Определение № 153 от 29.02.2024, Районен съд - Пещера

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 153 гр. Пещера, 29.02.2024 г.

РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, IV ГР. СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ели Ас. Каменова като разгледа докладваното от Ели Ас. Каменова Гражданско дело № 20245240100018 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 140 от ГПК.

Образувано е по искова молба на Е. В. Д., ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. Пещера, ул. ***, чрез адв. М. М. от АК-Пловдив, против „СТИККРЕДИТ“ АД, ЕИК: 202557159, седалище и адрес на управление в гр. Шумен, ул. пл."Оборище" № 13 Б, с която са предявени следните искове: иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 29 от Договор за кредит № 719191/02.08.2021 г., сключен между ищцата Е. В. Д. и ответника „СТИККРЕДИТ“ АД, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с 143, ал. 1 и ал. 146, ал. 1 от ЗЗП; иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника „СТИК-КРЕДИТ“ АД да заплати на ищцата Е. В. Д. сумата в размер на 40,00 лв. – представляваща недължимо платена сума по недействителна клауза за неустойка Договор за кредит № 719191/02.08.2021 г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 11.01.2024 г. до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че по силата на сключен между ищцата и ответникът Договор за кредит № 719191/02.08.2021 г., ответникът „СТИККРЕДИТ“ АД се задължил да предостави на ищцата кредит в размер на 200 лева, а ищцата се задължила да върне сумата от 260 лева, съгласно условията на договора. Сочи се, че съгласно цитирания договор ГПР по кредита бил в размер на 42,58 %, а ГЛП в размер на 36 % при скок на кредита от една вноска.

Твърди се също, че в чл. 29 от сключения между страните договор било предвидено, че ако ищцата не предостави допълнително обезпечение дължи на ответника неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума по кредита за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Сочи се, че в чл. 29, ал. 2 от договора неустойката се заплащала периодично заедно с всяка погасителна вноска, като в тази връзка на ищцата 1 била начислена неустойка в общ размер на 54,00 лева, добавена към дължимата главница и лихва по договора за кредит, като по този начин общата сума нараствала до 260,00 лв.

Поддържа се, че на 26.08.2021 г. ищцата чрез извършен банков превод погасила по Договор за кредит № 719191/02.08.2021 г. сумата в размер на 246,00 лв., с които е погасила главница 200,00 лв., лихва 6,00 лв. и тази за неустойка в размер на 40,00 лв.

В исковата молба се твърди, че търсената неустойка по чл. 29 от сключения между страните договор в размер на 54,00 лв. е нищожна и недължима на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.

143, ал.1 и чл. 146 от ЗЗП.

Сочи се, че в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1, предл.

3-то от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който или е изрично формулиран или е проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби, като в подкрепа на твърденията се цитира практика на ВКС.

Твърди се, че е нарушен основен принцип в гражданските и търговски взаимоотношения – на добросъвестността, като целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

Твърди се също, че поради накърняване на принципа „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се достигнало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение и до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на ответника.

На следващо място се сочи, че търсената неустойка по чл. 29 от Договора в размер на 54,00 лв. е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗЗП, тъй като претендираната сума е в размер на 1/4 от сумата по отпуснатия кредит в размер на 200,00 лв., като по този начин се нарушавали принципите на добросъвестност и справедливост.

Твърди се още, че клаузата за неустойка е неравноправна и по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като предвижда необосновано висока неустойка.

Поддържа се и, че така търсената неустойка противоречи на целите на Директива 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2008 г., доколкото с уговарянето й се прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник, което видо до допълнително увеличаване на размера на задълженията.

В подкрепа на твърденията си за нищожност на неустоечната клауза ищцата цитира и т. 32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от 05.11.2015 г., съгласно която - Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна 2 печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора, като основната цел на така уговорените клаузи е да доведът до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Посочено е още, че неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.

Твърди се също, че клаузата за неустойка е нищожна и на основание чл.

146, ал. 1 от ЗЗП, доколкото не се явява индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП.

По изложените съображения ищцата моли за уважаване на предявените искове. Ангажира писмени доказателства. Формулира доказателствени искания. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „СТИК-КРЕДИТ“ АД, в който твърди, че предявеният иск е допустим, но неоснователен.

Поддържа, че между ищцата и ответното дружество действително е налице сключен Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние с № 719191/02.08.2021 г., по силата на който е предоставило на ищцата заемна сума в размер на 200,00 лв., която същата се задължила да върне заедно с дължимото възнаграждение за ползването и съгласно погасителния план.

По отношение на клаузата за неустойка, намира същата за валидна и отговаряща на всички изисквания на действащото законодателство. Сочи, че в конкретния случай неустойката представлява самостоятелно съглашение, макар и обективирана в един и същ документ с договора за потребителски кредит, поради което счита, че за нейната действителност се прилагат общите правила на ЗЗД, а не разпоредбите на Директива 2008/48.

Сочи, че в конкретния случай уговорената неустойка била за неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на обезпечение, като изпълнението не било обезпечено с други правни способи, а видът на неустойката се определял в зависимост от това дали заемателят по договора изпълни в някакъв момент своето задължение. Това наложило размерът на неустойката да се определи като процент от заетата сума, като същата се начислявала, докато не бъде изпълнено задължението, което зависело изцяло от волята на заемателя. Цитира практика на ВКС, съгласно която при определяне дали неустойката противоречи на добрите нрави, съдът следвало да вземе в предвид и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Сочи, че видно от договора неустойката се дължала единствено за периода, в който заемателят реално не е предоставил обезпечение, като ако такова бива предоставено впоследствие - същата спирала да се начислява, като причината за евентуалното начисляване на 3 такава неустойка би било единствено виновното поведение на ищцата.

Счита, че така договореният размер на неустойката, като определен процент съгласно чл. 46 ал. 1 от ОУ в размер на 0.9%, независимо, че в текста на договора за потребителски кредит бил посочен вече изчисленият размер, обхващащ целият период на договора, изпълнява предвидените в чл. 92 от ЗЗД цели и не предвижда неоснователно разместване на блага.

Твърди още, че така уговорената неустойка не излиза извън присъщите й функции, както и че с оглед непредоставянето на обезпечение, кредиторът е лишен от гаранция, че неговото вземане някога ще бъде удовлетворено, което безспорно засяга неговия интерес. В тази връзка поддържа, че основната цел на уговорената неустойка била да репарира причинените от неизпълнение в срок вреди, като счита, че задължението на заемателя да предостави обезпечение, както и неблагоприятните за него последици от неизпълнение на това негово задължение са валидни и непротиворечащи на добрите нрави.

На следващо място твърди, че липсва въведено законодателно изискване относно размера на неустойката, като няма въведено ограничение на максималния размер, като дори е прието че нейният размер може да бъде и по - голям от размерът на главното задължение. Сочи, че доколкото по големият размер на неустойката е обусловен от бездействието на длъжника, същият не може да се приеме като изначално договорен в противоречие на добрите нрави. Поддържа, че нищожността, поради противоречие с добрите нрави, следва да се преценява към момента на сключване на договора, а не въз основа на размера, получаващ се в резултат на неизпълнението. Сочи, че дори и неустойката да се приеме за прекомерна, то същата е действителна и размерът й подлежи на намаляване, като не следва да се обявява за недействителна клаузата за неустойка.

Счита, че включването на неустойката в падежните вноски е правилно с оглед изискванията на закона, поради това, че нейният размер е предварително уговорен между страните и включен като част от погасителните вноски, като изрично било записано, че това е дължимата вноска само при хипотезата на чл. 20 от Договора - а именно в случай, че заемателят не представи обезпечение.

Сочи, че съгласно TP от 15.06.2010 г по тълк.д. № 1 от 2009 г. на ОСТК, прекомерността на неустойката не я прави a priori, нищожна поради накърняване на добрите нрави, като същата следва да се приеме за нищожна, само ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Предвид изложените доводи счита, че задължението за неустойка, предвидено в договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № 719191/02.08.2021 г., отговаря на присъщите й функции и не следва да бъде прогласяване за нищожна.

На следващо място счита, че не е налице изначална невъзможност да се осигури поръчител в уговорения в договора срок, който да отговаря на 4 посочените изисквания. Сочи, че ищцата е била запозната с условията на договора преди сключването му, като не е била задължена да сключва договора веднага, а е разполагала с възможността първо да открие лице, което да отговаря на определените в договора изисквания и което е съгласно да бъде солидарно отговорно с нея и след това да премине към подписването му.

Твърди, че след като ищцата е знаела, че няма да може да изпълни задължението си, същата е действала недобросъвестно, като по този начин е нарушила чл. 12 от ЗЗД.

На последно място сочи, че няма разпоредба в закона, която да определя момента на предоставяне на обезпечение, като това било допустимо да стане както преди подписването на договора, така и в процеса на изпълнение на същия.

По изложените съображения ответникът „СТИК-КРЕДИТ“ АД моли съда да постанови решение, с което да бъдат отхвърлени предявените искове.

Ангажира писмени доказателства.

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД, вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП против „СТИККРЕДИТ“ АД, за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 29 от Договор за кредит № 719191/02.08.2021 г., сключен между ищцата Е. В. Д. и ответника „СТИК-КРЕДИТ“ АД.

Предявен е и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, за осъждане на ответника „СТИК-КРЕДИТ“ АД да заплати на ищцата Е. В. Д. сумата в размер на 40,00 лв. – представляваща недължимо платена сума по недействителна клауза за неустойка Договор за кредит № 719191/02.08.2021 г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 11.01.2024 г. до окончателното изплащане на вземането