Решение № 115 от 17.02.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 115 гр. София , 16.02.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ в публично заседание на двадесет и шести ноември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:

Председател:

Членове:

Атанас Кеманов

Джулиана Петкова

Надежда Махмудиева при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева като разгледа докладваното от Надежда Махмудиева Въззивно гражданско дело № 20201000502701 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба вх.№28686/04.03.2020 г., подадена от Софийска градска прокуратура, чрез прокурор Ралица Мравкова, против Решение №1183/12.02.2020 г. по гр.д.№2359/2019 г. на СГС, ГО I - 15 състав, поправено по реда на чл.247 от ГПК с Решение №3519/16.06.2020 г., постановено по същото дело, В ЧАСТТА МУ, с която Прокуратурата на РБ е осъдена на основание чл.2, ал.1, т.3, предл.3 от ЗОДОВ, да заплати на Д. Й. Й., сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от образувано срещу ищеца досъдебно производство №313/2014 г. по описа на СОДГП, пр.пр.№5085/2013 г. по описа на СГП, за престъпление по чл.284, ал.1 от НК, което е прекратено с постановление на СГП от 28.11.2016 г., на основание чл.243, ал.1, т.1, вр. чл.24, ал.1, т.1 от НПК – тъй като деянието не е извършено, ведно със законната лихва, считана от 28.11.2016 г., до окончателното плащане, както и да заплати сумата в общ размер от 110 лв. за разноски по делото за държавна такса и адвокатско възнаграждение. Релевирани са оплаквания за недопустимост на съдебното решение, поради постановяването му „свръх петитум“ в частта, в която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати акцесорното задължение за лихва за периода от 18.02.2019 г. до окончателното изплащане на главницата – в исковата молба е претендирана лихва за периода от 18.02.2016 г. до 18.02.2019 г. /датата на предявяване на исковата молба/, като с Определение №17353 от 13.07.2019 г. съдът е възприел период на претенцията от 17.03.2015 г. до окончателното плащане, каквато претенция не е предявена. Наред с това решението е неправилно, поради нарушение на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД, поради определяне на завишен размер на обезщетението, при липса на несъмнени писмени доказателства за претърпени вреди над обичайните такива.

Неправилно при обсъждане на критериите за справедливост, съдът е вменил на ПРБ 1 отговорността за възможността на ищеца да заема висша държавна длъжност, като не е отчетено, че ищецът е бил освободен по негово желание от длъжността „заместникпредседател на ДАНС“ на 27.05.2013 г. – т.е. година и половина преди образуване на досъдебното производство на 05.12.2014 г. Последващото отнемане на разрешението за достъп до класифицирана информация №Л-49/17.03.2015 г. на Председателя на ДАНС, не е било мярка за процесуална принуда, не е осъществено по реда на НПК, подлежало е на обжалване по административен ред, което не е сторено, поради което е несъотносимо към спора, като резултат от действия на трети за спора лица. Приетите доказателства за онлайн публикации, предхождащи образуването на наказателното производство, обосновават извод, че ищецът е търпял значително по-сериозни вреди от действията на трети за спора лица, които са били от естество да предизвикат неблагополучия в професионалната му реализация, и са фактори, въздействащи върху правната сфера на ищеца със значително по-голям интензитет, отколкото процесното наказателно производство. Тези обстоятелства не са били правилно анализирани от съда. Същевременно неправилно не са били изследвани всички обстоятелства, релевантни за определяне на обезщетението – че спрямо ищеца не е била приложена наказателна репресия, тъй като същият не е придобил качеството на обвиняем; престъплението, за което е образувано наказателното производство, не е тежко по смисъла на чл.93, т.7 от НК, и спрямо него е приложим института на чл.78а от НК; не е била взета мярка за неотклонение; участвал е в процесуални действия само веднъж – в качеството на свидетел; досъдебното производство е продължило в разумен срок. Не са изследвани обществените критерии за справедливост. Ето защо решението е необосновано в осъдителната му част, тъй като не е в синхрон с установените по делото факти и обстоятелства. Като не е определил обезщетението съобразно законовите разпоредби, съдът е допуснал съществено процесуално нарушение и нарушение на материалния закон. Съдебният акт е неправилен и в частта, в която ПРБ е осъдена да заплати законна лихва върху присъдената главница, считана от 28.11.2016 г. до окончателното издължаване, в нарушение на т.4 от ТР №3/2004 г. на ОСГК на ВКС – постановлението за прекратяване на досъдебното производство е постановено на 28.11.2016 г., но е придобило стабилитет на по-късна дата – на 06.12.2016 г.

Присъждайки лихва за периода от 28.11.2016 г. до 06.12.2016 г., както и за периода след 18.02.2019 г., съдът е постановил недопустимо решение, което в тази част следва да се обезсили, а в частта, в която ПРБ е осъдена да заплати на ищеца сумата от 15 000 лв. главница, ведно със законната лихва, считана от 28.11.2016 г. до окончателното плащане, решението е неправилно. Настоява се въззивният съд да намали присъденото обезщетение за неимуществени вреди до справедливия размер, а присъдената законна лихва да бъде ограничена в рамките на периода от 06.12.2016 г. до 18.02.2019 г.

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна с правен интерес, чрез надлежен процесуален представител – прокурор от СГП, отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. На осн. чл.83, ал.1, т.3 от ГПК въззивникът не дължи внасянето на държавни такси за производството. Въззивната жалба е процесуално допустима и подлежи на разглеждане.

Препис от въззивната жалба е връчен на насрещната страна, и в срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил Отговор на въззивната жалба с вх.№79676/05.08.2020 г., от Д.

Й. Й., чрез адв. А. Р., с приложено пълномощно за производството пред САС. Застъпва се становище за неоснователност на въззивната жалба. Неоснователно е оплакването за 2 постановяване на решение „свръх петитум“ в частта за законната лихва, тъй като ищецът е посочил компенсаторния й характер, поради което съдът е определил периода, за който е дължи обезщетението, на основание чл.84, ал.3 от ЗЗД.

Заплащането на лихва е последица от уважаването на главния иск, не се предявява като самостоятелен иск, и за него не се дължи държавна такса. Оплакванията за посочените пороци на решението не се подкрепят от доказателствата по делото, които са били детайлно анализирани от съда. Невярно е твърдението, че администраивният акт №Л49/17.03.2015 г. на Председателя на ДАНС не е бил обжалван. Неоснователни са оплакванията за несправедливо висок размер на присъденото обезщетение.

С въззивната жалба и отговора страните не са представили нови доказателства и не са направили нови доказателствени искания, поради което във въззивното производство нови доказателства не са събрани.

На основание чл.269 от ГПК, при извършената служебна проверка съдът намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на компетентен съд, в изискуемата от закона форма и е подписан, поради което е валиден.

По допустимостта на обжалвания съдебен акт, съдът намира следното:

С Исковата молба вх.№21907/18.02.2019 г., по която е било образувано производството по гр.д.№2359/2019 г. на СГС – I-15 с., ищецът Д. Й. Й. е предявил против Прокуратурата на РБ иск за присъждане на обезщетение в размер на сумата от 150 000 лв., ведно с компенсаторна лихва върху тази сума, за периода от 18.02.2016 г. до 18.02.2019 г. в размер на 45 713,19 лв., за претърпени от него неимуществени вреди от образувано на 05.12.2014 г. срещу него, в качеството му на уличено лице, досъдебно производство ДП №313/2014 г. по описа на Следствен отдел на СГП, пр.пр.

№5085/2013 г. на СГП, за извършено престъпление по чл.284, ал.1 от НК, което впоследствие е било прекратено с Постановление за прекратяване на наказателно производство от 28.11.2016 г., поради това, че деянието не съставлява престъпление. С исковата молба се твърди, че въпреки че по така образуваното срещу него наказателно производство не му е било повдигнато обвинение, и не е била вземана по отношение на него мярка за неотклонение, ищецът е претърпял значителни имуществени и неимуществени вреди в резултат от образуваното срещу него досъдебно производство.

С решение № 187/13.06.2012 г. по гр. дело № 1215/2011 г. на ІІІ-то г. о. на ВКС е прието, че: „Употребеният в чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ /има се предвид редакцията на разпоредбата преди именението й с ДВ, бр.98/11.12.2012 г., с което е въведен нов текст на т.2, а предишната т.2 става т.3/ „обвинение в извършване на престъпление” трябва да се тълкува по-широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно процесуален смисъл. Когато наказателното производство е образувано срещу определено лице, а впоследствие производството е прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление, е осъществен съставът на чл. 2, ал. 1, т.

2 ЗОДОВ. Лицето, срещу което е образувано наказателно производство, търпи вреди от 3 проведеното срещу него наказателно преследване и в случаите, когато производството е прекратено без да му е повдигнато обвинение”. Подобно разрешение на този правен въпрос е възприето и в решение № 341/05.10.2012 г. по гр. дело № 1310/2011 г. на ІV-то г. о. на ВКС, а именно, – че фактът на прекратяване на наказателното производство поради липса на доказателства за извършено престъпление, осъществява хипотезата на чл. 2, т. 2 от ЗОДОВ, макар и да не е повдигнато обвинение и уличеното лице не е привлечено в качеството на обвиняем. В постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 353/06.11.2015 г. по гр. дело № 892/2015 г. на IV-то г. о. на ВКС, е прието, че тази практика не е в противоречие, а доразвива постановките на т.т. 7, 11 и 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и е в пълно съответствие с материалния закон – ЗОДОВ. В този смисъл е и постановеното Решение №127/21.05.2019 г. по гр.д.

№1881/2018 г. на ВКС, 4-то гр. отд., в което се приема, че такова тълкуване на правната норма на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ съответства и на практиката на ЕСПЧ по въпроса кога едно лице е обект на наказателно обвинение.

Настоящият състав на съда споделя така даденото от ВКС тълкуване на правната норма на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, поради което намира предявеният иск срещу ПРБ, в качеството на процесуален субституент на Държавата, за присъждане на обезщетение по реда на специалния закон ЗОДОВ за претърпените от ищеца вреди от воденото срещу него, като уличено лице, наказателно производство, което е било прекратено с прокурорско постановление, без да му е било повдигано обвинение, за допустим.

По същество на спора, съдът намира следното:

От приложените по делото материали по ДП №313/2014 г. по описа на Следствен отдел на СГП, пр.пр. №5085/2013 г. на СГП, се установява следното:

С Постановление за образуване на досъдебно производство от 25.11.2014 г., с вх.

№У-2618/05.12.2014 г., постановено по пр.пр. №5085/2013 г. по описа на СГП /на л.3, т.2 от ДП №313/2014 г./ е било образувано досъдебно производство срещу ищеца Д. Й.

Й., за това, че в периода 14-15.05.2013 г., в качеството си на длъжностно лице – ********** на ДА“НС“, във вреда на държавата бил съобщил на неустановено лице информация, поверена му и станала му известна във връзка със службата му и за която е знаел, че представлява служебна тайна – пр.пр. №4907/2013 г. на СГС, което е квалифицирано като престъпление по чл.284, ал.1 от НК.

От Писмо рег.№192/19.01.2015 г. на СО – СГП /на л.16, т.2 от ДП/ адресирано до Председателя на ДА“НС“ се установява, че Председателя на ДА“НС“ е бил уведомен за образуваното досъдебно производство №313/2014 г. срещу Д. Й. Й., за извършено от него престъпление по чл.284, ал.1 от НК, като в периода 14-15.05.2013 г., в качеството си на длъжностно лице – ********** на ДА“НС“, във вреда на държавата бил съобщил на неустановено лице информация, поверена му и станала му известна във връзка със службата му и за която е знаел, че представлява служебна тайна – пр.пр.