Решение № 198 от 06.04.2026, Районен съд - Разград

РЕШЕНИЕ

№ 198 гр. Разград, 06.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗГРАД в публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: НЕЛИ ГЕНЧЕВА при участието на секретаря ДАРИНКА М. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от НЕЛИ ГЕНЧЕВА Гражданско дело № 20253330101883 по описа за 2025 година за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по чл.26, ал.1 от ЗЗДог. вр. с чл.19, ал.4 и с чл.11, ал.1, т.10 и т.11 от ЗПК.

Депозирана е искова молба от Т. С. С., действащ чрез адв. Е.И., с която са предявени искове срещу „Вива кредит“ АД за установяване нищожност на Договор за паричен заем №6065064/04.08.2024, сключен между страните по делото на осн. чл.26, ал.1 от ЗЗДог. вр. с чл.19, ал.4 и с чл.11, ал.1, т.10 и т.11 от ЗПК. Твърди, че процесният договор е сключен между страните по настоящото дело, че с договора ответникът е поел задължение да предостави на ищеца сумата 450 лв., че ищецът е действал като потребител, че в договора е записано задължение на ищеца да осигури поръчител, отговарящ на определени изисквания и/ или банкова гаранция, че тези условия са трудно изпълними, че в същия договор е записано и задължение за неустойка, чрез която се оскъпява кредита; че в договора е записана и такса за експресно разглеждане в размер на 863,81 лв., че липсва еквивалентност между услугата и дължимата за нея такса, че същата е посочена в попълненото от ищеца предложение за сключване на договор, че тази клауза е неравноправна че и двете допълнителни плащания заобикалят закона и водят до несъответствие между ГПР, посочен в договора и действителната финансова тежест за кредитополучателя. Счита, че така записаната неустойка цели неоснователно обогатяване на ответника и накърнява добрите нрави, че при включването на неустойката и таксата в ГПР същият би бил значително по-висок, което нарушава разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Претендира за направените разноски, както и за присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл.38 от Закона за адвокатурата.

В отговора си ответникът по същество счита исковете за неоснователни.

Твърди, че уговорената в процесния договор неустойка има само обезщетителна функция; че същата не цели печалба, а само обезщетяване на поетия риск, че ищецът е имал право да се откаже от договора в 14-дневен 1 срок, че в негов интерес задължението било разсрочено. По отношение на таксата за експресно разглеждане сочи, че същата е дължима за предоставена услуга, че тя е допълнителна и доброволно избрана от ищеца. Твърди, че договорът е сключен по искане на потребителя и същият е имал възможност да влияе върху съдържанието на договора и договорът е сключен при индивидуални уговорки между страните; че договорът е сключен при фиксиран лихвен процент, записан в договора и ясен за страните. Сочи, че единственият компонент, който определя ГПР е възнаградителната лихва, т.к. чл.19, ал.3 от ЗПК изрично изключва плащания, възникващи при неизпълнение на задължения по договора за потребителски кредит. По същество счита, че няма изискване за посочване на математическия алгоритъм за изчисляване на ГПР, че същият по договора е определен при условие, че страните ще изпълнят задълженията си и договорът ще е валиден за срока, за който е сключен; че в договора е посочена точно сумата, която кредитополучателят трябва да върне в срока на договора; че в договора се съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.

Счита, че няма основание за определяне на възнаграждение на адвоката при условията на безплатна правна помощ, както и че предвид множеството дела, образувани по искове на ищеца със същия процесуален представител може да се направи извод за генериране на адвокатско възнаграждение, надвишаващо исковата сума. В условията на евентуалност счита, че исканото адвокатско възнаграждение е прекомерно, както и че не се дължи ДДС при безплатно процесуално представителство.

Съдът счита така предявеният иск за допустим. За да стигне до този извод взе предвид, че Решение на Съда на ЕС (четвърти състав) от 23 ноември 2023 г. постановява, че Член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен с продавач или доставчик договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за връщане на недължима престация или когато той може да се позове на тази непротивопоставимост при защитата си от насрещен иск за изпълнение, предявен срещу него от този продавач или доставчик въз основа на същата клауза.

Освен това връщането на сума, платена по договор, който е признат за нищожен, не предпоставя задължително водене на осъдителен иск.

След като съобрази доводите на страните, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено следното от фактическа страна:

Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна носи тежестта да докаже фактите, на които основава твърденията или възраженията си. В настоящото производство именно ответникът като доставчик на финансови услуги черпи права от сключения договор за кредит. Следователно в тежест на ответника е да установи съдържанието на договора, от който претендира права. Съдът не може да извърши преценка по чл. 22 ЗПК вр. с чл. 26 ЗЗД и чл. 143 - 146 ЗЗП без да бъде приложен по делото процесния договор. Ето защо съдът е задължил именно ответникът да представи процесния договор. За да стигне до това решение, съдът е взел предвид, че ответникът е търговец, който в 2 качеството си на доставчик на финансови услуги, има грижа съгласно ЗПК да съхранява договорната документация, докато потребителят не е задължен да пази такива документи, от което следва извод, че невъзможността потребителят да представи договора, не може да бъде тълкувана в негова вреда. При липса на представяне на процесния договор съдът не може да предположи съдържанието на клаузите, предмета, формирането на ГПР, такси, комисионни, условия за предсрочност и всички други елементи, които подлежат на задължителна преценка по чл. 22 и чл. 11 ЗПК. Разпоредбите са императивни, а валидността на договора е предмет на съдебен контрол.

Съдът е предупредил в о.с.з., проведено на 25.02.2026 г. на основание чл. 161 ГПК ответника, че при непредставяне на договора и приложенията му в дадения срок /до следващото о.с.з., което е проведено на 01.04.2026 г./, съдът може да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на доказателствата.

Въз основа изложеното от фактическа страна, съдът прецени следното от правна страна:

По иска за нищожност на договор за кредит №6065064/04.08.2024 г. :

Процесният договор за заем е потребителски, доколкото страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП и небанкова финансова институциятърговец по смисъла на § 13, т. 2 от ЗЗП. Според чл. 9 ЗПК въз основа на договора за потребителски кредит, кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.

Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем са използвани за цели извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и чл. 143 - чл.

147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно, а съдът в определението за насрочване е обявил на страните, че ще следи за неравноправни клаузи.

На основание чл. 190 ГПК и чл. 161 ГПК непредставянето на договора, който безспорно се намира у ответника, следва да се тълкува във вреда на същия, тъй като с това свое поведение е възпрепятствал съдът служебно да провери дали договорът съдържа неравноправни клаузи. При липса на доказателства за съдържанието на договора, съдът приема, че същият не отговаря на изискванията на ЗПК, следователно е недействителен. Следователно предявеният иск следва да бъде уважен като основателен.

По разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищеца. Сторените от него разноски са 50 лева, респ. 25,56 евро за заплатена ДТ по първия от предявените искове.

По делото е направено искане за присъждане на адвокатско възнаграждение, формулирано като възнаграждение по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата. Ищецът е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото не е заплатил хонорар, поради което се иска определяне на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.

3

На съдебният състав е известно наличието на висящо тълкувателно дело т. д.

№ 3/2025 г., ОСГТК, по което един от въпросите, по които към настоящия момент се чака произнасяне е: Има ли право съдът на преценка дали са налице обстоятелствата за предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл.38, ал.1 от Закона за адвокатурата при направено искане по чл.38, ал-.2 от същия закон или те са предоставени единствено на договарящите се и не подлежат на проверка от съда?“

Предвид непроизнасянето на ВКС до настоящия момент, съдът в този си състав продължава да се ръководи от практиката, възприета в редица негови решения, че предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ са: 1) да е оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на някое от основанията по чл.38, ал.1, т.1-3 от ЗАдв. и 2) в съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски. Ако тези предпоставки са налице наличието на основанията по чл.38, ал.1 от ЗАДВ. не може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноски. / в този смисъл е и Определение № 43 от 10.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2611/2021 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Велислав Павков и Определение № 141 от 15.03.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 1005/2020 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Петя Хорозова/.

Изрично в този текст законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, не по-ниско от изчислено съгласно Наредба №1/09.07.2004 г., в конкретния случай чл.7, ал.2, т.1 предвиждаща размер на адвокатското възнаграждение от 400 лева.

Съдът като взе предвид постановеното Решение по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и Решение по дело С-438/22 , според които съдът не е обвързан с минималния размер в Наредбата намира, че при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на настоящото дело, обстоятелството, че са предявени два иска, от които само единият е намерен от съда за основателен, че защитата не изисква множество процесуални действия, че разглеждането на делото е приключило в едно открито съдебно заседание / без присъствие на страните/, че извод за основателността на иска е направен от пасивното поведение на ответника, а не от активното доказване на ищеца, както и това, че същият процесуален представител е завел от името на същия ищец няколко дела с идентични искания и сходни аргументи, Съдът счита, че възнаграждение в размер на 50 евро съответства на фактическата и правна сложност на настоящото дело, т.к. исковата молба е без необходимата конкретика, идентична с подобни, депозирани от същия адвокат и от името на същия ищец, искът е уважен до голяма степен в резултат на бездействието на ответника, а не на активното поведение на адвоката на ищеца, делото е разгледано в две о.с.з., като причина за второто е непредставянето на договора за кредит /което принципно е било възможно и за ищеца/ и в двете съдебни заседания не се е явил процесуалния представител на ищеца.