Решение № 822 от 26.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 822 гр. София, 26.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-6, в публично заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена Радева при участието на секретаря Таня Б. Стоянова като разгледа докладваното от Елена Радева Търговско дело № 20221100900519 по описа за 2022 година

Претенция по чл.79, ал.1 ЗЗД, за реално изпълнение.

В исковата си молба ищецът „М.Б.“ ООД, ЕИК ****, твърди, че на основание договор №365/05.03.2022г. и оферта №1000005559/27.01.2020г. е предоставил на ответника „Б. С.П.А.“ Република Италия, чрез клона му в България, услуги по осигуряване на временна работа. По силата на договора дружеството- ищец е поело задължение да изпрати наети от него работници и служители, при условията на чл.107р и сл. КТ, на ответника, с цел изпълнение на проекти на последния на територията на България. С договора са регулирани отношенията между страните, включително и начина на определяне на дължимото възнаграждение, условията за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд и отговорността на страните. С постигнатото споразумение страните са уговорили и определени финансови компенсации. Предприятието, което осигурява временна работа, като във възнаграждението се включват всички суми, дължими на служителите, в това число заплати, данъци и осигуровки и др., а над тези суми е уговорена ставка в полза на служител на месец в размер на 60 евро. Съгласно чл.5, ал.10 от договора страните са приели, че предприятието ползвател се задължава да обезщети предприятието, което осигурява временна работа за изплатените от последното на изпратен за изпълнение на временна работа работник или служител за законово установени обезщетения и подобни плащания, свързани с възникването, периода на действието и прекратяване на трудовото правоотношение, вкл. оставане без работа, както и такива вследствие на вреди от трудова злополука или професионална заболяване на работника или служител по повод изпълнение на работа за предприятието ползвател.

1

Ищецът твърди, че въз основа на трудов договор от 29.05.2020г., на основание чл.107р вр. с чл.68, ал.1,т.2 КТ, е наел на работа И.Н.К., ЕГН **********, да изпълнява длъжност „шлайфист“ при условията на временна заетост в полза на ответника, чрез клона му в България, който е следвало да изпълнява възложените му функции на обекта на ползвателя на услугататрасето на газопровод „Балкански поток“ в близост до гр.Велико Търново, участъка от с.Водица до гр.Левски, срещу основно възнаграждение от 1 675,30лв.

На 28.08.2020г. по време на изпълнение на възложената му работа К. претърпява злополука, описана от ищеца, която с разпореждане №29840/11.09.2020г. на НОИ, ТП- София град, е призната за трудова. По този повод работникът е завел дело – гр.д.№2658/2020г по описа на РС- Велико Търново, с правно основание чл.200 КТ, по което като ответник е конституиран ищецът, а като евентуален ответник- клонът на ответника чуждестранно юридическо лице. Настоящият ищец, в качество на ответника по това дело е привлякъл „Б. С.П.А – Клон България“ КЧТ, в качество на негов помагач, с цел постигане на последиците по чл.223 вр. с чл.219 ГПК. По дело това е постановено решение №847/15.07.2021г., с което ищецът е осъден да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 60 000лв., ведно със законната лихва също и разноски, съобразно нормата на чл.78 ГПК. По реда на въззивното обжалване- по образувано в.гр.д.

№850/2021г. по описа на ОС – Велико Търново, е постановено решение №62/17.02.2022г., с което актът на първата инстанция е частично отменен и вместо това ищецът е осъден да заплати на работника обезщетение в размер на 59 325,59лв. за претърпени неимуществени вреди; адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ЗА в размер на 4 660лв. и разноскидържавна такса и депозити за вещи лица пред двете инстанции общо в размер на 2 373,02лв.

За принудителното удовлетворяване на вземанията на ищец К. по преждецитираното дело е образувано изп.д.№4482/2022г. по описа на ЧСИ Д.Ж.К.-С., в което е наложен запор върху банковата сметка на настоящия ищец, от която принудително са събрани следните суми: 59 325,59лв.главница; 9 162,51лв. законна лихва за периода от 28.08.2020г. до 07.03.2022г.; 1 400лв. – разноски по изпълнителното дело на взискателя и 5 042,41лв. – такси и разноски ТТРЗЧСИ.

На 14.03.2022година от сметката на „М.Б.“ ООД, ЕИК ****, е изтеглена сумата от 74 930,51лв. с посоченото основание, което е видно от авизо за издадена преводно нареждане за кредитен превод на същата дата.

Въз основа на таза изложените обстоятелства ищецът твърди, че същите се субсумират от нормата на чл.5, ал.10 от обвързващия го с ответника договор, поради което съдебно заявената сума му се дължи от ответника.

Ищецът твърди, че последният е обвързан от мотивите на постановеното съдебно решение, поради което настоящият състав на съда следва да приеме за безспорни следните обстоятелства: сключване на трудово договор с пострадалия работник; настъпване на трудова злополука; установени 2 неимуществени вреди за работника в резултат на тази трудова злополука, като с постановеното съдебно решение са установени всички елементи от фактическия състав на работодателската отговорност по чл.200 КТ за дължимата обезвреда. Всичко това обосновава регресната отговорност на ответника за възстановяване на заплатените суми.

Моли съда, след като се убеди във верността на изложеното да постанови решение, с което осъди ответника да му заплати претендираните вземания, ведно със законната лихва и разноските по делото.

В срока за отговор ответникът „Б. С.П.А“ Република Италия прави следните възражения:

Че спорът не следва да се разглежда по реда на Глава 32 ГПК, тъй като претенцията е за обезщетение, а такива спорове подлежат на разглеждане по общия исков ред. Моли поради това делото да бъде прекратено.

Ако съдът не приеме това възражение прави възражения по основателността на иска, като твърди следното:

Ответникът е бил заличен като такъв в процеса пред ОС- Велико Търново, като постановеното от този съд решение няма данни да е влязло в сила.

Твърди, че ищецът не е положил усилия за минимизира вредите от проведения процес, тъй като не е поискал достъп до касация на постановеното от въззивната инстанция решение, с каквато възможност ответникът в този процес не е разполагал, поради липса на процесуална легитимация. Липсата на достъп до касация е неполагане на дължима грижа от доверения партньор на ответника, за да не допусне поведение, което би увредило „Б.“.

Другото поведение, което е довело до увеличаване на размера на заплатените от ищеца разходи и фактът, че не е престирал доброволно, а това е довело да образуване н изпълнително дело, което пък от своя страна е кумулирало допълнителни разходи, конкретно сумата от 1 400лв. направени от взискателя разноски и разноските по ТТРЗЧСИ в размер на 5 042,41лв. За тези разходи ответникът не носи вина, тъй като за него не е съществувала възможност да ги осуети.

Другата възражение е свързано с това, че съгласно разпоредбата на чл.107у, ал.3 КТ, предприятието, което осигурява временна работа и предприятието ползвател носят солидарна отговорност за задълженията към работника и служителя. Ищецът претендира пълен размер на изплатеното на работник обезщетение, което налага извод, че дори съдът да приеме за основателна претенцията на ищеца, то неговият размер следва да бъде намален наполовина, поради това, че страните в процесния договор не са уговорили нищо различно от това, а така и повелява разпоредбата на солидарността касателно вътрешните отношения на солидарните длъжници.

Ето защо за ищеца липсва законово основание да претендира от ответника пълния размер на заплатените на увредения работник суми.

Доколкото не са налице доказателства за това, че актът на ОС – 3

Търново е влязъл в сила, то и вземанията на ищеца не са станали изискуеми, още повече, че е налице възможност ВКС да отмени акта на въззивната инстанция.

Оспорва да носи отговорност за вземането за лихви, което ищецът е заплатил, в контекст на изложеното по- горе и липсата на легитимация в преждепроведеното производство по чл.200 КТ.

Моли съда да прекрати делото, а при условие на евентуалност – да отхвърли претенцията, а при условие на евентуалност- ако уважи искът, то това да е в размер на полИ.ата от съдебно заявеното вземане. Претендира разноските по делото.

В допълнителната искова молба ищецът оспорва възраженията на ответника да са основателни.

По повод делото по чл.200 КТ- моли съда да го изиска от РС- Велико Търново, за да се увери, че решението е влязло в сила и да се увери относно това, че настоящият ответник е имал качество на страна в това производства, па макар и неглавна, поради което е обвързан от мотивите на съда.

Твърди, че има регресни права по отношение на ответника, които не са изводими от неговото процесуално поведение в производствата пред РС и ОС - Велико Търново, нито от воденето на производството по принудително изпълнение на вземанията на увредения работник К., като разноските в тези производства са последица от развитието на процесуалната връзка и нейния краен резултат.

Твърди, че уговорената солидарност касае защита интересите на работника, но няма място в отношения между двете предприятия и разпоредбата на чл.5, ал.10 от договора изключва приложението на нормата на чл.127 ЗЗД, като основанието за претенцията е договора и неговото изпълнение, поради което претендира цялата сума, която е изплатена на работника. Ето защо пунктуалното оспорване на сумите, които са заплатени от ищеца, което ответникът прави, не намира опора в съглашението, което страните са постигнали.

В допълнителния отговор на допълнителната искова молба ответникът заявява, че поддържа всички възражения, което е въвел в отговора на исковата молба и оспорва да са основателни възраженията, които ищецът прави в допълнителната искова молба, като допълва, че освен, че не поискал достъп до касация, ищецът с поведението си е предизвикал и образуване на изпълнително производство. Оспорва да е правилно тълкуването на чл.5, ал.10 от договора, дадено от ищеца, като се позовава на чл.14, ал. от договора, която според страната допълва и разяснява смисъла на чл.5, ал.10 от договора, като твърди, че тълкуването, което насрещната страна дава на тази норма води до неоснователно обогатяване.

Страните са направили своите доказателствени искания.

Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупността им, намери за установено следното от фактическа страна.

4

По делото не е налице спор, а това се установява и от събраните в производството обстоятелства, че на 05.03.2020г., страните по делото сключват договор № 356.

По силата на постигнатото съгласие ищецът „М.Б.“ ООД, ЕИК ****, в качеството си предприятие, което осигурява временна работа и „Б. С.П.А“ Република Италия, чрез клона си в Република България, като предприятие ползвател, се съгласяват ищецът, в качеството си предприятие, което осигурява временна работа, да поеме задължение да предостави на ответника, в качеството му но ползвател, услуги по осигуряване на временна работа чрез изпращане на наети от ищеца работници и/или служители / по трудов договор до завършване на определена работа и/или за заместване на работник или служител, който предприятието, което осигурява временна работа, при условията на трудов договор по чл.107р, ал.4 КТ и доколкото друго не е предвидено, остават такива за времето на действие на този договор – чл.1, ал.1 от договора.

Алинея 2 от същата норма предвижда договорът да има срок на действие от 12 месеца, считано от датата на неговото подписване, а ал.3, предвижда неограничена възможност за автоматично продължаване на този срок, без ограничения, ако не са настъпили условията за неговото прекратяване.

Страните са уговорили своите права и задължения, които произтичат от възникналата облигационна връзка, като в раздел III от договора, глава „Права и задължения на предприятието ползвател“, с нормата на чл.5, ал.10, се регламентирали, че предприятието ползвател се задължава да обезщети предприятието, което осигурява временна работа, за изплатените от последното суми на изпратен за изпълнение на временна работа работник или служител за законоустановени обезщетения и подобни плащания, свързани с възникването, периода на действието и прекратяване на трудовото правоотношение, включително оставане без работа, както и такива в следствие на вреди от трудова злополука или професионална заболяване на работника или служителя по повод изпълнение на работа за предприятието ползвател.