Определение № 16 от 11.01.2023, Окръжен съд - Силистра

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 16 гр. Силистра, 11.01.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СИЛИСТРА в закрито заседание на единадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Добринка С. Стоева като разгледа докладваното от Добринка С. Стоева Гражданско дело № 20223400100394 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

С разпореждане № 4439/23.09.2022г. на ВнОС повторно е оставена без движение исковата молба на ищеца З. Т. от гр.Варна, като му е указано в едноседмичен срок да отстрани следните нередовности по нея:

- 1. Да обоснове допустимостта на установителни искове по ЗОДОВ - изобщо и конкретно заедно с осъдителни искове по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ вр. сочени норми на право ЕС;

- 2. Да уточни ясно, точно и конкретно как е формирано обезщетението от 1 219 111.00лв.; в това число да изясни уговорен ли е бил адвокатски хонорар в този размер с някого („Феста холдинг“ АД, друг) или не; ако да - с кого и с какъв документ; ако не точно от какво произтича пропускането да получи този хонорар; трите указания - по всяко от сочените в ИМ три дела пред български съдилища и едно пред ЕСПЧ; съответно какви са отделните размери на вземанията по четирите сочени дела; ако е имало договори за правна защита - каква част от правната защита по всяко от четирите дела е осъществена, за да се претендира отделен хонорар по нея; получено ли е плащане от клиента и в какъв размер или не, отново поотделно; като всичко това - с ясни и конкретни фактически твърдения, обосноваващи уточненията;

- 3. Да уточни ясно и точно основанието на исковата сума от 360 992.31лв. за „вреди от загуба на доход под формата на лихва“, като ако се поддържа в ИМ, че се касае за „законна лихва“ - върху какво главно задължение е начислена; как е изпаднал ответникът в забава, за да дължи законна лихва; с какво се обосновава периодът на забавата; като всичко това - с ясни и точни фактически твърдения, обосноваващи уточненията;

4. Да уточни ясно и точно основанието на исковата сума от 76 871.72лв. за „вреди от загуба на 1 219 111.00лв. доход от адвокатски услуги, под форма на законна лихва“ - какъв е този доход или лихва; на какво основание се е дължал доходът или лихвата; ако е лихва върху какво главно задължение е начислена; как е изпаднал ответникът в забава, за да дължи законна лихва; ако се касае за законна лихва върху сумата по първия осъдителен иск - допустимост на това ответниците по главен и по акцесорен иск да са различни; как е формирана исковата претенция, ясно и конкретно;

1 като всичко това - с ясни и точни фактически твърдения, обосноваващи уточненията;

5. По иска за сумата от 76 871.72лв. още да обоснове отговорността на ответника по този иск, при твърденията на ищеца, че дали транспонирана или не, сочената Директива така или иначе намирала пряко приложение и следвало да се зачете от съдилищата, считано след сочения срок за транспониране.

Указано му е, че при неизпълнение на указанията в посочения срок, производството ще бъде прекратено, на осн. чл.129, ал.3 ГПК.

На 3.10.2022г. ищецът депозира по делото Отговор в изпълнение на разпореждане № 4439/23.09.2022г. на ВнОС.

По т.1 - Да обоснове допустимостта на установителни искове по ЗОДОВ - изобщо и конкретно заедно с осъдителни искове по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ вр. сочени норми на право ЕС, ищецът сочи следното:

Отреждайки на Директива (ЕС)1937/2019 ролята на унифициран регулатор на защитимите от антидискриминационните закони на ЕС съюзни свободи и права, европейският законодател отделя централно място на възпиращия ефект на Директивата, укрепвайки по този начин целите и задачите, преследвани с общностните политики от нейния предметен обхват. Възпиращият ефект на Директивата, и поспециално на унифицираните с нея - забрана на “ответен акт на отмъщение” и минимални стандарти на защита срещу такъвакт, неговото действие и последици изпълнява ролята на общ нормативен знаменател, под който следва да се подведат въпросите, които възникват пред националните юрисдикции на държавите-членки, отнасящи се до спецификата на установителната и осъдителната защита на съюзните свободи и права, попадащи в нейното приложно поле.

Директива (ЕС) 193 7/2019 изисква от юрисдикциите на държавите-членки на ЕС, които носят отговорност на нейното правилно тълкуване и приложение, да отчитат формулираните от нея цели и задачи, в случаите, когато пред тях възникне въпрос за допустимост на предявените по чл.19, чл.21§5 и чл.22§1 срещу “акт на отмъщение” установителни искове, в условията на самостоятелно, или на съвместно разглеждане с осъдителните искове за поправяне на вече причинени от такъв акт вреди. Намира за необходимо да обърне внимание на следните основни насоки за тълкуване, които Директива (ЕС) 1937/2019 извежда в:

• Съображение (42), посветено на “неправомерните практики”; Съображение (43), отнасящо се до “вече извършените нарушения или такива, които е много вероятно да бъдат извършени”; Съображение (47), по критерия “предотвратяване нарушения на правото Съюза”; Съображение (63), с фокус върху “доверието в ефективността на подаването на сигнали”; Съображение (84), с изискването за “укрепване на прилагането на правото и политиките на Съюза в конкретни области”; Съображение (88), за укрепването на ефективността на възпиращия ефект на забраната на “ответни действия с цел отмъщение”; Съображение (97) и чл.5§11, с акцент върху възпирането на “продължаващите ответни действия на отмъщение и техните последици”.

Посочвайки тълкувателната практика на Съда на ЕС по въпроса за ефективността на защитата пред съд срещу “дискриминация, неравностойно или несправедливо третиране”, защитимите от чл.19(з) от Директивата признаци, ищецът сочи, тя не оставя място за съмнение върху необходимостта от провеждането в случая на установителната защита, още повече, като се има предвид, че съдът е призован, с предявените в това дело искове, да даде защита срещу “продължаващ акт на отмъщение”. Разгледаната в §§9,14,15,18 тълкувателната практика на Съда на ЕС, формирана по въпросите на защитата срещу “дискриминация, неравностойно или несправедливо третиране”, отрежда на установителните искове ролята на 2 задължителен елемент от правото на защита пред съд, наред с правото да се търси обезщетение на вече причинените вреди.

Сочи, че в подкрепа на допустимостта на упражнената в гр.д.№1658/2022 установителната защита срещу двамата ответника, е и разпоредбата на чл.21§6 от Директива (ЕС) 1937/2019, която задължава националните съдилища на държавитечленки, пред които се упражнява правото на защита срещу “ответен акт на отмъщение”, да приложат “временни мерки до приключването на съдебното производство в съответствие с националното право”, възпиращи действието и последиците на предявените в условията на чл.21§5 “ответни действия на отмъщения”.

Съгласно чл.21§6 от Директивата, в основата на която разпоредба стои тълкувателната практика на Съда на ЕС, основната задача на тези привременни мерки, е да осигури ефективността на възпиращия ефект на установителната защита, като - “гарантира пълното действие на последващото съдебно решение относно съществуването на правата, предявени на основание на правото на Съюза” (§108 от Заключението на Генералния адвокат, представено на 30.06.2016 в дело С-443/15 (Dr. David L. Parris срещу Trinity College Dublin и др.)).

Заключава, че допустимостта на установителната защита спрямо първия ответник ВКС има за основание отричането в ч.гр.д.№ 1541/2022 от ВКС, ГК, Тето ГО, на правото му, гарантирано му от чл.4§3 ДЕС, чл.267§3 ДФЕС, чл.22§1 и чл.25§1 Директива (ЕС) 1937/2019, да изиска, съдът да съобрази и приложи релевантността на съюзната забрана на “ответен акт на отмъщение” и на съответните й задължителни стандарти и критерии от “правото на защита пред съд”, унифицирани с Директива (ЕС) 1937/2019, което право, в нарушение на чл.4§3 от ДЕС, чл.267§3 от ДФЕС, чл. 1, чл.19, чл.22§1, чл.25§1 и чл.28 от Директива (ЕС) 1937/2019, е отречено с произнесеното в ч.гр.д. № 1541/2022 Определение №451 от 23.12.2021 (Определение №451), в основата на което стоят следни съображения:

(1) стр.7 от Определение №451 - “Посоченото от касатора в т. 1 от изложението няма характера на материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното определение до касационен контрол”.

(2) стр.9 от Определение №451 - “Относно т.4 от изложението и по- точно твърдението на касатора, че предметът на защита по ч.гр.дело № 110/2019 г на ОСТърговище и потвърждаване на определението за прекратяване на производството по делото следва да бъде разглеждано в контекста на неизпълнение на задълженията на държавата, отнасящи се до транспониране на Директива /ЕС/ 2019/1937 от 23.10.2019 г за защита на лицата, които подават сигнали за нарушения на правото на съюза”:

“Настоящият казус с предмет незаплатено адвокатско възнаграждение не попада в тези области на приложение на Директивата”.

(3) сгр. 11 от Определение №451 - “на стр.39, 40 и 41 до л.44 до края на изложението са формулирани преюдициални въпроси във връзка със злоупотребата с власт и в частност с правосъдна власт, принципа на лоялно сътрудничество в съдебните производства, съдебен имунитет, враждебно отношение и дискриминационно третиране: Липсват обаче конкретно формулирани въпроси, които редовно да сезират дискреционната власт на съда по чл.274, ал.З ГПК в рамките на частното касационно производство”.

(4) стр.11 от Определение №451 - “от л.44 до л.47 от т делото /л.23-55 от ,,изложението“/ се поставят т.нар.преюдициални въпроси по обхвата на касационната проверка. Същите не могат да бъдат определени като общи основания за селекция на касационната жалба по смисъла на чл.280 ал. 1 ГПК, отделно от това са ирелевантни за частното касационно производство, не са обсъдени в мотивите на съда и не са част от 3 правораздавателната му воля. Поради което не представляват годно основание за допускане на обжалваното определение до касационен контрол”.

(5) стр.12 от Определение №451 - “Категорично липсва преюдициалност, поради което и необходимост от отправяне на преюдициално запитване. С оглед на което искането следва да бъде оставено без уважение. Поради горните съображения обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационен контрол”.

Отхвърлената в ч.гр.д. № 1541/2022 от ВКС, ГК, Ill-то гражданско отделение, релеватност на Директива (ЕС) .1937/2019 за упражненото от ищеца по чл.4§3 ДЕС и чл.267§3 ДФЕС “право на защита пред съд” на свободите и правата от чл.56 ДФЕС, съставна част от които са и защитимите от чл.19 от Директива (ЕС) 1937/2019 признаци, повдига спор, от една страна, за предметния и персонален обхват на Директивата, от друга, за притежаваното от ищеца като адвокат съюзно субективно право на “ефективна съдебна защита”, срещу действието на наложените му от националния съд ограничителни мерки. Става дума за ограничителни мерки, с характеристиката на “неправомерна външна намеса” и с ефекта на “икономическа и правна принуда” (виж §10 от исковата молба), защитимите от 19(ж)(з)(к) Директива (ЕС) 193 7/ 2019, в условията на “продължаващ ответен акт на отмъщение”, признаци.

Запазването на действието на посочената в §10 от исковата молба принуда и на нейните последици, каквото прави отказаното на ищеца с Опеделение №451 “право на защита пред съд”, е със съставомерност на забраненото в Съображение (96) “продължаващо ответно действие с цел отмъщение” и с релеватност за въведения от чл.5§11 от Директива (ЕС)2019/1973 критерий “причинява или може да причини неоправдана вреда”.

Установителната защита, според ищеца, има за адресат съдебни актове, източника на забраненото от чл.19 от Директива (ЕС)2019/1973 външно неправомерно вмешателство в независимостта на ищеца като “адвокат, сътрудник на правосъдието” , в основата на което вмешателство стои осъществяваната от него защита на съюзните свободи и права, с които неговия клиент, “несъстоятелността на Еър”, дело №14-34940bjh7, водено от 10.10.2014 пред Федералния съд по несъстоятелност за Северен окръг на щат Тексас, САЩ, се ползва по силата на чл.63, чл.107§1, чл.216 и чл.288§2§3 от ДФЕС. Тук трябва да уточня, че чл.63 ДФЕС поглъща чл. 17 и чл.52§3 от Хартата.