Решение № 7684 от 26.04.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 7684 гр. София, 26.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ВА при участието на секретаря ДЛ като разгледа докладваното от ВА Гражданско дело № 20231110147383 по описа за 2023 година

РЕШЕНИЕ

26.04.2024 г., гр. София

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, I I Г. О., 156-ти състав, в открито публично заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВА при секретаря ДЛ, като разгледа докладваното от съдия ВА гр. дело № 47383/2023 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Подадена е искова молба от „БД“ ЕАД срещу Д. Б., като се твърди, че между страните бил сключен Договор за текущо потребление от 03.04.2018 г., като ищецът бил предоставил на ответника сумата от 7000,00 евро, а последният се бил задължил да я върне на 96 месечни вноски, ведно с уговорената по договора възнаградителна лихва. Поддържа, че ответника не бил изпълнил задълженията си по договора, поради което дължал сумата от 6621,60 лева – главница по договора, както и сумата от 1439,70 евро – договорна възнаградителна лихва за периода от 26.10.2018 г. до 25.08.2020 г., както и сумата от 83,16 лева – мораторна лихва за периода от 26.10.2018 г. до 25.08.2020 г., както и сумата от 1203,91 лева – мораторна лихва за периода от 26.08.2020 г. до 13.06.2022 г. Навежда доводи, че вземанията са станали предсрочно изискуеми, поради неизпълнение на задълженията на ответника. Развива съображения, че заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК била връчена на ответника по реда 1 на чл. 47 ГПК, поради което имал правен интерес от предявените искове. Иска да бъде признато за установено, че ответника дължи претендираните суми, както и присъждането на деловодни разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответника, чрез особения представител, като се сочи, че претенциите са процесуално допустими, но неоснователни. Твърди, че ответника не е бил надлежно уведомен за правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем, като сочи, че изтичането на 90-дневен период само по себе си не било достатъчно. Развива подробно съображения за това как вземанията по договор за банков кредит се обявяват за предсрочно изискуеми, съответно при какви предпоставки, като прави извод, че последните не са били налице, поради което не е било налице надлежно обявена предсрочна изискуемост. Иска отхвърляне на исковете.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Спорните материални субективни права са обусловени от осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на валиден договор за банков кредит между ищеца и ответника; 2) клаузите от договора да са валидни, като не са неравноправни и не противоречат на императивните материалноправни норми; 3) клаузите от договора да са индивидуално уговорени или да не нарушават значително равновесието между страните и не накърняват добрите нрави; 4) усвояване на парични суми по договора за кредит в твърдения от ищеца размер, които да не са заплатени на уговорения в договора падеж, съответно вземанията да са станали изискуеми.

Представен е Договор за кредит за текущо потребление от 03.04.2018 г., сключен между „БД“ ЕАД от една страна, в качеството на кредитор и Д. Б. от друга страна, в качеството на кредитополучател. По силата на договора кредиторът отпуска на кредитополучателят кредит за текущо потребление в размер на 7000,00 евро, а кредитополучателят се задължава да върне предоставената за 96 месеца, считано от датата на усвояването, ведно със уговорената по договора възнаградителна лихва.

Договорът е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните, поради което при липсата на доказателства за неговата неавтентичност обвързва страните във връзка с обективираните в договора изявления и произтичащите от това субективни права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.

Прието и неоспорено е заключението на ССчЕ от което се изяснява, че сумата от 7000,00 евро е усвоена от ответника по разплащателна сметка на 03.04.2018 г. Вещото лице е посочило, че по договора е погасена сума от 378,74 евро – главница, платената лихва е в размер на 329,43 евро, а удържаната мораторна неустойка върху главницата е в размер на 581,32 евро, съответно таксите са в размер на 85,00 евро. С оглед установеното експертът е заключил, че незаплатената главница е в размер на 6621,26 евро, дължимата възнаградителна лихва е в размер на 1442,65 евро за периода от 26.10.2018 г. до 25.08.2020 г., мораторната неустойка е в размер на 1208,45 евро за периода от 26.08.2020 г. до 13.06.2022 г., а размера на мораторната лихва за периода от 14.06.2022 г. до 20.03.2024 г. е в размер на 1396,66 евро. Изяснено е, че за дължимите суми не са налице постъпили 2 плащания, с които последните да са погасени.

Съдът като извърши преценка на заключението на ССчЕ, съобразно правилото на чл.

202 ГПК намира, че следва да го кредитира, тъй като последното е извършено обективно, компетентно и добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно на поставените задачи, като по делото липсват доказателства, че експертът е заинтересован от изхода на правния спор или е недобросъвестен.

Следователно искът за главницата следва да се уважи в пълния предявен размер.

По отношение на акцесорните претенции за договорна възнаградителна лихва, мораторни лихви и неустойки, съдът намира, че доколкото същите са уговорени по договора, не са оспорени от ответника, то същите се явяват обусловени от изхода на спора по главния иск. След като обуславящата претенцията е основателна, то такива се явяват и обусловените, като в случая с оглед заключението на кредитираната ССчЕ, съдът намира, че следва да уважи претенциите при спазването на основния принцип на българският граждански процес – за диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК). Тоест, претенциите следва да се уважат в размер в който са заявени и обективирани в заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК.

Неоснователни са доводите на ответника по отношение на предсрочната изискуемост.

На първо място трябва да се отбележи, че дали вземанията са обявени за предсрочно изискуеми не обуславя различно основание на иска – така Решение № 15/09.05.2017г. по т. д. № 60034/2016г. на ВКС, I г.о; Решение № 139/5.11.2014 г. на І-во т.о. по т. д. № 57/2012 г.; Решение № 7/19.05.2017 г. по гр. д. № 60053 /2016 г. на ВКС, ГК, II г. о. „…не може да се игнорира, че съществува валидна облигационна връзка по договора за кредит при условията договорени от страните кредитор и кредитополучател. Липсата на точно изпълнение по тях, без настъпилите последици на надлежно обявената предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора за кредит, съобразно договореното по актуален погасителен план, подписан от страните за погасяване на задължението – главница и лихви, следва да бъде съобразено в рамките на исковото производство по чл. 422 ГПК. Длъжникът – ответник по иска дължи изпълнение макар и само до онази част, по отношение на която е настъпил падежът, договорен от страните.“. Тоест, предсрочната изискуемост касае единствено за изгубване от длъжника на предимството на срока – арг. чл.

71, ал. 1 ЗЗД. Извод в противна насока не би могъл да се направи и от възприетото в Решение № 139/05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о. В тази насока настоящият съдебен състав е съобразил и постановките на Тълкувателно решение № 8 от 2.04.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК. След като изискуемостта е настъпила, независимо от обявената предсрочна такава, то съдът е длъжен да вземе предвид новия факт, който е настъпил в хода на процеса по арг. от чл. 235, ал. 3 ГПК.

На следващо място трябва да се отбележи, че в случая по делото е са налице доказателства (представени още в заповедното производство), че уведомлението за предсрочна изискуемост е връчено лично на длъжника на 29.07.2020 г., чрез залепване на уведомление по чл. 47 ГПК, като съдът счита, че уведомлението е надлежно връчено при спазването на процедурата по чл. 47 ГПК.

С оглед гореизложеното, съдът намира, че са налице всички материални 3 предпоставки, поради което предявените искове са основателни и следва да бъдат уважени в цялост.

По делото нито са сочени, нито са представени доказателства (вкл. с оглед заключението на ССчЕ), че вземанията не са погасени чрез плащане, поради което и с оглед неблагоприятните последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен е приеме недоказаният факт за неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.

При този изход на правния спор с правна възможност да пратендира разноски разполага само ищеца. Последният е поискал присъждането на деловодни разноски, като е доказал, че действително е сторил такива, поради което и на основание чл. 78, ал. 1, във вр. ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37 ЗПр.Пом., във вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП следва да му се присъди сумата от 2324,97 лева, представляващи деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното и заповедното производство.

По делото е постъпила молба с вх. № 57594/21.02.2024 г. от особения представител на ответника, като е направено искане за изменение на определението, с което същата е назначена за особен представите – в частта за разноските. Изложени са съображения, че адвокатското възнаграждение следвало да бъде определено съобразно НМРАВ за всеки от обективно, кумулативно съединените искове, което обосновава подобно, като сочи, че сумата която била дължима била в размер на сумата от 3066,00 лева. Сочи, че действително съдът не бил обвързан от НМРАВ, но определения размер на адвокатското възнаграждение от 1050,19 лева не съответствал на дължимото адвокатско възнаграждение, поради фактическа и правна сложност на производството.

В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК не е подаден отговор на молбата и не е изразено становище по същата.

Съдът счита, че молбата е подадена в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК от легитимирана страна, поради което е процесуално допустимо, но разгледана по същество е неоснователна, за което съображенията са изложени по-долу в мотивите.

Съгласно чл. 9 от ЗЗД страните имат свобода на договарянето, която се рамкира от приложимите към правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави.

Законодателят допуска цената на адвокатските услуги да бъде определена при свободно договаряне между довереника и доверителя, но не под предвидено в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В този смисъл е разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., съгласно която размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа.

Основният критерии при преценката за това дали размерът на адвокатското възнаграждение е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на делото.

Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.

4

Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при отправяне на преюдициално запитване.