Решение № 261424 от 04.03.2021, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ гр.София,

04.03.2021 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

Ал.Александрова

ЧЛЕНОВЕ: Е.Иванова

Зл.Чолева при секретаря Цв.Гулийкова и в присъствието на прокурора .................... като разгледа доклад-ваното от съдията-докладчик в.гр.дело N: 2 444 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № ІІ-61-254226 от 30.10.2017 г., постановено по гр.д.№ 24 025/2016 г. по описа на СРС, ГО, 61 състав е отхвърлен предявеният от „Е.п.” АД, ЕИК ******срещу М.И.П., ЕГН ********** за признаване за установено същест-вуването на вземане за сумата 1 022,77 лева, представляваща цена на електрическа енергия, доставена в обект, находящ се в гр.Севлиево, местност „******, за периода: 16. 06.2014 г.

– 23.03.2015 г., заедно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заяв-лението за издаване на заповед за изпълнение – 04.11.2015 г. до окончателното плащане на сума-та, на основание чл.422 ГПК във връзка с чл.415 ГПК и чл.79 ЗЗД и на сумата 61,39 лева, представляваща обезщетение за забава за периода: 25.07.2014 г. – 16.10.2015 г. на основание чл. 422 ГПК във връзка с чл.415 ГПК и чл.86 ЗЗД, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 19.11.2015 г. по ч.гр.д.№ 67 520/2015 г. на СРС.

Със същия съдебен акт на основание чл.78, ал.3 ГПК „Е.п.” АД е осъ-дено да заплати на ответника сумата 350,00 лева – разноски по делото за адвокатско възнаграж-дение.

Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ищеца „Е.п.” АД, ***, по съображения, че същото е неправилно, необосновано, постановено при същест-вено нарушение на съдопроизводствените правила, като и при неправилно приложение на мате-риалния закон. В жалбата се поддържа, че първият спорен въпрос между страните по спора е за наличието на облигационно правоотношение, но съобразно действащите Общи условия на дружеството, приети с решение на КЕВР, ответникът М.И.П. е клиент на ищцо-вото дружество; че наведеното от последния възражение, че няма това качество, тъй като е про-дал имота, в който е доставяна ел.енергия, е неоснователно, предвид това, че съгласно чл.17, т.3 от общите условия облигационните отношения за покупко-продажба на електрическа енергия са двустранни и не се прекратяват автоматично, като всяка промяна в съсобствеността или полз-ването на имота следва да бъде доведена до знанието „Е.п.” АД, като такива доказателства в случая не са представени и М.И.П. е продължил да има качест-вото на клиент и потребител на електрическа енергия. Посочено е и че по силата на чл.17, т.2 от общите условия ответната страна е била задължена да заплаща на доставчика стойността на кон-сумираната електроенергия; че дружеството е изпълнило задълженията си за доставка на елект-рическа енергия за периода: 04.05.2014 г. – 17.03.2015 г., но ответникът не е изпълнил насрещ-ното му такова да заплати дължимата се стойност на тази енергия по издадените фактури, като във връзка със заплащането на тази стойност по отношение на клиента важат изискванията на чл.16, т.2 и чл.28, т.5 от общите условия, както и тези на чл.32, съгласно които – в случай на забавено изпълнение клиентът дължи обезщетение в размер на законната лихва върху дължимите суми за всеки ден забава, считано от първия ден на забавата до пълното погасяване на задълже-нието.

Релевират се доводи за неправилност и необоснованост на извода на СРС, че справката за потреблението и процесните фактури са негодно доказателство за установяване на доставката и потребената ел.енергия; че основанието за начисляването на дължимата, но незаплатена електро-енергия, е доставената и потребената от ответника електроенергия, която като клиент на „Енерго - Про Продажби” АД той е длъжен да заплаща; че искането на ищеца за назначаване на съдебно-техническа експертиза неоснователно не е допуснато от СРС, като целта на нейното назначаване е била посредством заключението да бъдат дадени отговори на поставените в исковата молба въпроси, за които са необходими специални знания в областта на науката и по този начин да им бъде дадена възможност да проведат пълно и главно доказване на доставката на електрическа енергия.

Отразено е и че изводът на първоинстанционния съд, че ищецът не е представил над-лежни доказателства за наличието на облигационни отношения е неоснователен, тъй като с мол-ба са приложили заявление за снабдяване и разпределение на електрическа енергия № 2341070/ 05.11.2013 г., както и че изложените възражения, че според присъда № 109 от 09.12.2015 г. по нохд № 2236/2015 г. по описа на РС-Велико Търново, с която трето лице А.А.И. е признат за виновен за това, че в периода от 12.11.2014 г. – 20.02.2015 г. е извършил кражба на електрическа енергия в размер на 4244 квчс в местност „Дълбок трап”, селищно образувание „Хотлич”, гр.Севлиево, са неотносими към настоящия спор предвид разпоредбите на чл.298, ал.1 ГПК и чл.300 ГПК.

Моли въззивния съд да отмени изцяло атакуваното решението и да постанови друго, с което да уважи в цялост заявените положителни установителни искове срещу ответника – пред-мет на спора, ведно със законната лихва върху главницата. Претендира се и присъждането на направените разноски за двете съдебни инстанции и юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на жалбата от ответника по нея – М.И.П. и не е взето становище по същата.

Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото дока-зателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено след-ното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

По допустимостта на атакуваното валидно съдебно решение, съдът приема следното:

Предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отри-чано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредя-вено основание. В този смисъл е и константната практика на ВКС, обективирана в решение № 398/23. 05.2010 г. по гр.д.№ 738/2009 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 249/23.07.2010 г. по гр.д.№ 92/2009 г. на ВКС, І ГО, решение № 133/26.05.2011 г. по гр.д.№ 664/2010 г. на ВКС, III ГО; реше-ние № 307/ 04.10.2011 г. по гр.д.№ 1187/2010 г. на ВКС, III ГО, решение № 5/20.02.2012 г. по гр.д.№ 658/2011 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК и мн.др.

В случая първоинстанционният съд е бил сезиран с иск по чл.422, ал.1 ГПК във връзка чл.415, ал.1 ГПК и чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД за установяване на дължимостта на сумата от 1 022,77 лева, представляваща незаплатена цена на доставена електрическа енергия в процесния имот. В исковата молба липсва посочен период на извършената доставка на електрическа енергия /отра-зен е само времевият интервал, в който са издадени фактурите за твърдяната продажба/, който недостатък не е бил отстранен в първоинстанционното производство.

Отстраняването на същия е осъществено във въззивното производство в съответствие със задължителните разяснения, даде-ни в т.4 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, запазили значението си и при приложението на действащия ГПК по аргумент на т.5 от ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като съгласно направеното уточнение периодът на доставката е от 04.05.2014 г. до 17.03. 2015 г. вкл., т.е. крайната дата на заявеното вземане, касаещо цената на продадената ел.енергия, е 17.03.2015 г. С атакуваното решение искът е отхвърлен за период: 16.06.2014 г. – 23.03.2015 г. Като е разгледал иск на визираното основание за времето от 18.03.2015 г. до 23.03.2015 г. вкл. СРС се е произнесъл свръх петитум – по искане, с каквото не е бил сезиран, поради което на основание чл.270, ал.3 ГПК решението в тази част следва да бъде обезсилено.

В останалата обжалвана част решението е процесуално допустимо, поради което следва да се обсъдят релевираните доводи на жалбоподателя относно неговата правилност.

Първоинстанционният съд е сезиран с предявени при условията на обективно кумула-тивно съединяване положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД.

В подадената искова молба с уточненията към нея ищецът „Е.п.” АД твърди, че ответникът М.И.П. е клиент на дружеството, с клиентски номер – ********** във връзка с продажбата на ел.енергия за обект на потребление, заведен с аб.№ **********, гр.Севлиево, местност „******” 20, като облигационните им отношения се регламентират от Общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия на „Е.Он България Продажби“ АД /ОУДПЕЕ/, а от 07.09.2014 г. – от Общите условия за продажба на електрическа енергия на „Е.п.” АД /ОУПЕЕ/, приети на основание чл.98а ЗЕ и одобрени от ДКЕВР. Сочи се още, че ответникът не е изпълнил задължението си да заплати стой-ността на използваната в имота електрическа енергия в сроковете и по начина, определени в об-щите условия /чл.26 ОУДПЕЕ и чл.27, ал.1 и ал.2 ОУПЕЕ/, за периода: 04.05.2014 г. - 17.03.2015 г. вкл. на стойност 1 022,77 лева, вкл. и такса за възстановяване, за което са издадени 12 фактури за времето от 16.06.2014 г. до 23.03.2015 г. Релевирани са доводи и че съгласно чл.38 ОУДПЕЕ и чл.32 ОУПЕЕ – потребител, който не изпълни задължението си за заплащане в срок на дължими към „Е.П.” АД суми, дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва за всеки просрочен ден, поради което ответникът дължи и мораторна лихва върху главницата в общ размер на 61,39 лева от датата на падежа по всяка фактура, начиная от 25.07.2014 г. до 16.10.2015 г. Поддържа се и че във връзка с подадено заявление по чл.410 ГПК, за посочените суми по ч.гр.д.№ 67 520/2015 г. по описа на СРС е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, заедно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението до окончателното й изплащане, срещу която в срока по чл.414 ГПК ответникът е депозирали възражение. Заявено е искане съдът да постанови решение, с което да установи съще-ствуването на вземанията на ищеца, за които е постановена заповедта за изпълнение, както и да му се присъди сторените по делото разноски.

В срока по чл.131 ГПК ответникът М.И.П.,*** е депозирал писмен отговор, с който оспорва изцяло предявените срещу него искове с доводи, че начислените суми са изцяло недължими от него. Навежда съображения, че процесният имот от 2008 г. е продаден и е собственост на Н.З.Г., на който е било предадено и владението; че имотът е бил необитаем и че натрупаните суми след продажбата, за които претендира ищецът не са негова консумация, а са резултат от извършена кражба на ел.енергия от имота на Н.Г.от лицето А.А.И., който с присъда от 09.12.2015 г. по нохд № 2236/2015 г. на РС гр. Велико Търново е признат за виновен и осъден за това. Моли съда да отхвърли предявения иск, като му се заплатят сторените по делото разноски.

Съдът е сезиран с положителни установителни искове, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника М.И.П. главни и акцесорни вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Оспорването на взе-манията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно право.