Определение № 332 от 28.01.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 332 гр. София, 28.01.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове:

Светлана Калинова

Гълъбина Генчева като разгледа докладваното от Маргарита Соколова Касационно гражданско дело № 20248002100625 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „А1 България“ ЕАД със седалище и адрес на управление: [населено място], район „И.“, [улица], срещу въззивното решение № 261295/21.11.2023 г. по в. гр. д. № 631/2021 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение от 31.07.2020 г. по гр. д. № 80411/2018 г. на Софийския районен съд, с което касаторът е осъден да заплати на В. В. Н. на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 12 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, и сумата 1 055.16 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди като разлика между трудовото възнаграждение за заеманата от ищцата длъжност и изплатеното й обезщетение за временна нетрудоспособност за периода от 13.01.2017 г. до 20.07.2017 г., претърпени на 12.01.2017 г. от непозволено увреждане, ведно с обезщетение за забава, считано от датата на настъпване на увреждането до окончателното плащане.

От ответницата по касация - ищца по делото, е получен отговор със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежна страна и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че на 12.01.2017 г. в 15.11 ч. в офис на ответното дружество в [населено място] ищцата се е подхлъзнала вследствие наличието на вода по пода на помещението и паднала, при което получила травматично увреждане, изразяващо се в 1 счупване на дясната радиална кост в областта на гривнената става (според посоченото в болничните листа: „счупване на долния край на лъчевата кост“), като преживяла и съпътстващите травмата физически болки и страдания, негативни емоции и битови неудобства, продължили през възстановителния период, траял над 6 месеца (190 дни), както и трайно затруднение в движенията на дясната ръка (в областта на гривнената става), без да се е възстановила напълно към датата на извършване на съдебната експертиза през месец август 2019 г.

Въззивният съд е посочил, че основният спор във въззивното производство е свързан с това дали е налице виновно противоправно бездействие на служители на ответното дружество.

Посочил е, че когато се твърди вредите да са причинени от бездействие, за да е противоправно бездействието, то на сочения за деликвент, респ. на възложителя на работата, следва да е предписано нормативно задължение за действие. В случая ответникът, явяващ се търговец, който предлага обществени услуги, има задължение и отговорност за осигуряването на достъпна архитектурна среда в офиса, представляващ помещение за обществено обслужване с масов достъп на хора, поради което е бил длъжен да организира придвижването в същия по безопасен начин така, че да не се създават неприемливи рискове от инциденти при използване, като подхлъзване, падане, сблъсък и т. н., създаващи опасност от наранявания за посетителите, вкл. клиенти на мобилния оператор, както и на служителите в него. Съдът е приел, че задълженията за осигуряване достъпност и безопасност на средата в урбанизираните територии, сградите и съоръженията, произтичат от разпоредбите на ЗУТ и приетата на основание чл. 169, ал. 2 ЗУТ вр. чл. 33 ЗИХУ Наредба № 4 от 1.07.2009 г. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда за населението, включително за хора с увреждания (обн. ДВ, бр.54 от 14.07.2009 г., в сила от 14.07.2009 г., отм. ДВ, бр. 12/12.02.2021 г., но приложима в настоящия случай), като е посочил и това, че в редица подзаконови актове, издадени по силата на законовата делегация на чл. 169, ал. 4 ЗУТ, са детайлизирани основните изисквания, на които следва да отговарят строежите, за да бъде осигурена достъпност и безопасност при експлоатация.

Като се позовал на заключението на техническата експертиза, възприето като компетентно и обективно дадено, въззивният съд е приел, че при настъпване на инцидента офисът на ответното дружество е бил оборудван с гранитогрес, представляващ настилка, която не поема мръсотия (кал, песъчинки, камъчета и др.), включително вода, при това от среден клас - за среден пешеходен трафик, а не за силно натоварен пешеходен трафик (какъвто е трафикът в търговско помещение- магазин), и представляващ гладка, а не нехлъзгава повърхност, и като такъв - създаващ реална опасност от подхлъзване и падане. Предвид тези характеристики на настилката и наличието на вода по пода на помещението, довели до настъпилото подхлъзване и падане на ищцата, въззивният съд е определил поведението на служители на ответното дружество като противоправно. Дори да се приеме, че е била поставена предупредителна табела за хлъзгав под, каквото е твърдението на ответника, това действие не може да бъде определено като достатъчно с оглед всички посочени изисквания за архитектурна достъпност и безопасно ползване офиса на дружеството. Поради това е 2 приел за неоснователен довода на ответника, че следва да бъде освободен от отговорност, тъй като бил положил всички разумни грижи и усилия за осигуряване безопасността на своите клиенти, докато пребивават в магазина, вкл. и по отношение на риска от подхлъзване.

Като е приел, че предвидените в чл. 49 ЗЗД предпоставки са налице, съдът е заключил, че ответното дружество дължи плащането на обезщетение за обезвреда за претърпени неимуществени вреди - претърпените болки и страдания от физическо и психическо естество, което при съблюдаване на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД е определено на 12 000 лв. В тази насока въззивният съд е взел предвид характера и тежестта на увреждането на здравето на ищцата, изхождайки от характера на полученото травматично увреждане; извършената на 12.01.2017 г. медицинска манипулация: мануална репозиция на счупването, направена под локална анестезия в травматологично отделение на болницата в [населено място], и поставяне на гипсова имобилизация за срок от 30 дни; последвалите домашно-амбулаторно лечение с разрешен от здравните органи отпуск по болест за 190 календарни дни, и лечебно-физкултурна рехабилитация - два пъти по 10 дни; наличието на негативни последици като оток и затруднение (леко ограничение) в движенията на дясната ръка в областта на гривнената става, без да е налице пълно възстановяване към датата на извършване на съдебната експертиза през месец август 2019 г.; продължителността на понесените във връзка с уврежданията болки и интензивността им - интензивни през първите 20 дни след инцидента, с възстановителен период от над 6 месеца; преживените във връзка с падането и травмата негативни емоции, затрудненията в битовото самообслужване; начина на причиняване на телесното увреждане; възрастта на пострадалата, родена през 1958 г.

Въззивният съд е приел, че липсва основание за намаляване на обезщетението за обезвреда поради твърдяно от ответника съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата, тъй като не се установява от доказателствата, при принадлежаща на ответника доказателствена тежест, с поведението или движението си в офиса ищцата да е допринесла за подхлъзването и падането, съответно за настъпване на вредите, като няма основание и за извод, че е могла и е била длъжна да предвиди настъпването на инцидента с подхлъзването по мократа повърхност и падането, както и че е могла да го предотврати, за да избегне причиняване на вредоносния резултат.

По вече изложените съображения въззивният съд е приел, че липсва основание и за увеличаване размера на обезщетението за неимуществени вреди, поради което и насрещната въззивна жалба на ищцата е счетена за неоснователна.

В заключение съдът е посочил, че в частта, с която е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 12 000 лв., първоинстанционното решение е правилно, каквото е и в частта, в която искът за горницата над сумата 12 000 лв. до пълния претендиран размер от 15 000 лв. е отхвърлен като неоснователен, поради което го е потвърдил.

Доколкото конкретни доводи за неправилност на първоинстанционното решение в частта относно присъденото обезщетение за имуществени вреди и обезщетение за забава не са били 3 изложени във въззивната жалба на ответника по исковете, въззивният съд е посочил, че не дължи излагането на самостоятелни мотиви в тази насока и е потвърдил решението.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на първо място на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като без да поставя конкретен правен въпрос, сочи, че въззивното решение е в противоречие със следните влезли в сила актове на ВКС: 1. решение № 160/03.12.2020 г. по т. д. № 2634/2019 г. на II-ро т. о., според което недопускането на искана повторна експертиза пред първоинстанционния съд и изрично искана такава във въззивната жалба е съществено процесуално нарушение; 2. решение № 986/03.11.2008 г. по гр. д. № 5539/2007 г. на III-то г. о., според което при неспазване на предупредителен знак е налице съпричиняване, доколкото всяка от страните би трябвало да изпълни задълженията си; 3. решение № 50073/05.10.2023 г. по гр. д. № 3457/2022 г. на I-во г. о., в което е прието, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява по правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, когато самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, т. е. когато вредоносният резултат е следствие от действията или бездействията на последния, с които той обективно е създал предпоставки за неговото настъпване, като го е улеснил и/или се е поставил в неоправдано завишен и основателно очакван риск, като в тази хипотеза от значение е наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат.

На следващо място при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът е поставил въпросите:

1. Дали пострадалият е могъл и е бил длъжен да предвиди възможността от настъпване на вредни последици за него при наличие на изрична предупредителна табела за рисковете на мястото на настъпването на инцидента;

2. Може ли да се правят изводи за съответствие с нормативно определени технически изисквания на настилка или друг строителен материал единствено по фотоснимки, без оглед, установяване и изследване на съответната настилка - марка, модел и нейните технически характеристики.

На последно място касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК.

Смята, че фактическите и правните изводи на въззивния съд са необосновани и в противоречие с доказателствата по делото за положени от негова страна грижи за почистване и обезопасяване на офиса в зимни условия, поставените предупредителна табела и изтривалка, свидетелските показания, че офисът е бил почистен и ищцата е внесла вода с обувките си, като според експертизата влизането в магазин с мокри обувки и внасянето чрез тях на песъчинки, вода и кал прави всяка една повърхност по-хлъзгава и допринася за възможността за настъпването на инцидент от подхлъзване.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

За да остави без уважение заявеното във въззивната жалба искане за допускане на повторна експертиза, въззивният съд е приел, че не са налице предвидените в чл. 201 ГПК процесуални предпоставки. Според чл. 201 ГПК повторно заключение се възлага, когато заключението не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност. В разглеждания 4 случай искането е обосновано с довода, че експертът В. М., чието заключение е прието, не е работил с конкретни материали, за които има данни в делото, а именно в заключението на вещото лице инж. Т.. Действително, по делото е депозирано заключение, изготвено от инж.