Определение № 1516 от 21.05.2024, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1516 гр. София, 20.05.2024 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XVII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Снежина Колева

Членове:

Петър В.. Сантиров

Цветомила Данова като разгледа докладваното от Цветомила Данова Въззивно частно наказателно дело № 20241100602902 по описа за 2024 година Производството е по реда на глава ХХІІ НПК.

Образувано е по повод постъпила частна жалба от М. Е. П. чрез адв. Е.Б.

– БлАК срещу определение от 15.04.2024 год. по НЧХД № 15479/2020 год. по описа на СРС, НО, 106-ти състав, постановено по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК, с което на основание чл. 190, ал.1 НПК, частният тъжител М. Е.

П. е осъдена да заплати в полза на подсъдимия Н.М.В. сумата в размер на 1500 лв.

/хиляда и петстотин лева/, представляващи разноски за изплатено адвокатско възнаграждение пред Софийски градски съд.

В жалбата се навеждат доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Според адв. Б., Софийски районен съд не може да се произнася по разноски, които са били реализирани пред друга съдебна инстанция, като е изложил подробни съображения в тази насока. С тези аргументи моли първоинстанционният съдебен акт да бъде отменен.

По делото е постъпило и възражение от адв. В.Б. – ПАК, защитник на подсъдимия Н.М.В. срещу постъпилата частна жалба. Във възражението се посочва, че въззивният съд може да се произнесе по реда на чл. 306 НПК, само когато е постановил нова присъда, каквато хипотеза не е налице в процесния случай. В останалите случай, адв. Б. твърди, че съгласно нормата на чл. 306 НПК въззивният съд не може да проведе процедура по чл. 306 НПК, тъй като постановеният от вторият съд акт не би подлежал на инстанционен контрол. С тези аргументи, моли за потвърждаване на атакуваното определение.

Софийски градски съд, като взе предвид доводите на жалбоподателя и релевираното искане, както и постъпилото възражение, въз основа на материалите по делото и закона, приема за установено следното:

1

На 18.11.2020 год. била подадена тъжба от М. Е. П. против Н.М.В. за извършени престъпления по чл. 144, ал.1 НК и чл. 146, ал. 1 НК, по която било образувано НЧХД № 15479 по описа на СРС, НО, 106 състав. С присъда от 12.06.2023 год. подсъдимият Н.М.В. бил признат за невиновен като на основание чл. 304 НПК бил оправдан по повдигнатото му обвинение. С първоинстанционната присъда, на основание чл. 190, ал.1 НПК, тъжителят М.

П. е била осъдена да заплати сторените по делото разноски, както и на подсъдимия Н.В. извършените от него разноски за адвокатско възнаграждение.

Недоволен от постановеният акт останал тъжителят М. П., която депозирала въззивна жалба, по която било образувано ВНЧХД № 31/2024 год. по описа на СГС, НО, IX-ти въззивен състав. Така с решение № 109 от 19.02.2024 год. по ВНЧХД № 31/2024 год. по описа на СГС, НО, IX-ти въззивен състав, първоинстанционната присъда е била потвърдена изцяло. В мотивите към решението, въззивният съд е посочил, че относно направеното от защитника на подсъдимия искане за присъждане на сторените пред въззивната инстанция разноски, съгласно представения договор за правна помощ, то следва това искане да бъде предявено пред първоинстанционния съд, съгласно разпоредбата на чл. 306, ал.1, т. 4 НПК, за да не бъде лишен тъжителят от предвидения за това произнасяне инстанционен контрол.

Пред районният съд била депозирана молба от адв. Б. – защитник на подсъдимият Н.В., в която е било отправено искане пред СРС за присъждането на сторените пред въззивната инстанция разноски.

Така с определение от 15.04.2024 год. по НЧХД № 15479/2020 год. по описа на СРС, НО, 106-ти състав, първоинстанционният съд се е произнесъл по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК, като е осъдил на основание чл. 190, ал. 1 НПК тъжителят М. Е. П. да заплати в полза на подсъдимия Н.М.В. сумата в размер на 1500 лв. /хиляда и петстотин лева/, представляващи разноски за изплатено адвокатско възнаграждение пред въззивната съдебна инстанция.

Именно този съдебен акт на районния съд е предмет на ревизия в настоящото въззивно частно производство.

При така установеното от фактическа страна, въззивният съд достигна до следните правни изводи:

Частната жалба е подадена от легитимирано лице, в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.

Отговорността за разноски в наказателния процес е правно регламентирана в разпоредбите на чл. 187 - чл. 190 от НПК. Съгласно разпоредбата на чл. 190, ал. 1 от НПК, когато подсъдимият бъде признат за невинен или наказателното производство бъде прекратено, разноските по дела, образувани по тъжба на пострадалия до съда, се възлагат на частния тъжител. По този въпрос първоинстанционният съд може да се произнесе и с отделно определение, в закрито заседание, след влизане в сила на 2 оправдателната присъда или определението, с което се прекратява наказателното производство.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че при преценка в чия тежест трябва да бъдат възложени сторените пред всяка съдебна инстанция разноски, съдът следва да държи сметка за изхода на самото наказателно производство и за неговия краен резултат.

Следва да се спомене, че както първата, така и въззивната инстанция в обсега на възложената й компетентност не разполага с правомощията да изследва и преоценява съразмерността на присъденото възнаграждение по критериите за неговата прекомерност с оглед действителната ангажираност на адвоката и степента на изпълнение и организация на защитата, прецизирайки ги на фона на фактическата и правна сложност на делото.

В конкретния случай адвокат В.Б. е бил упълномощен защитник на подсъдимия Н.В. по ВНЧХД № 31/2024 год. по описа на СГС, НО, IX-ти въззивен състав с Договор за правна защита и съдействие № 000512 от 22.01.2024 год. На посоченият договор е било отбелязано, че страните се споразумяват за сумата в размер на 1500 лв. /хиляда и петстотин лева/ с изрично отбелязване, че сумата е била заплатена в брой.

Така представеното писмено доказателство за сключения между подсъдимият Н.В. и адв. Б. писмен договор за правна защита и съдействие при конкретно уговорени адвокатско възнаграждение и при изричното отбелязване, че сумите са били заплатени в брой, правилно са били съобразени от районният съд, който е счел направеното искане от адв. Б. за присъждане на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв. /хиляда и петстотин лева/ с оглед оказаната правна помощ и представително в производството развило се пред Софийски градски съд.

Що са касае до наведеното в жалбата възражение, относно недопустимост на произнасянето от страна на първия съд по реда на чл. 306 НПК по отношение на разноски реализирани в хода на второинстанционното съдебно производство, настоящата въззивна инстанция следва да посочи, че искането на страните за присъждане на разноски, правилно не е било разгледано от въззивната инстанция, а в производство по реда на чл. 306 НПК пред Софийски районен съд. Въззивната инстанция разглеждаща делото по същество в производството развило се по ВНЧХД № 31/2024 год. по описа на СГС, НО, IX-ти въззивен състав е акцентирала върху факта, че в случай на обсъждане на искането за разноски за пръв път пред въззивния съд, то би се пренебрегнал предвидения в разпоредбата на чл. 306 НПК двуинстанционен контрол. В тази конкретика за страните съществува процесуална възможност да поискат присъждането на направените разноски от Софийски районен съд, което определение ще подлежи на съдебен контрол пред Софийски градски съд, както е в настоящият случай.

При изложените принципни положение, абсолютно правилно и законосъобразно първият съд е осъдил на основание чл. 190, ал.1 НПК, 3 частният тъжител М. Е. П. да заплати в полза на подсъдимия Н.М.В. сумата в размер на 1500 лв. /хиляда и петстотин лева/, представляващи разноски за изплатено адвокатско възнаграждение пред Софийски градски съд.

Едновременно с това, тези разноски не противоречат и на член 1 от Протокол 1 към Конвенцията за правата на човека и основните свободи. Тези разноски не са свързани със съдебната система като такава /каквито са деловодните разноски и съдебните такси, например/, а са присъдени на подсъдимият с оглед реализираното от него право да упълномощи адвокат, който да защитава неговите права и законни интереси, както и поради крайния изход на наказателното производство. Договорените възнаграждение за работа на адвоката са справедливи и обосновани, още повече, че в Закона за адвокатурата е заложен и принципът на свободата на договаряне.

По изложените съображения и имайки предвид и Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, настоящият въззивен състав се солидализира с формирания извод от първоинстанционния съд и намира, че атакуваният съдебен акт е правилен и законосъобразен, и като такъв следва да бъде потвърден.

Воден от горното, на основание чл. 345 НПК във вр. с чл. 341, ал. 2 от НПК и чл. 306, ал. 3 във вр. с ал. 1, т. 4, пр. 2 от НПК, съдът ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение от 15.04.2024 год. по НЧХД № 15479/2020 год. по описа на СРС, НО, 106-ти състав, постановено по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК, с което на основание чл. 190, ал.1 НПК, частният тъжител М. Е. П. е осъдена да заплати в полза на подсъдимия Н.М.В. сумата в размер на 1500 лв. /хиляда и петстотин лева/, представляващи разноски за изплатено адвокатско възнаграждение пред Софийски градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4