет на делото с възражение за прихващане свое насрещно вземане срещу ищеца.