Решение № 15089 от 28.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 15089 гр. София, 28.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Б В при участието на секретаря СС В като разгледа докладваното от Б В Гражданско дело № 20251110152908 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Ищецът П. Р. С. е предявил срещу Б. В. Д. осъдителен иск с правно основание чл. 108 ЗС, с който се иска да се признае за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на самостоятелен обект с идентификатор ... по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, общ. Столична обл. София (столица), одобрени със Заповед № РД-..01.04.2016 г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри, засягащи поземления имот: няма извършено изменение на КККР със заповед, адрес на поземления имот гр. София, Район Въ.., ж.к.

„Се..“, ббл.., ет.., ап.., като самостоятелният обект се намира на етаж 4 в сграда с идентификатор ..1, с предназначение: Жилищна сграда – многофамилна, брой етажи: 6, като сградата е разположена в поземлен имот с идентификатор .. с предназначение на самостоятелния обект: Жилище, апартамент – в жилищна или вилна сграда, или в сграда със смесено предназначение, брой нива на обекта: 1, с площ: 62,91 кв.м., Предишен идентификатор: няма, при съседи: на същия етаж: ..., ..1.... под обекта: ...., над обекта: ...., както и осъждането на ответника да предаде владението на посочения недвижим имот на ищцата.

Ищецът твърди, че е собственик на недвижим имот, с идентификатор ..., находящ се в гр. София, Район Въ.., ж.к. „Се..“, ббл.., ет.., ап... Излага, че собствеността върху имота е придобита от Е Й С.а с Договор от 26.04.1973 г., сключен с главна дирекция „Изграждане“ на гр. София, която през 1994 г. по силата на Нотариален акт №.., том .., дело № ../1994 г. е прехвърлила в полза на сина си Р. Г.ев С. 4/6 ид.ч. от имота. Малко по-късно - през 2017 г., Н. Г.ев С. прехвърлил в полза на Р. Г.ев С. и неговата 1/6 ид.ч. от имота с Нотариален акт №.. том VI, рег. № ..., дело № .. г. Излага, че Е Й С.а е починала на 23.06.2022 г., като е оставила наследници по закон – Н. Г.ев С. и Р. Г.ев С., който е починал преди майка си Е Й С.а /на 09.10.2021 г./, поради което се замествал от неговите наследници по закон, а именно синовете му – Г. Р. С. и П. Р. С.. Ищецът твърди, че брат му Г. Р. С. е направил отказ от наследството на баща им Р. Г.ев С., видно от съдебно удостоверение по гр. д. 221/2022 г. по описа на СРС, 91 състав, с оглед на което е станал изключителен собственик върху процесния недвижим имот. Излага, че без негово съгласие и позволение, ответникът Б. В. Д.

1 се е настанил в процесния апартамент, заедно със семейството си, и ползвал същия от м.10.2023 г. до настоящ момент. Ищецът твърди, че на 30.07.2025 г. е посетил имота си, придружен от адвокат, за да покани ответника да напусне неоснователно ползвания от него апартамент, като вместо него, на вратата се появила майка му. След неуспешния опит на ищеца да покани ответника да напусне имота, се породила необходимост до последния да се изпрати покана чрез ЧСИ А П, с която го уведомил, че разполага с една седмица да преустанови владението. Въпреки предупреждението, ответникът продължил да ползва недвижимия имот, като не предоставял достъп на ищеца, вкл. и го лишил от ключовете за него. В отговор на отправената покана ответникът завил, че няма да напусне апартамента, което поражда правния интерес на ищеца от предявяване на настоящия осъдителен иск.

Моли за уважаване на иска. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответника.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По иска с правна квалификация чл. 108 ЗС в тежест на ищеца е да докаже, че е собственик на процесния недвижим имот, както и че ответникът осъществява фактическа власт върху имота.

В тежест на ответника е да докаже, че упражнява фактическа власт върху имота на годно правно основание.

Съгласно договор от 26.04.1973 г. на Е Й С.а е било отстъпено в обезщетение жилище – процесния апартамент №.. в местност „Б..“, бл..., ведно с припадащото се избено помещение № 14, с обща квадратура 62, 91 кв.м., заедно с 1, 844 % идеални части от общите части на сградата. Съгласно приложеното на л. 20 удостоверение от Столична община, район „Въ..“, с решение на СГНС от 15.05.1972 г. името жк „Б..“ е било променено на ж.к.

„Се..“ и настоящият административен адрес гр. София, район „Въ..“, ж.к. „Се..“, бл... е идентичен с предишен адрес: гр. София, ж.к. Б..“, бл.... Имотът е придобит в режим на съпружеска имуществена общност заедно с нейния съпруг Г. Н. С., което се установява от акт за женитба от 1957 г. (л. 73). Г. Н. С., видно от приложеното по делото удостоверение за наследници, е починал на 24.04.1992 г., когато по силата на настъпилото наследствено правоприемство, притежаваната от него ½ идеална част от правото на собственост върху имота е била наследена от тримата му наследници по закон при равни квоти от по 1/6 всеки от тях – съпругата му Е. С.а и двете му деца Н. С. и Р. С.. По този начин Е. С.а е придобила общо 4/6 идеални части от правото на собственост върху процесния апартамент.

С нотариален акт №.. от 28.03.1994 г. за продажба на недвижим имот Е Й С.а е прехвърлила на сина си Р. Г.ев С. своите 4/6 идеални части от правото на собственост върху процесния апартамент №.., заедно с 1, 844 % идеални части от общите части на сградата.

С нотариален акт за замяна на недвижими имоти № 26 от 15.12.2017 г. Н. С. е прехвърлил на брат си своята 1/6 идеална част от правото на собственост върху имота и по този начин Р. Г.ев С. придобива изцяло правото на собственост върху имота.

От приложеното на л. 7 по делото удостоверение за наследници се установява, че Р.

Г.ев С. е починал на 09.10.2021 г. и е оставил за свои наследници по закон двамата си сина – Г. Р. С. и ищеца П. Р. С.. Съгласно приложеното на л. 13 по делото удостоверение Г. Р. С. е извършил отказ от наследството на наследодателя му Р. Г.ев С., който е бил вписан в особената книга на съда на 06.01.2022 г. Така, ищецът П. Р. С. е придобил изцяло правото на собственост върху процесния апартамент.

На 16.09.2025 г. ищецът е изпратил до ответника чрез ЧСИ А П покана-уведомление, с която го е приканил в седемдневен срок от връчването на поканата да преустанови владението и ползването на процесния имот като се изнесе от него и в същия срок предостави ключове от входната врата. Приет е и отговор на поканата от ответника, с който последният уведомява ищеца, че живее в жилището заедно със съпругата си и двете си непълнолетни деца, като сочи, че според него ищецът извършва приготовление към 2 самоуправство и самоуправни действия, като законното извършване на посочените в поканата действия би могло да бъде извършено само при влязло в сила съдебно решение за нарушено владение и издаден изпълнителен лист.

По делото са събрани и гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Г. Р. С., брат на ищеца. От неговите показания се установи, че ответникът живее в процесния апартамент, като свидетелят предполага, че се е сдобил с ключове от имота от починалата му баба.

Разбрал, че ответникът живее там от братовчедка си, която му представила ответника. Това се случило преди около две години. Самият свидетел не разполага с ключ за апартамента, ходил е два пъти до жилището, за да търси ответника, но никой не отворил.

С оглед на така установените по делото факти съдът намира, че предявеният иск по чл.

108 ЗС е доказан при условията на пълно и главно доказване и следва да бъде уважен.

Установи се, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния апартамент, както и че ответникът упражнява фактическа власт върху имота. Това се потвърждава както от събраните гласни доказателства, така и от приетия отговор на поканата-уведомление, изпратен от ответника до ищеца, в който ответникът е направил извънсъдебно признание, че живее в имота, т.е. упражнява фактическа власт върху него, и с който е отказал да предаде имота на неговия собственик – ищеца. От своя страна, ответникът прояви пасивно процесуално поведение в хода на процеса, не подаде отговор на исковата молба, не наведе никакви твърдения за това дали упражнява фактическата власт върху жилището на някакво право основание, нито се събраха доказателства за наличието на такова годно правно основание. Ето защо, искът следва да бъде уважен.

По разноските:

При този изход на спора в полза на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да бъдат присъдени направените и претендирани по делото разноски в общ размер от 202, 70 евро, от които 183, 01 евро държавна такса за разглеждане на предявените искове с вкл. такса за банков превод и 19, 69 евро такса за вписване на исковата молба с вкл. такса за банков превод. Претендираните разноски за изпращане на покана от ЧСИ не представляват разноски, сторени в хода на производството, поради което не подлежат на присъждане по реда на чл. 78 ГПК.

В полза на адв. Г. В. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. следва да бъде присъдена сума в размер на 800 евро по следните съображения. С Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС дава принципни тълкувания и разяснения относно приложението на института на съдебните разноски в светлината на правото на ЕС. В пар. 21 е посочено, че член 14 от Директива 2004/48 прогласява принципа, че направените от спечелилата делото страна разумни и пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. В пар. 23 и 24 изрично е посочено, че от съображение 17 от Директива 2004/48 се установява, че предвидените в нея мерки, процедури и средства за защита следва да се определят във всеки случай по такъв начин, че да отчитат надлежно специфичните особености на случая, при все това член 14 от Директива 2004/48 налага на държавите членки да гарантират възстановяването единствено на "разумни" съдебни разноски. Правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат "пропорционални". Въпросът дали тези разноски са пропорционални обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата/загубилата делото страна действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим. В Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 Съдът на ЕС, излагайки сходни съображения, достига до крайния извод, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под 3 страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в понисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС.

В настоящия случай съдът следва да се съобрази именно с горецитираната практика на СЕС, която има превес над националната такава, като в полза на процесуалния представител бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски за адвокатско възнаграждение. При определяне на размера им съдът намира, че следва да съобрази наличните обективни фактори, че делото не се отличава с процесуални усложнения, както и реално извършените действия от процесуалния представител. Производството по делото се е развило в минимални рамки, като е продължило едва 8 месеца от образуването му до постановяването на съдебно решение пред първоинстанционния съд. Проведено е едноединствено открито съдебно заседание, което продължи 11 минути и в което беше разпитан един свидетел, като по-голямата част от въпросите бяха задавани от председателя на състава, не е изготвяно заключение на вещо лице и процесуалното поведение на ответника беше изцяло пасивно.