Решение № 215 от 28.02.2025, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 215 гр. Варна, 28.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ГО, в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирена Н. Петкова

Членове:

Ивелина Владова мл.с. Елица Н. Желязкова при участието на секретаря Доника Здр. Христова като разгледа докладваното от Ивелина Владова Въззивно гражданско дело № 20243100502528 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 61878/31.07.2024г. по регистратурата на РСВарна, подадена от Народното събрание на Република България срещу Решение № 2369/21.06.2024г. постановено по гр.д. № 13341/2022г. по описа на РС-Варна, изменено по реда на чл.248 от ГПК с Определение № 11932/22.10.2024г. В ЧАСТТА, с която на основание чл.2в, ал.1, т.1 от ЗОДОВ жалбоподателят е ОСЪДЕН да заплати на И. Л. А., ЕГН ********** сумата от 25000 лева – частичен иск от претенция в пълен размер на 59347,76 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, равняващи се на размера на неполучената от ищеца основна заплата, в размер на 1465 лева месечно, за периода от 03.04.2019г. 10.06.2022г. включително, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 05.10.2022г. до окончателното изплащане, на основание чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ; сумата от 1300 лева – частичен иск от претенция в пълен размер на 10729 лева – лихва за забава, начислена за периода от 05.10.2019г. до 04.10.2022г., както и сумата от 3580,98 лева – съдебно-деловодни разноски дължими на ищеца, на основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ.

Въззивникът - Народното събрание на Република България, чрез процесуалния си представител заявявa становище за недопустимост на първоинстанционното решение в обжалваната му част, а в евентуалност – за неправилност поради нарушение на материалния 1 закон и съдопроизводствените правила и необоснованост.

Поддържа възраженията, че главната искова претенция е насочена срещу Народното събрание на Р.България като ответник, който не притежава пасивна процесуална легитимация. Твърди, че националната ни уредба не предвижда възможност за ангажиране на отговорността на Народното събрание във връзка със законодателната му дейност, която отделно от това не подлежи и на съдебен контрол от общите съдилища. Излага, че Народното събрание не е процесуален субституент на държавата по реда на ЗОДОВ и не е сред определените в чл.7, ал.1 от ЗОДОВ ответници, а чл.2в от ЗОДОВ урежда единствено редът за разглеждане на исковете срещу държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз.

Излага също, че ищецът И. А. не е обжалвал Заповед № 6544/02.04.2019г. на директора на Агенция „Митници“, с която е прекратено служебното му правоотношение, което е довело до влизането й в сила и е обусловило законност на уволнението. Посочва, че е налице нарочна и специална регламентация на последиците от незаконното уволнение на държавен служител – тази по чл.104, ал.1 от ЗДСл., изразяваща се във възможност да се получи обезщетение за времето, през което държавният служител не е бил на работа поради уволнението, но за не повече от 6 месеца, поради което е неприложим общият искове ред на ЗОДОВ за обезвреда на причинени вреди. В тази връзка се позовава и на чл.8, ал.3 от ЗОДОВ, според който отговорността на държавата за вреди по реда на ЗОДОВ възниква тогава, когато за нейното реализиране няма друг установен ред, a в случая счита, че приложим е редът на чл.104 от ЗДСл. На това основание счита постановеното срещу Народното събрание решение за недопустимо.

При извод за допустимост на съдебното решение се правят възражения за неправилността му. Излага, че нормата на чл.2в от ЗОДОВ, вр.чл.4 §3 от ДЕС няма директен ефект за частноправните субекти и не поражда за тях право на позоваване пред съд.

Посочва, че в обжалваното решение не са изследвани всички елементи от фактическия състав на извъндоговорната отговорност на държавата, чрез процесуалния й субституент за причинени вреди в следствие на нарушение на правото на ЕС, а именно наличие на нарушена правна норма на ЕС, с която се предоставят права на частноправни субекти, нарушение, което да е достатъчно съществено и наличие на пряка причинно-следствена връзка между нарушението и настъпилата вреда. Счита също, че вредата не е доказана по основание и размер. Позовава се на липса на извършен анализ на факта на влизане в сила на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на ищеца, както и на недоказаността на наличието на пряка причинно-следствена връзка между нарушението и вредата, което е възложено в негова тежест. Посочва, че настъпването на претърпените от ищеца неимуществени вреди е опосредено от собственото му поведение на бездействие изразяващо се в неподлагане на съдебен контрол на заповедта за уволнение и непотърсването на работа в процесния период от 03.04.2019г. до 10.06.2022г., при липса на законова пречка за това. На това основание счита за приложима нормата на чл.5, ал.1 от ЗОДОВ, според която държавата се освобождава от задължението да заплати обезщетение, 2 когато резултатът е причинен от поведението на субекта. Посочва се също, че задължение да прецени приоритетността на общностното право пред националното, което му противоречи, е имал и самия работодател – директорът на дирекция „Митници“, както и че Народното събрание е създало достатъчно правила, които да гарантират „върховенството“ на правото на ЕС. Като аргумент за неправилност на обжалваното решение се посочва още липсата на надлежна преценка по критерия „достатъчна същественост“ на извършеното нарушение, като за такова следва да се счита нарушение извършено въпреки постановяване на решение, установяващо твърдяното неизпълнение на задължение; нарушение след преюдициално запитване или трайно установена практика на СЕС в съответната област. Прави се възражение и за неприложимост на ХОПЕС. Моли първоинстанционното решение в обжалваната му част да бъде отменено, а предявените срещу Народното събрание на Р.България искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба oт въззиваемата страна – И. Л. А., чрез процесуалния му представител. Заявява становище за допустимост, но неоснователност на същата поради правилност и законосъобразност на обжалваното решение. Поддържа изразеното становище за наличието на пасивна процесуална легитимация на ответника по главния иск – Народното събрание на Р.България, която произтича от чл.7 от ЗОДОВ, а именно онези органи, от чиито незаконни актове, действия и бездействия са причинени вредите, а самата отговорност на държавата, действаща чрез органите си, произтича от чл.4, § 3 от ДЕС, който възлага на държавите членки да вземат всички общи или специални мерки необходими за гарантиране изпълнението на задълженията произтичащи от договори или актове на институциите на Съюза. Посочва, че процесуалната легитимация на Народното събрание като ответник по искове за вреди от нарушено право на ЕС е потвърдено и в практиката на ВКС. Възразява срещу съждението на въззивника във въззивната жалба, че обезщетението на ищеца следва да бъде съизмерено с обезщетението за принудителна безработица /чл.104, ал.1 от ЗДСл./.

Посочва, че увреждането на ищеца, от което се претендират вреди по делото, е последица от незаконосъобразната законотворческа дейност на Народното събрание допуснала уволнението му в противоречие на защитените от общностното право ценности /изменението на чл.10, ал.1 от ЗМ/, а не от незаконосъобразността на самото уволнение, което е различен юридически факт. На това основание счита за недопустимо прилагането по аналогия на последиците от незаконното прекратяване на служебното правоотношение на ищеца към вредите от нарушение на общностното право. Възразява се и срещу заявеното във въззивната жалба становище за неприложимост на ХОПЕС и договорите по отношение на държавните служители.

Счита, че съдът правилно е установил фактите по спора, намерил ги е за доказани съобразно събраните по делото доказателства и основателно е уважил предявеният главен иск. Позовава се на доказано нарушение на правото на ЕС, с което се гарантира свободното движение на работници в рамките на Европейския съюз, както и правото на всички 3 работници да осъществяват дейност по свой избор в Съюза, извършено от ответника – Народното събрание с приемането на изменението на чл.10, ал.1 от ЗМ послужило като основание за уволнението на ищеца. Поради това, че е налице нарушаване на основно право на работниците и служителите, нарушението е съществено такова и се явява в причинноследствена връзка с претърпените от ищеца имуществени вреди. Поради доказаност на всички елементи от фактическия състав на приложимата правна норма, включително размера на претендираното обезщетение съобразено със заключението на проведената ССчЕ, счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно и моли да бъде потвърдено.

Поддържа се становище и за допустимост на евентуалния иск по чл.7 от Конституцията на Р.България предявен срещу Държавата, предвиждащ отговорност на държавата, а не на отделни нейни органи и длъжностни лица. Изложени са аргументи за основателността му, предвид наличието на доказано основание за ангажиране отговорността на държавата за обезщетяване на вредите от незаконната дейност на НС, изразена в приемането на закон, обявен за противоконституционен с решение на КС. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение и да бъдат присъдени сторените по делото съдебноделоводни разноски.

Становище по въззивната жалба на Народното събрание на Р.България е депозирано и от Държавата, представлявана от министъра на финансите, чрез процесуалния му представител. Счита формираните от първоинстанционния съд изводи за основателност на предявените срещу Народното събрание на Р.България, в качеството му на процесуален субституент на държавата искове, за правилни, законосъобразни и в съответствие със съдебната практика. Посочва, че именно Народното събрание е органът, от чиито незаконни актове, действия и бездействия са причинени вредите /чл.7 ЗОДОВ/, тъй като то носи отговорността за съответствието на приетите закони с правото на ЕС и другите международни договори ратифицирани и действащи по отношение на Р.България. Поддържа заявеното становище за неоснователност на предявените срещу Държавата евентуални искове, както и заявеното възражение за погасяването на вземанията на ищеца по давност.

Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Контролиращата страна – Прокуратурата на Р.България не е изразила становище по въззивната жалба.

В хода на проведеното по делото съдебно заседание въззивникът и въззиваемите страни, чрез процесуалните си представители поддържат заявените становища. Контролиращата страна – Прокуратурата на Р.България, чрез представителя на ОП-Варна заявява становище за основателност на депозираната въззивна жалба.

При осъществяване на правомощията си на въззивна инстанция, настоящият съдебен състав съобрази следното:

ВРС е бил сезиран с предявени от ищеца И. Л. А. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.2в от ЗОДОВ за осъждане на ответника - Народното събрание 4 на Република България да заплати на ищеца следните суми: 25000 лева – частичен иск от претенция в пълен размер на 59347,76 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, равняващи се на размера на неполучената от ищеца основна заплата в размер на 1465 лева/месечно, за периода от 03.04.2019г. 10.06.2022г. включително; 1300 лева – частичен иск от претенция в пълен размер на 10729 лева – лихва за забава, начислена за периода от първо число на месеца, следващ месеца, в който се дължи възнаграждението до датата на предявяване на иска; 2960,10 лева – обезщетение за имуществени вреди, равняващи се на размера на неполучено от ищеца допълнително възнаграждение за постигнати резултати, за периода от 03.04.2019г. до 10.06.2022г. включително, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда до окончателното изплащане. В условията на евентуалност, ищецът предявява кумулативно съединени осъдителни искове в същите размери срещу Държавата представлявана от министъра на финансите, като сумите се претендират като резултат от незаконосъобразната законодателна дейност на Народното събрание, изразяваща се в приемане на противоконституционна норма, на основание чл.7 от КРБ, вр.чл.49 от ЗЗД.