Решение № 349 от 18.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 349 гр. София, 18.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

Яна Борисова при участието на секретаря Цветелина В. Пецева като разгледа докладваното от Здравка Иванова Въззивно гражданско дело № 20221100506636 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 20015131 от 21.02.2022 г. на СРС, 46 с - в, по гр. д. № 15212/2021 г. е прието за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр, чл. 9 ЗПК и чл. 23 ЗПК, че Г. М. Г., ЕГН **********дължи на ищеца „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕАД, ЕИК *******, сумата от 250 лв. - главница по Договор за кредит „Бяла карта" с № ******* от 11.05.2018 г., сключен между Г. М.

Г. и „А.Ф." ООД, вземанията по който са прехвърлени от „А.Ф." ООД в полза на „Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД с Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 11.11.2016 г. и Приложение № 1 към него от 27.03.2019 г., ведно със законната лихва от 01.10.2019 г., подаване на заявлението, до окончателното изплащане на сумата, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 55582/2019 г. на СРС. Страните са осъдени съразмерно за разноски по делото.

Със същото решение искът за установяване вземания по главницата е отхвърлен за разликата от 250 лв. до пълния размер от 300 лв., за законната лихва върху тази сума, както и изцяло са отхвърлени исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 240 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК - за установяване вземания за договорна лихва в размер на 26, 64 лв. за периода от 21.05.2018 г. до 06.08.2018 г., за неустойка за неизпълнение на договорно задължение в размер на 60 лв., за разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането в размер на 152, 48 лв. и за обезщетение за забава (мораторна лихва) в размер на 30, 30 лв. за периода от 07.08.2018 г. до 24.09.2019 г.

Срещу решението е подадена жалба от ответника Г. М. Г., чрез представителя му, само в частта, в която искът е уважен с доводи, че в тази част е неправилно, 1 незаконосъобразно и постановено в противоречие с материалния и процесуален закон.

В жалбата поддържа, че СРС е приел, че целият договор за потребителски кредит е недействителен поради нищожност на клаузите за договорна лихва, понеже договорът не би бил сключен от търговеца без тази клауза. Счита, че неправилно СРС е приел, че в този случай следва да върне само чистата стойност на кредита на претендираното основание. Поддържа, че искът следва да се отхвърли изцяло, включително за главницата. Сочи, че при прилагане на чл. 23 ЗПК основанието за връщане на сумата е неоснователно обогатяване, тъй като нормата се базира на принципа на недопустимост на неоснователното обогатяване, а процесните искове са предявени на договорно основание. Поддържа, че при присъждане на чистата стойност на кредита се стига до подмяна на основанието на иска. Излага доводи, че съдът следва да се произнесе на предявеното договорно основание. СРС е нарушил принципа на диспозитивното начало, като се е произнесъл по нещо различно от поисканото и е признал за дължима главницата на извъндоговорно основание, което влече недопустимост на решението.

По тези съображения моли да се обезсили решението като недопустимо в оспорената част или, ако се приеме, че е допустимо, да се отмени и да се отхвърли иска изцяло.

Претендира разноски за настоящата инстанция съгласно списък.

Въззиваемата страна - ищецът „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, оспорва жалбата като неоснователна в писмен отговор, подаден в срока по чл.

263 ГПК. Поддържа, че в решението не е прието, че договорът е недействителен поради нищожност на клаузата за договорна лихва, а поради неравноправност на клаузата за неустойка. При приета недействителност на договора за кредит счита, че нормата на чл. 23 ЗПК е приложена правилно от СРС, като е прието, че потребителят следва да заплати само чистата стойност на кредита, в какъвто смисъл е и цитираната от ответника практика на съдилищата. Оспорва твърдението на ответника, че СРС се е произнесъл на непредявено основание, което води до недопустимост на решението.

Поддържа, че исковете не са осъдителни, а са установителни и след като в специалния закон е предвидено, че подлежи на връщане чистата стойност на кредита, в хипотезата на чл. 23 ЗПК, правилно искът е уважен за този размер. Моли да се потвърди решението в оспорената част. Претендира разноски. Прави подробно възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК, като моли да се намали претендираното от ответника адвокатско възнаграждение до размерите по МРАВ.

Ответникът Г. М. Г. , чрез представителя си, е подал и частна жалба срещу определение № 20029081/12.04.2022 г., по същото дело, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на решението в частта по разноските в заповедното производство, съобразно отхвърлената част от исковете, по реда на чл. 248 ГПК.

Счита, че определението е неправилно и е постановено в разрез с установената съдебна практика. Поддържа, че разноските в заповедното следва да се определят на база чл. 7, ал. 2 НМРАВ. Не е налице основание да се прилага чл. 6, т. 5 от НМРАВ. Сочи, че последната касае действия, които не включват процесуално представителство и не намира приложение при определяне на адвокатското възнаграждение на длъжника за заповедното производство по реда на чл. 38, ал. 1 и 2 ЗАдв. Счита, че доколкото договорът за представителство е сключен с адвокатското съдружие, разноските следва да се присъдят в полза на това съдружие, а не на адвоката, както е приел СРС. Излага подробни доводи, че длъжникът има право на разноски за адвокат в заповедното производство, които не може да бъдат по - малък от минималния размер по НМРАВ.

Възприемането на обратното становище означава длъжникът да бъде поставен в по – 2 неравностойно положение от заявителя в заповедното производство. Неправилно съдът е приел, че възражението срещу заповедта е свързано с бланкетно попълвате на бланка.

Позовава се на практика на окръжните съдилища в този смисъл. Моли да се отмени определението и ищецът да заплати на адвокатско съдружие „Билева консулт“ или на адв. К.Б. адвокатски хонорар в размер на 201, 94 лв. за заповедното производство, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Ищецът „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД оспорва частната жалба като неоснователна в писмено становище. Поддържа, че представителят на длъжника не е извършил реална защита, нито конкретни процесуални действия в заповедното производство, а единствено е подал бланкетно възражение по чл. 414 ГПК. СРС правилно е определил, че на длъжника не се следва по – висок размер на адвокатско възнаграждение от този по чл. 6, т. 5 НМРАВ. Правилно възнаграждението е присъдено на адвоката, а не на съдружието. Моли да се задължи представителя на длъжника да посочи банкова сметка или да им се предостави възможност да се снабдят с информация за такава сметка. Моли да се потвърди определението по чл. 248 ГПК.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното от фактическа страна :

Въззивната жалба е допустима - подадена в срок, от легитимирана страна, срещу решение, което подлежи на обжалване. Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Решението се оспорва само в частта, в която в която е уважен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 9 ЗПК, за сумата от 250 лв. - главница по Договор за кредит „Бяла карта" с № ******* от 11.05.2018 г., сключен между Г. М. Г. и „А.Ф." ООД, вземанията по който са прехвърлени от „А.Ф." ООД в полза на „Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД с Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 11. 11. 2016 г. и Приложение № 1 към него от 27.03.2019 г.

В останалата неоспорена част, в която искът за установяване вземания по главницата е отхвърлен за разликата от 250 лв. до пълния размер от 300 лв., за законната лихва върху тази сума, както и изцяло са отхвърлени исковете по чл. 422, ал.

1 ГПК, вр. с чл. 240 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК - за установяване вземания за договорна лихва в размер на 26, 64 лв. за периода от 21.05.2018 г. до 06.08.2018 г., за неустойка за неизпълнение на договорно задължение в размер на 60 лв., за разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането в размер на 152, 48 лв. и за обезщетение за забава (мораторна лихва) в размер на 30, 30 лв. за периода от 07.08.2018 г. до 24.09.2019 г., решението не се оспорва и е влязло в сила.

Обжалваното решение е валидно и допустимо постановено в оспорената част.

Производството се развива след подадено в срока по чл. 414 ГПК възражение от страна на длъжника Г. М. Г..

Въззивният съд намира, че делото е решено след обсъждане на събраните пред СРС доказателства в цялост, при изяснена фактическа обстановка, който съдът не намира за необходимо да преповтаря, а препраща към нея, на основание чл. 272 ГПК.

По основния поставен в жалбата въпрос - за допустимостта на произнасянето на СРС, настоящият състав намира, че към момента е налице трайна практика на ВКС, 3 която е съобразена от СРС при постановяване на решението.

Според мотивите на решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г., ГК, ІV ГО на ВКС, постановено по въпроса : „допустимо ли е предявен по реда на чл.

422 ГПК иск да бъде уважен на основание чл. 23 ЗПК до размера на чистата стойност на кредитите, при положение, че съдът е достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла на чл. 22 ЗПК“, е прието следното : „при недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК.“

В този смисъл е последователната практика на ВКС, отразена в решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г., ТК, І ТО на ВКС, решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г., ГК, ІІІ ГО на ВКС, решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т.дело № 1023/2020 г. на ВКС, I ТО и др.

Посочената практика се споделя от настоящият състав и е съобразена и от ВКС при постановяване на решението на СРС.

По съществото на спора, въззивният съд се солидаризира с изводите на СРС, че съгласно общите правила за разпределение на доказателствената тежест, ищцовото дружество е следвало да установи в процеса, пълно и главно, че спорното право е възникнало - т. е., че са съществували договорни отношения по предоставяне на кредит на ответника, по който той не е изпълнил в цялост задълженията си, стойността на вземанията и валидното им прехвърляне в полза на ищеца посредством два договора за цесия. Ответникът е следвало да ангажира доказателства за установяване на правоизключващи или правопогасяващи си възражения срещу съществуването на вземането, респективно срещу неговата изискуемост.