Решение № 179 от 30.03.2026, Районен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 179 гр. Кърджали, 30.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, І СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана Гунчева при участието на секретаря Илман Хидает като разгледа докладваното от Мариана Гунчева Гражданско дело № 20255140101020 по описа за 2025 година

Предявени са субективно съединени искове са чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК и чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Ищцата К. И. М. от с.О.е подала искова молба до съда, в която сочи, че предявява иск за обявяване на нищожността на Договор за потребителски кредит № *************ключен на 26.03.2025 г., тъй като договора бил недействителен, съгласно чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК, доколкото в него не бил посочен реално дължимия годишен процент на разходите /ГПР/ и в него не било включено възнаграждението за поръчител. Твърди, че се касаело за заблуждаваща търговска практика, която правила клаузата за ГПР неравноправна, съответно липсвало такава и договорът като цяло бил недействителен. Сочи, че на 26.03.2025 г., сключила процесния Договор за потребителски кредит, по силата на който „НЕТКРЕДИТ“ ООД й било предоставило в заем сумата от 500 лв. при фиксирани ГЛП от 50.80 % и ГПР от 64.47 %. Сочи, че следвало да внесе общо дължима сума от 648 лв., като сумата включвала главница и лихва. Твърди, че на същата дата, 26.03.2025 г., била задължена да сключи договор за предоставяне на гаранция ***** с „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ ООД, ЕИК 203107568 във връзка с договора за потребителски кредит и с оглед отпускането му „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ ООД трябвало да обезпечи задълженията на ищеца по договора за потребителски кредит. Сочи, че в договора било уговорено възнаграждение за гаранта в размер на 345 лв., което било разсрочено на вноски, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по заема, като кредиторът "Неткредит” ООД бил овластен да приема вместо поръчителя плащанията. Сочи, че счита и този договор за недействителен, доколкото 1 с него се предвиждало кредитополучателят да плати възнаграждение на гаранта, което противоречило на добрите нрави, водило до неравноправност, липсвало основание за сключването му и бил сключен като обезпечение на недействителна сделка. Твърди, че процесния Договор за потребителски кредит бил НИЩОЖЕН. Същият съдържал следните нищожни неравноправни клаузи: ГЛП бил 50.80 % - видно от самия договор лихвата била прекомерна и само на това основание договора следвало да се обяви за нищожен. ГПР бил 64.47 % Сочи, че съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 на визираната правна норма бил посочен неговият максимално допустим размер - пет пъти размера на законната лихва.; ГПР по скрит начин бил увеличен, тъй като в него не било включено дължимото възнаграждение за дадената гаранция, което било още едно основание за нищожност на договора; Сочи, че в исковата молба било посочено основание за недействителност на договора, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Изискването било въведено като гаранция, че потребителят щял да бъде наясно как се формира неговото задължение. Твърди, че в настоящия случай, макар в договора да е била фиксирана общата дължима сума, нейният размер не бил коректно посочен. Сочи, че на практика това не било реално дължимата сума, защото в нея не били включени допълнителните плащания, които потребителят щял да направи предвид задължението да осигури гарант като обезпечение на кредита. Твърди, че клаузата за обезпечение реално увеличавала печалбата на кредитора, тъй като дори при плащане на всички задължения по заема, потребителят ще трябва да заплати и възнаграждението на гаранта. Сочи, че поради това посоченият в договора ГПР не отговарял на действителните разходи, доколкото не включвал сумата за обезпечението. Твърди, че посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация с характер на заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Сочи, че тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Твърди, че процесният договор не отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1,т. 10 от ЗПК, поради което същият бил нищожен. Сочи, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следвало да съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочили взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Сочи, че спазването на това изчисление, давало информация на потребителя, какъв бил размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Твърди, че годишният процент на разходите, представлявал така нареченото "оскъпяване" на кредита и включвало всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислявала по специална формула. Сочи, че в ГПР следвало да бъдат изрично описани всички разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Твърди, че в настоящия случай липсвало ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои 2 компоненти точно били включени в него и как се формирал същия. Сочи, че по този начин потребителят бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално бил процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Твърди, че било посочено, че ГПР бил 64.47 %, ГЛП бил 50.80 %, но от съдържанието на договора не можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин бил формиран ГПР. Сочи, че в контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Сочи, че за да се отговорило на въпроса дали договорът бил нищожен, поради противоречие със закона следвало да се имат предвид разпоредбите на глава шеста от ЗПК - „Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“, сред които е чл. 22, съгласно който когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9, договорът за потребителски кредит бил недействителен. Според т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябвало да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който бил свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочили взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. Твърди, че принципно няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва, изчислена като основен лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната свобода на договаряне не била ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. Максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или за забава) обаче бил ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могли свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречило на добрите нрави. Сочи, че съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010г. на ВКС, ОСТК, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост били общоприети в обществото и субектите на правото следвало да се ръководят от тях. Твърди, че въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване била приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). За противоречащи на добрите нрави се считали сделки, с които неравноправно се третирали икономически слаби участници в оборота, използвало се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. сочи, ищцата. Твърди, че по договора за предоставяне на гаранция, той само формално представлявал отделна гаранционна сделка, а в действителност се явявал част от кредитното правоотношение. Сочи, че в тези случаи поръчителство не съществувало, а целта на сделката била да се уговори допълнително възнаграждение за кредитора по договора за потребителски кредит, в нарушение на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и на чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК. Твърди, че доколкото в 3 тези хипотези се цели постигане на запретен от закона правен резултат, чрез използване на законни средства /съставляващо дефиницията за заобикаляне на закона/, то договорът за предоставяне на гаранция бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и обстоятелството, че той формално бил сключен с различен правен субект от кредитора, не можело да доведе до неговото саниране. Сочи, че бил налице договор за гаранция, сключен с предварително определено от кредитора по договора за паричен заем юридическо лице гарант, представляващо свързано с кредитора дружество, като в договора било предвидено възнаграждението за поръчителството да се плаща в полза на кредитора /а не на гаранта/ заедно с погасителните вноски по кредита. Твърди, че при тази правна конструкция гарантът нито носел риска от неизпълнение, нито реално получавал уговореното възнаграждение, нито упражнявал суброгационните си права при плащане. Твърди, че единственият правен и икономически ефект от сделката бил кумулиране в полза на "Неткредит" ООД на допълнителен финансов приход от 345 лева, представляващ престацията на потребителя по гаранционната сделка. Сочи, че при липсата, на който и да било от елементите от същественото съдържание на договора за гаранция се налагал изводът, че процесната сделка не представлявала такъв договор, а по съществото си бил съглашение за въвеждане на допълнително възнаграждение за кредитора по договора за потребителски кредит, чието възникване му е било известно при сключването на договора. Твърди, че следователно възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция представлявал част от общия разход по кредита за потребителя по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, и следвало да бъде включено при изчисляване на годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Сочи, че в случая това не било сторено, поради което договорът за потребителски кредит се явявал сключен в нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а процесният договор за предоставяне на гаранция бил нищожен съгласно чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него не бил посочен реално дължимия годишен процент на разходите /ГПР/ и в него не било включено възнаграждението за поръчител.

Моли Договор за потребителски кредит Договор за потребителски кредит № *************ключен на 26.03.2025 г. между ищцата и „НЕТКРЕДИТ“ ООД да бъде обявен за нищожен.

Моли Договор за предоставяне на гаранция № ********* сключен на 26.03.2025 г. между ищцата и „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ ООД да обявен за нищожен.

Моли да бъдат присъдени направените в настоящето производство съдебни разноски, както и да бъде присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.

В срокът по чл. 131 от ГПК ответникът „Неткредит“, ООД представя отговор, в който сочи, че исковата молба била редовна и претенцията била допустима за разглеждане. Сочи, че дружеството било включило в ГПР по договора за кредит единствено разход за възнаградителна лихва. Твърди, че прибавянето на възнаграждение за гарант към разходите към процесния ГПР неминуемо би довело до превишаване на законоустановения праг по чл.