Решение № 7398 от 05.12.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7398 гр. София, 05.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Мила Г. Димова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело № 20251100509353 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 10049 от 30.05.2025 г. по гр.д. № 36891 /2023 г. по описа на СРС, 118 с-в, е признато за установено, по реда на чл.422 ГПК, че П. М. Е. с ЕГН:

********** и адрес: гр. София, ул. „******** (Красна поляна) дължи на „Топлофикация София” ЕАД с ЕИК 831609046 на основание чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ сумата от 3252,55 лева, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за топлоснабдения имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к.

„********, аб. № ******** за периода от 01.11.2019 г. до 31.03.2021 г., и сумата от 20,16 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.12.2019 г. до 31.03.2021 г., ведно със законна лихва от 23.11.2022 г. до изплащане на вземанията, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 63793/2022 г. по описа на СРС, 118 състав като е отхвърлен като неоснователен иска за разликата над уважения размер 3252,55 лева до пълния предявен размер за стойност на топлинна енергия - 3496,93 лева и исковете с правно основание чл. 86, ал.1 ЗЗД за признаване съществуването на парично вземане за мораторна лихва в размер на 673,57 лв. за периода от 15.02.2020 г. до 02.11.2022 г. върху главницата за топлинна енергия и за мораторна лихва в размер на 4,06 лв за периода от 31.10.2020 г. до 02.11.2022 г върху главницата за стойност на услугата дялово разпределение.

1

Решението е поставено при участието на третото лице помагач на страната на ищеца „ДАЛСИЯ ЕЛВЕКО“ ООД /предишна фирма „МХ Елвеко“/ с ЕИК 130532985.

Решението е обжалвано от ищеца „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, с изложени доводи, че е неправилно в частта на отхвърляне на исковете по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, поради нарушение на процесуалния закон и неправилно приложение на материалния закон, както и поради необоснованост.

Поддържа, че неправилно съдът е отхвърлил исковете за признаване съществуването на парични вземания за мораторна лихва върху сумата за потребена ТЕ в имота и върху сумата за такса дялово разпределение. За обосноваване на изводите си, съдът не е съобразил, че според действащите ОУ е налице срок за изпълнение на задължението /45 дни след издаването на фактурите/ и покана не е необходима за поставяне в забава на длъжника.

Жалбоподателят отправя искане за отмяна на решението в обжалваната част, като моли за уважаване на исковете по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД в цялост, като основателни. Претендира разноски.

В срока по чл.263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ответника П. М. Е., в който е изразено становище за нейната неоснователност.

Подпомагащата страна в производството „ДАЛСИЯ ЕЛВЕКО“ ООД не изразява становище по жалбата.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, съдът намира същата за неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съдът приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Във връзка с доводите във въззивната жалба, настоящия състав намира следното:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че процесния имот е топлоснабден. Приел е, че в производството е доказано, че ответника е собственик на имота, за който са били доставяни количества ТЕ възлизащи на исковата стойност, 2 поради което исковете за потребената в имота ТЕ и за дължимата такса за дялово разпределение следва да бъдат уважени за сумата 3252,55 лева -потребена в имота ТЕ за периода от 01.11.2019 г. до 31.03.2021 г., както и за сумата 20,16 лева-такса за дялово разпределение на ТЕ в имота за времето от 01.12.2019 г. до 31.03.2021 г. По отношение на претенциите за признаване съществуването на парични вземания за мораторна лихва върху сумата за потребена в имота ТЕ и върху таксата за дялово разпределение, съдът е приел че изравнителните сметки са изготвени от ищеца след отчетния период и след изтичане на предвидения в чл. 32, ал. 2 и ал. 3 от ОУ, 45дневен срок, поради което потребителя длъжник не е бил поставен в забава при изпълнение на задълженията си доколкото не е получил покана за това -чл.84, ал.2 ЗЗД. Идентичен извод е направен и по отношение претенцията за мораторна лихва върху таксата за дялово разпределение. За обосноваване на последния посочен извод, съдът е посочил, че в общите условия не е уговорен срок за изпълнение на това задължение, поради което за да изпадне ответникът в забава е необходимо да бъде поканен от кредитора - чл.84, ал.2 ЗЗД.

Решението е правилно.

Искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК е специален положителен установителен иск, който е на разположение на кредитора, чието вземане в заповедното производство е оспорено от длъжника. Чрез него кредиторът иска да постигне стабилизиране на заповедта за изпълнение, която да послужи като изпълнителен титул за събиране на вземането му. Правният интерес от предявяването му винаги е налице, когато длъжникът е оспорил вземането като е предявил възражение в срока по чл. 414 от ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /приложима редакция след 17.07.2012 г. / потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, действаща след 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

В случая, чрез събраните пред първата инстанция доказателства се установява 3 че ответникът е собственик на топлоснабдения имот, което установява по несъмнен начин, че ответника е потребител на ТЕ за посочения имот.

С оглед това правилно съдът е приел с постановеното решение, че ответника е клиент на топлинна енергия за имота за посочения период, поради което исковете по чл.422 ГПК вр. чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ за признаване съществуването на парични вземания за потребена в имота ТЕ и за такса за дялово разпределение са основателни.

Съгласно чл.150, ал.1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР (писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона). В този см. са и разясненията, дадени в Решение № 35/21.02.2014 г. по гр. д. № 3184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК, което настоящия състав възприема.

Установява се от представените пред първата инстанция доказателства, че описания обект се намира в сграда, която е топлоснабдена и излагане на възражения в обратен смисъл по делото не е направено.

Страните не спорят и от представените документи от ищеца, се установява, че сградата, в която се намира апартамента на ответника е с непрекъснато топлоподаване през процесния период. Топлофикация София ЕАД е извършвала ежемесечно отчет на общия топломер; ФДР е извършвала дялово разпределение на потребената в сградата ТЕ при спазване действащата законодателна уредба.

Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 - чл. 148) и Наредбата за топлоснабдяването.

В случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е извършено от ФДР „ДАЛСИЯ ЕЛВЕКО“ ООД /предишна фирма „МХ Елвеко“/ с ЕИК 130532985 - трето лице-помагач (ТЛП) на страната на ищеца. ТЛП е осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия период, в какъвто смисъл са ангажираните писмени доказателства.

В нормата на чл. 156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради - етажна 4 собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.Установява се, че между страните съществува валидно облигационно правоотношение с предмет договор за продажба на топлинна енергия.

Установява се, че ответника, в качеството си на потребител на ТЕ в имота – жилищен обект, дължи разходи за заплащане на цена на потребена топлинна енергия, както и такса за дялово разпределение на потребената в имота ТЕ. Тези задължения възлизат на сумата 3252,55 лева -потребена в имота ТЕ за периода от 01.11.2019 г. до 31.03.2021 г., както и за сумата 20,16 лева-такса за дялово разпределение на ТЕ в имота за времето от 01.12.2019 г. до 31.03.2021 г.

Основателността на иска по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Съгласно разпоредбата на чл. 84, ал. 1 ЗЗД, когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. Спрямо процесния период приложими са Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от “Топлофикация София” ЕАД, одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР. Съгласно чл. 33, ал. 4 ОУ продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал.3, ако не са заплатени в срока по ал. 2.

Следователно забавата на длъжника следва да настъпи с изтичането на 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят задълженията, а именно от 15-ти юни на съответната година доколкото при съобразяване на чл. 5, т. 1 ОУ отоплителният сезон, съставляващ отчетния период, за който се извършва изравнителната сметка по чл. 32, ал. 3 ОУ, приключва на 30-ти април. В случая изравнителните сметки са изготвени след този срок /в края на м.юли/, а 45-дневният срок след края на отчетния период /последният изтича на последното число на месец април на съответната година/ изтича на 15.06., т.е. средата на юни месец на съответната година. Освен това преди издаването им потребителят не разполага с яснота относно размера на сумата от извършеното дялово разпределение.