Решение № 384 от 22.02.2017, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр.

София, 22.02.2017 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, VI ТО, 5 състав, в публично съдебно заседание на девети февруари две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

МАРИЯ РАЙКИНСКА при участието на секретаря А.С., като разгледа докладваното от съдията т. д. № 6763 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 55, ал.1, предл. 3 от ЗЗД и иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Ищецът

„М.“ ЕООД твърди, че е собственик на фотоволтаична централа с инсталирана мощност 200 KW, разположена в село Режанци, общ. Б., обл. П. и въведена в експлоатация с Разрешение за ползване № ДК-07-ПК-14/29.06.2012 г. Същата била присъединена към електроразпределителната мрежа на ответника - „Ч.Р.Б.“ АД.

Допълва, че е производител на енергия от възобновяеми енергийни източници по смисъла на т.8 от § 1 от ДР на ЗЕВИ, изкупувана по преференциални цени, определени с Решение Ц - 18/20.06.2011 г. на ДКЕВР, а ответникът, в качеството му на краен снабдител, изкупува произведената електрическа енергия от централата по силата на сключения за целта дългосрочен договор за изкупуване на електрическа енергия № 296 от 02.07.2012 г. със срок до 29.06.2032 г. по фиксирана, преференциална цена, определена в т.14 от посоченото Решение Ц-18/20.06.2011 г., която е в размер на 567,41 лв/MW h (без ДДС) за електрически централи с фотоволтаични модули от 30квт/ч до 200 квт/ч.

Сочи, че на 14.09.2012 г. с Решение Ц-33 на ДКЕВР били определени временни цени за достъп до преносната и разпределителните мрежи за производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници, ползващи преференциални цени.

Решение Ц-33 било отменено като незаконосъобразно, но в срока на действието му ответникът му фактурирал услугата „Достъп до електроразпределителната мрежа ВЕИ” съобразно т. 10 от Раздел 3 на Решение Ц-33 при цена в размер на 221,29 лв/МВтч., поради което на ответника били заплатени следните месечни цени за достъп до електроразпределителната му мрежа: за м. 09.2012 г. по фактура № ********* от 30.09.2012 г. – 3419.99 лева, заплатени на 16.10.2012 г.; за м.10 2012 г. по фактура № ********** от 31.10.2012 г. - 7114.56 лева, заплатени на 09.11.2012 г.; за м.11.2012 г. по фактура № ********** от 30.11.2012 г. - 3433.27 лева, заплатени на 12.12.2012 г.; за м.12.2012 г. по фактура № ********** от 31.12.2012 г. - 2305.49 лева, заплатени на 15.01.2013 г.; за м.01.2013 г. по фактура № ********** от 31.01.2013 г. – 3021.41 лева, заплатени на 12.02.2013 г.; за м.02.2013 г. по фактура № ********** от 28.02.2013 г. - 2875.09 лева, заплатени на 13.03.2013 г.; за м.03.2013 г. по фактура № ********** от 31.03.2013 г. - 5522.60 лева, заплатени на 15.04.2013 г.; за м.04.2013 г. по фактура № ********** от 30.04.2013 г. - 7210.69 лева, заплатени на 13.05.2013г.; за м.05.2013 г. по фактура № ********** от 31.05.2013 г. - 9016.68 лева, заплатени на 12.06.2013 г. и за м.06.2013 г. по фактура № ********** от 30.06.2013 г. -

4446.60 лева, заплатени на 11.07.2013 г. Общо платената сума по посочените фактури възлизала на 48 366. 38 лева с ДДС.

Ищецът поддържа още, че с решение № 8733/17.06.2013 г. по адм. дело № 6086/2013 г. на петчленен състав на ВАС било оставено в сила решение № 4659/03.04.2013 г. по адм. д. №13239/2012 г. на ВАС, IV отделение, с което пък било отменено Решение № Ц-33 в частта по Раздел 3, т.10. Тази отмяна имала обратно действие и важала спрямо всички на основание чл.177, ал.1 АПК. Предвид това, отпаднало основанието за заплащане цената за достъп на ответното дружество, поради което то дължало да върне платеното на ищеца.

„М.“

ЕООД моли съда да постанови решение, с което да осъди „Ч.Р.Б.“ АД да му заплати 48 366.38 лева - недължимо платена сума за цена на достъп, представляваща сбора на заплатените суми по описани по-горе фактури, както и законна лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски.

Ответникът „Ч.Р.Б.“ АД е депозирал отговор на исковата молба, в който излага доводи за неоснователност на иска с твърдение, че процесните суми са заплатени въз основа на договор за използване на разпределителната мрежа от производител № **********/29.06.2012 г. като еквивалент на предоставяне на услугата „достъп“ до електроразпределителната мрежа. Според него основанието за заплащане на сумите е посоченият договор, а не решение на ДКЕВР. Допълва, че е налице и нормативно задължение за заплащане на услугата достъп до разпределителната мрежа, регламентирано в чл. 84, ал. 2 и чл. 104 ЗЕ, както и в ПТЕЕ, което не е отпаднало. Сочи, че договорът от 2012 г. за използване на разпределителната мрежа не е развален или прекратен, налице са насрещни престации, следователно,платеното въз основа на него не е недължимо и не е налице неоснователно обогатяване. Намира, че ако се приеме, че източник на задължението за заплащане цена за достъп е решението на ДКЕВР, то искът е недопустим, тъй като ищецът може да търси обезщетение по реда на чл. 301 АПК или по реда на ЗОДОВ, а не по гражданскоправен ред.

Счита, че не са налице основания за прекратяване на договора, както и че липсват пороци, водещи до пълна или частична недействителност. Според него, между търговци – каквито са страните, цена се дължи на общо основание, дори да не е уговорена, тъй като в търговското право няма безвъзмездни сделки. Счита, че е изправна страна по валиден договор за услуга като е изпълнявал точно своите задължения, за което му се дължи заплащане на възнаграждение и ищецът е следвало да го заплати. Допълва, че факта, че ФЕЦ е въведена в експлоатация, произвежда ел. енергия и осъществява продажба на произведената ел. енергия доказва, че е получавана услугата достъп. Пояснява, че съгласно § 1, т. 15 от ДР на ЗЕ "достъп" е правото на ползване на преносната и/или разпределителната мрежи за пренос на електрическа енергия срещу заплащане на цена. Съгласно т. 41а ползвател на тези мрежи е физическо или юридическо лице, което доставя електрическа енергия в мрежата или се снабдява от нея, т.е. ползватели на мрежата са както потребителите, така и производителите на електрическа енергия и като такива те дължат цена за достъп до нея, а цената за достъп до електропреносната и разпределителната мрежа отразява разходите, които се предизвикват във връзка с управление на мрежата и се отнасят към дейността по цялостно управление и администриране на електроенергийната система, в т.ч. разходи свързани с диспечиране, подстанции, средства за търговско измерване, както и всички други административни разходи за съответната мрежа. Допълва, че тези разходи са вече направени и в случай, че ги върне, това ще представлява загуба за ЧЕЗ РБ и неоснователно обогатяване на ищеца. Също така, дори да се приеме, че договор №**********/29.06.2012 г. бил прекратен или развален, намира, че същия е с периодично и продължително изпълнение, поради което даденото не подлежи на реституция.

Излага доводи, че цената за достъп, макар да не е била изрично договорена, е била прието от ищеца по аналогия от чл. 326, ал. 2 ТЗ, тъй като е била редовно заплащана. Допълва, че доколкото липсват доказателства, а и твърдения от страна на ищеца за неизпълнение и виновно негово поведение, то договорът между страните не е развален и следователно не би могло да се търси възстановяване на платеното на отпаднало основание.

Според ответника исковете противоречат и на разпоредбите на чл. 81 и чл.82 от ЗЗД, защото и при неизпълнение на договорно задължение, за да възникне имуществена отговорност, необходимо е да има виновно поведение на страната.

Прави възражение, че независимо от обратното действия на отмяната на решението на ДКЕВР, тя няма пряко и достатъчно действие върху договорни отношения, което да има ефекта на задължение за предоставилия услугата за връщане на даденото възнаграждение за същата при възмездна облигационни връзка.

Намира, че цитирани от ищеца решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК относно отпадането на задължението за заплащане на цена за достъп, касаят от една страна договори с краен снабдител, какъвто е „ЕВН Б.Е.“, а не с оператор на мрежа, какъвто е „ЕВН Б.Е.“, съотв. – „Ч.р.Б.“

АД. В настоящия спор се поставяли съвсем различни въпроси, по които в цитираните решения на ВКС не били дадени отговори, а тези решения били задължителни за долните съдилища само в тълкувателната си част по допуснат до касация въпрос. Ответникът поставял въпроса за това, че отмененото решение, с което се определя цена за достъп, не може пряко да се отрази на договорните отношения между страните и да обуслови задължение за връщане на получената цена за достъп, при положение, че достъп е осигуряван и са правени разходи за него, както и при изправност на дружеството.

На отделно основание оспорва размера на иска в частта на начисления ДДС. Излага доводи, че ищецът е използвал правото си на приспадане на данъчен кредит за размера на начисления по процесиите фактури ДДС в размер на 20 %, или 8 061.06 лева и че той е получил тази сума обратно срещу платените по процесиите фактури суми. В случай, че искът му бъде изцяло уважен, това би довело до двойно възстановяване на посочената сума.

Счита, че неоснователна е и претенция за присъждане на законна лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане поради акцесорния ѝ характер.

С оглед на изложеното, моли съда да оставите без разглеждане предявения иск и да прекрати производството, алтернативно да го отхвърлите като неоснователен.

Претендира разноски.

В законоустановения срок е постъпила допълнителна искова молба. В нея ищецът заявява, че поддържа исковата молба. Оспорва доводите на ответника за недопустимост и неоснователност на предявените искове, както и твърденията, че се е съгласявал да заплаща такса достъп в размер на 221.29 лв. на 1 МВтч, че цената е приета от него поради факта, че фактурите са заплащани и че цената за достъп на ВЕИ производители не е императивно определена и може да се договаря между страните свободно. Пояснява, че в условията на съществуваща регулаторна рамка е извършвал ежемесечните плащания не защото признава, че дължи за доставянето на услугата, а защото е бил налице задължителен акт на КЕВР. С Намира, че ЗОДОВ е неприложим в конкретния случай и всички процесуални предпоставки за предявяване на иска и образуване на делото са налице.

Договор

№ **********/29.06.2012 г. за използване на мрежата от производител бил неотносим към спора и вземането не произтичало от него. Сочи, че макар и да е производител, едновременно с това той сключил и договор за ползване на електроразпределителната мрежа за целите на потребление на ел. енергия като консуматор с „ЧЕЗ Е.Б.“ АД. Именно това бил предмета на посочения договор. Също така, цените срещу услугите по договор № ********** /29.06.2012 г. били регулирани с Решение на КЕВР №. Ц-17/ 28.06.2012 г., действало за периода 01.07.2012 г. - 01.08.2013 г. като те са заплащани. Впоследствие, с Решение Ц-33 ДКЕВР определил, считано от

18.09.2012 г., нови "временни цени" за достъп до електроразпределителната и електропреносната мрежа за ВЕИ производители, използващи преференциалната цена, за количествата продадена от тях електрическа енергия. Допълва, че това е нова временна такса за достъп, която се налага на ВЕИ производителите без да се уточнява срещу каква услуга от страна на ЧЕЗ е дължима, като това правоотношение не било регулирано от договор в процесния период.

Намира, че чл. 88 ЗЗД касае взаимоотношения между равнопоставени субекти и не може да се прилага по аналогия за ефекта на отмяна на незаконосъобразни властнически волеизявления, каквото е Решение Ц-33, а чл. 81 и 82 от ЗЗД не намират никакво приложение в случая. Счита, че фактa на предоставяне на услуга „достъп” от ответника не е доказан. Допълва, че с Решение № КМ-1/13.03.2014 г. се определят компенсаторни мерки и излага аргументи, че ЧЕЗ РБ не е доказало разходи, обосноваващи заплащане на процесната цена за достъп и затова окончателната цена за достъп за него КЕВР е определила на 0.00 лева на МВтч). Счита за неоснователно и възражението на ответника за намаляване на исковата претенция с размера на ползвания от Дружеството данъчен кредит по процесиите фактури.