Решение № 2651 от 15.02.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2651 гр. София, 15.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА при участието на секретаря ВЕРА С. Д. като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско дело № 20231110137041 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл., вр. чл. 235 ГПК.

Образувано е по искова молба на В. И. П. срещу /фирма/, с която предявява иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за прогласяване нищожност на договор за потребителски кредит **** **********. В случай че бъде отхвърлен главният иск евентуално предявява: установителен иск за нищожност на осн. чл. 26, ал. 1 предл. първо вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК и чл. 10а, ал. 2 ЗПК на клаузите за дължимост на такси за бързо разглеждане на искането, такса за динамично плащане по кредита, по чл. 9, ал. 1 и ал. 2 от договора и кумулативно иск по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за нищожност клаузата по чл. 5, ал. 7 от договора за възнаградителна лихва в размер на 38,51 % поради противоречие с добрите нрави, както и кумулативно на главния и евентуалните искове - осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 245 лева.

Ищецът твърди, че на 29.08.2022г. сключил с ответника договор за кредит ************** за сумата от 1000 лв. при ГЛП от 38,51% и ГПР от 47,89 % на 12 месечни вноски. Ищецът твърди, че трябвало да заплати и такса за бързо разглеждане на искането за кредит в размер от 355,32 лв. и такса „динамично плащане” в размер от 532,92 лв. Посочва, че ищецът изплатил 1245 лева по договора. Твърди, че сключеният договор е нищожен на осн. чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл.

11, ал. 1, т. 10 и т. 20 ЗПК поради неправилно посочване на ГПР и липса на посочен лихвен процент на ден. При условията на евентуалност, ищецът твърди, че клаузите за дължимост на горепосочените два броя такси са нищожни, поради противоречието им с нормите на чл. 10а, ал. 2, чл. 19, ал. 5 ЗПК и чл.26, ал. 4 ЗЗД и иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД предложение трето ЗЗД вр. чл. 26, ал. 4 ЗЗД за прогласяване недействителност на чл. 5, ал. 7 от договора поради противоречие с добрите нрави. Ето защо счита, че платените от него суми в размер на 245 лева са без 1 основание и следва да му бъдат върнати.

С оглед изложеното, моли за постановяване на решение, с което да бъде признато за установено, че договорът е нищожен, евентуално клаузите на чл. 9, ал. 1 и ал. 2 от договора са нищожни, както и ответникът да бъде осъден да му заплати сума в общ размер от 245 лв., представляваща разликата между платената от ищеца сума в размер на 1245 лева и дължимата главница по кредита 1000 лева, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане.

Ответникът е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Признава, че между страните е сключен договор за кредит със соченото съдържание, но счита, че клаузите на чл.9 ал.1 и ал.2 и чл.5 ал.7 от договора не противоречат на закона или добрите нрави. Посочва, че допълнителните действия, за които са начислени таксите, са включени по желание от ищеца. Моли за отхвърляне на предявените искове.

Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:

За да бъдат уважени предявените искове в тежест на ищеца е да установи сключването на договора с дружеството ответник със соченото съдържание, както и оспорените клаузи, които противоречат на императивни материалноправни разпоредби и на добрите нрави, както и извършеното плащане на исковите суми в полза на ответника на основание процесните договорни клаузи.

В тежест на ответника е да докаже наличие на основание за получаването на платените от ищеца суми, състоящо се във валидно обвързващи страните договорни клаузи.

Между страните е безспорно, че е сключен договор за кредит ************** от 29.08.2022г., по силата на който ответното дружество е предоставило на кредитополучателя заем в размер на 1000 лева за срок от 12 месеца. Съгласно чл. 5, ал.

7 от договора, фиксираният годишен лихвен процент е в размер на 38,51%, а съгласно чл. 5, ал. 6 от договора, годишен процент на разходите е 47,89%. След изтичане срока на договора ищецът следва да върне сумата от 2 108,88 лева. В тази сума са включени и такса за „бързо разглеждане на искането за отпускане на кредит“ в размер от 355,32 лева и такса за „динамично плащане“ по кредита в размер от 532,92 лева, които ищецът изрично е заявил желание да бъдат включени. Видно от погасителния план към договора за кредит, същият е в общ размер на 2 108,88 лева и следва да бъде погасен на 12 броя месечни погасителни вноски всяка една в размер на 175,74 лева в периода от 23.09.2022 г. до 23.08.2023 г.

От приложената справка за извършени плащания по процесния договор за кредит от В. П. се установява, че в периода от 19.09.2022 г. до 21.04.2023 г. са извършени плащания в общ размер на 1245 лева, както следва: 6 вноски по 180 лева всяка и една вноска в размер на 165 лева. Справката не е оспорена от ответника.

По отношение на иска за нищожност на осн. чл. 26, ал.1, предл. първо ЗЗД на процесния договор за кредит:

Съдът е длъжен да разгледа основанията на нищожност, подредени според тежестта на порока: от най-тежкия - противоречие на закона или заобикалянето му, към по-леките - липса на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липса на форма. Когато съдът прогласи нищожността на сделката на едно от сочените от ищеца основания, разгледани в поредността според тежестта на порока, отпада вътрешнопроцесуалното условие, под което са предявени останалите евентуално съединени искове, основаващи се на полеки пороци /в този см. решение № ** от 14.05.2021 г. по гр. д. № ****/2019 г. на IV г. о., решение № *** от 26.03.2021 г. по гр. д. № ****/2019 г. на IV г. о., решение № *** от 30.10.2020 г. по гр. д. № ****/2019 г. на III г. о. и др. / Процесният договор за кредит попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски договор, тъй като кредитополучателят е потребител 2 по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него се прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП и защитата по ЗПК.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 47,89 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1 т.10 ЗПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Прочитът на съдържанието на клаузата обаче, по силата на която се предвижда дължимостта на ГПР в размер на 47,89%, налага извода, че е налице неяснота относно неговото образуване. Макар в клаузата на чл.5 ал.6 от Договора да е посочен размерът на годишния процент на разходите, който е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит по ЗПК, в договор не се съдържа ясна формулировка на неговото съдържание и компонентите, които го образуват. В чл.9 ал.1 и 2 от Договора са включени две допълнителни такси – такса за „Бързо разглеждане“ на искането в размер на 355,32 лева, както и такса за „Динамично плащане“ по кредита в размер на 532,92 лева. Уговорено е, че двата вида такси се заплащат на равни части към всяка от погасителните вноски по договора, като в този случай дължимата вноска увеличава размера си. С оглед гореизложеното, съдът счита, че таксите на практика представляват скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите, което де факто се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита.

Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя.

В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като таксите не са включени като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но при включване на таксите, то процентът на разходите надхвърля многократно допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния договор за кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК, предвид че в договора за кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт.

Текстът на последната норма не следва да се възприема буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК /в този 3 смисъл Решение № ****** от 09.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № ****/2020 г., Решение на СЕС от 20.09.2018 г. по дело *****/17 и др./. Освен това, невключването на горепосочените такси в ГПР представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и като краен резултат не позволява на кредитополучателя да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

В Договора не е посочен изрично и размера на лихвения процент на ден, независимо, че се съдържа общият лихвен процент за целия период. Това е в противоречие с нормата на чл.11 ал.1 т.20 ЗПК и едно от основанията за недействителност на договора според чл.22 ЗПК.

Последицата, свързана с неспазване изискването на чл.11 ал.1 т.10 и т. 20 ЗПК е уредена в нормата на чл.22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Предявеният главен иск за прогласяване нищожността на договора за кредит поради противоречие на същия с посочените императивни материалноправни разпоредби на закона е основателен и следва да бъде уважен на това основание.