Решение № 3723 от 23.07.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3723 гр. Пловдив, 23.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Лазарова при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Лазарова Гражданско дело № 20255330102030 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от К. И. Г., ЕГН ********** против „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК 205559807, с която са предявени обективно съединени установителен и осъдителен искове по чл. чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, чл. 19, чл.33 ЗПК и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит №.... от 13.12.2024 г., с предоставена сума от 1000 лева, при ГЛП – 68,15% и ГПР – 53,11 %, който бил недействителен, поради нарушение изискванията на чл. 11, ал.1, т.9, т.10, т.11, чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 143 – чл. 146 ЗЗП и добрите нрави, поради което на връщане подлежала само главницата.

Моли за прогласяване недействителността на договора, както и за присъждане на сумата от 59,34 лева – договорна лихва, подлежаща на връщане, като недължимо платена, ведно със законната лихва от постъпване на исковата молба в съда до окончателното погасяване и разноските по делото.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва претенциите.

Договорът отговарял на изискванията на ЗПК, като лихвеният процент бил фиксиран и ясно посочен, както и размерът и начинът на формиране на ГПР, който не надхвърлял законовото ограничение. В последния била включена само лихва, като ГПР 1 и ГЛП нямало как да съвпадат, поради различния начин на изчисляването им откъм период. Моли за отхвърляне на установителния иск. Претендира разноски, като възразява за прекомерност и недължимост на насрещните.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е подписан договор за кредит № .... от 13.12.2024, по който предоставената сума от 1000 лева е усвоена /вж. Определение по чл. 140 ГПК № 6861/23.05.2025 г. – л.36-37/.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

Според договора е предоставена сума от 1000 лева, уговорена дог. лихва, фиксиран лихвен процент 53,11, ГПР – 68,15 %, платим на 12 месечни вноски, с общ размер на плащанията 1307,49 лева.

При съобразяване трайната съдебна практика на ВКС, когато е сезиран с иск като процесния, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д.

№ 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се вземат предвид освен наведените от ищеца доводи за недействителност на договора, а също и да се извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът следи служебно.

2

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.

Съдът приема, че в случая не е спазено изискването на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.

Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

В процесния договор никъде не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.

Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с 3 кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д.

№ 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д.

№ 3025/2017 г. и др./. Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му.

Не е ясно на какво се дължи разминаването в посочените в договора проценти на лихвата и ГПР и защо – ако в последния е включена само тя, размерът му надвишава значително ГЛП.

Следователно, процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл.26, ал.1, пр. 1 ЗЗД.

Предявеният установителен иск следва да бъде уважен като основателен.

По осъдителния иск:

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и другите разходи свързани с него.

Следователно, всичко платено над главницата, подлежи на връщане, поради получаване без основание – в случая – претендираната дог. лихва.

За пълнота относно нея: сумата подлежи на връщане и поради самостоятелна нищожност на клаузата за начисляването й – при формиране размера на лихвата по кредита, обективен критерий може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален. В съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.

№ 315/2005 на второ г.о. Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10,07,2015 4 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018 г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС Пловдив по в. гр. д. № 1214/2018 г.; Решение № 85 от 16.01.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2272/2018 г./. В настоящия случай договорената между страните лихва - в размер на 53,11 % годишно, както и годишен процент на разходите от 68,15 % /както се посочи – неясно как определен/, надхвърлят законната, което представлява нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/, тъй като надхвърлят трикратния размер на законната лихва, като същевременно предвиждат и повече от едно възнаграждение при ползване на финансовия ресурс. Клаузата на договора, установяваща размера на договорната лихва, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена и такова задължение не е възникнало за ищеца.

След като договорът е недействителен, при установяване плащане на суми, различни от заетата, същите подлежат на връщане, т.к. са платени при начална липса на основание.

Относно размера – ответникът посочва и ищецът се съгласява /л.7 и л.53 и сл./, че по договора фактически е извършено едно плащане на сума, с която е погасена 43,65 лева - договорна лихва. Искът е доказан и основателен до този размер и за разликата следва да бъде отхвърлен. Реално плащане – като акт на действително намаление патримониума на ищеца, на друга сума, освен посочената – няма. Той не се е обеднил с повече от посоченото и ответникът дължи връщане само на тази, фактически получена от него сума. Що се касае до разликата и признатото и установено рефинансиране на вземания по този договор – чрез сключване на друг – с него ответникът сам е „погасил“ задължения на ищеца по наст. дог., вкл. лихва, но на практика ищецът никога не е получил съответната сума за погасяване, съответно не твърди, нито доказва да е платил по втория договор, за да се преценява евентуално връзката с търсената лихва. Тъй като фактическо разместване на блага във връзка с него /тоест плащане на суми, с които да се погасява лихва по процесния договор/ не се установява, а плащането е в тежест на ищеца, искът ще се уважи до посочения и доказан размер, ведно със законната лихва като последица.