Решение № 5869 от 26.09.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5869 гр. София, 26.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Елена И.

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Иванина Ив. Пъстракова Въззивно гражданско дело № 20231100502575 по описа за 2023 година

., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивната жалба подадена от „БАТ СЕКЮРИТИ“ ЕООД срещу решение № 315/08.01.2023г. по гр. д. № 34442/2021г.на СРС, ГО, 126 състав, с което са уважени предявените срещу него от наследниците на М.М. И. искове с правно основание чл. 200 от КТ и същият е осъден да им заплати по 1500,00 лева, като частична претенция от вземане в общ размер на 150000,00 лева на всеки, представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, претърпени от смъртта на съпруга М.М. И., настъпила на 12.2.2019 г., причинена вследствие на трудова злополука от 23.12.2018 г., заедно със законната лихва от 12.2.2019 г. до погасяване на задължението. Със същото решение въззивникът е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на всеки от един от ищците по 600 лв., представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение В жалбата се твърди, че първоинстанционното решение е незаконосъобразно и неправилно, постановено при неправилно приложение на материалния закон и преценка на доказателствата. Моли решението да бъде отменено и постановено друго, с което да се отхвърлят исковете.

1

От насрещните страни по жалбата - С. К. И., ЕГН **********, Ц. М.

И., ЕГН **********, М. М. И., ЕГН **********. е подаден писмен отговор в срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК, в който се излагат подробни съображения за правилност на обжалваното решение, респ. несъстоятелност на доводите на въззивника за порочност на съдебния акт .

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявени са обективно и субективно съединени главни искове по чл.

200, ал. 1 КТ и евентуални искове по чл. 469 КЗ вр. чл. 189 ЗЗ вр. чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД.

Ищецът С. К. И. твърди, че е била съпруга на М.М. И., а останалите двама ищци – Ц. М. И. и М. М. И. – негови деца. Твърдят, че между М.М. И. и главния ответник „Бат секюрити“ ЕООД е било налице трудово правоотношение, по силата на което И. е изпълнявал при главния ответник длъжността „водач автопатрул”. Поддържат, че на 23.12.2018 г., при изпълнение на трудовите си задължения, М.М. И. е претърпял трудова злополука – паднал е в канал за ремонт на автомобили на обект автокъща и сервиз „Мария Луиза“, в гр. Кюстендил. На посочената дата 23.12.2018 г., пострадалият бил откаран и приет за лечение в МБАЛ „Д-р Н. Василев“ АД, където били констатирани следните увреждания: фрактура на ребра и руптура на далак. На 23.12.2018 г. била извършена операция, при която била отстранена слезката. На 26.12.2018 г. била направена рентгенография на гръден кош и бели дробове, при която не било установено наличие на течност в плевралните кухини и пневмоторакс. Не било назначено лечение на травми на гръден кош или бели дробове, не била извършена торакоцентеза, не бил извършен преглед от гръден хирург. На 31.12.2018 г. състоянието на М.М. И. се влошило, поради което последният бил преместен за лечение в УМБАЛ „Александровска“ ЕАД. Там бил прегледан от гръден хирург, била извършена торакоцентеза, при която била извадена 2 литра течност, бил поставен на постоянна активна респирация. На 12.2.2019 г. М.М. И. починал. Твърдят, че 2 са претърпели неимуществени вреди - болки и страдания от внезапната загуба на близкия човек. Твърдят, че наследодателят им е починал вследствие на трудовата злополука, поради което всеки от ищците претендира от ответника „Бат секюрити“ ЕООД обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 1500,00 лева, като частична претенция от вземане в общ размер на 150000,00 лева за всеки, както и законната лихва от 12.2.2019 г. до погасяване на задължението. Евентуално поддържат, че лекарите, работещи в МБАЛ „Д-р Н. Василев“ АД и лекували И., не са спазили медицинските стандарти за лечение на травмата и следствията от нея, което е довело до смъртта му.

Сочат, че в периода на лечението евентуалният ответник „ЗК Уника“ АД е застраховател на професионалната отговорност на лицата, упражняващи медицинска професия в лечебното заведение, поради което отговаря за причинените им от застрахованите лица неимуществени вреди. Ето защо всеки от тях претендира обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 1500,00 лева, като частична претенция от вземане в общ размер на 150000,00 лева, както и законната лихва от 12.2.2019 г. до погасяване на задължението. Претендират разноски.

Ответникът по главните искове „Бат секюрити“ ЕООД оспорва да е налице причинна връзка между настъпилия инцидент и смъртта на служителя, включително и поради наличие на заболявания на последния, както и че е налице съпричиняване. Моли съда да отхвърли исковете.

Ответникът по евентуалните искове иск „ЗК Уника“ АД оспорва влошаването на състоянието на лицето и смъртта да са настъпили поради виновното и противоправно поведение на медицинските лица, служители в МБАЛ „Д-р Н. Василев“ АД, оспорва размера на претендираните обезщетения. Оспорва да е изпаднал в забава. Счита, че вземанията за лихви са погасени по давност. Моли съда да отхвърли исковете. Претендира разноски.

С решение № 315/08.01.2023г. по гр. д. № 34442/2021г.на СРС, ГО, 126 състав, предявените искове с правно основание чл. 200 от КТ са уважени.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба, предмет на разглеждане в настоящото производство.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

3

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо, а по същество- правилно. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. Не се установяват нарушения на процесуалните правила.

Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Съдът възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. В настоящото производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

Неоснователни са възраженията на въззивника, че поведението на работника е в разрез с трудовите му задължения, както и че е допринесло за възникването на трудовата злополука. На първо място, служителите не са имали ясно разписани правила относно къде могат да ползват санитарнохигиенен възел. Никъде от представените по делото доказателства не се установяват конкретни правила относно санитарно-хигиенния възел, който могат да ползват. Налице е единствено Заповед № 11 от 05.12.2018 г., според която служителите получават ключ за ползване на санитарно-битови нужди.

На второ място, представено е Разпореждане № 23762/28.02.2020 г., от НОИ, Териториално поделение – гр. София, според което инцидента с Иван М. е приет за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 КСО. От показанията на свидетелят-очевидец В.С. се установява, че в периода от 21:00 ч до 23:00 ч. с пострадалия са се намирали на стоянката на автокъщата, където инцидентът е станал. Установява се, че са получили сигнал, след като са обслужили сигнала са се върнали пред автокъщата, където им е стоянката. Свидетелят описва, че след това пострадалият е посетил обекта за да ползва санитарно-хигиенния възел в автокъщата, след като са се върнали от сигнала. Установява се, че в автокъщата има пазач, който го е пуснал да ходи до тоалетната, както и че попринцип няма проблем да се ползва санитарно-хигиенният възел там. По времето когато се е случила трудовата злополука е било тъмно, не е имало никаква видимост. С оглед изложеното възраженията относно неспазване на трудовите задължения от страна на работника са неоснователни, тъй като от една страна служителите не са имали ясно разписани правила относно къде могат да ползват санитарно-хигиенен възел, а от друга страна, се установява, че обичайната практика е служителите да ползват и този санитарно-хигиенен възел, тъй като там е стоянката им е там. В тази връзка неоснователни са и възраженията относно това, че леталният изход е настъпил не поради 4 трудовата злополука, а поради здравословното състояние на пострадалия.

Настоящата съдебна инстанция споделя изводите, до които достигнал първоинстанционният съд, позовавайки се на приетата СМЕ, в която вещите лица са посочили, че една от причините за смъртта е травмата, получена от падането, че смъртността от съчетана гръдна и коремна травма е около 10 %, която вещите лица квалифицират като висока смъртност. Придружаващите заболявания на лицето /артериална хипертония, ИБС, преживян миокарден инфаркт, захарен диабет - неинсулинозависим тип, метаболитен синдром обезитет/ не са в пряка причинна връзка със смъртта, с допринасят евентуално за настъпилите усложнения. В обясненията на вещите лица по СМЕ, дадени в откритото съдебно заседание от 11.10.2022 г., последните са категорични, че началото на причинния процес, довел до смъртта, е поставен от травмите, получени вследствие на падането.

Неоснователни са възраженията на въззивника относно евентуалното съпричиняване от страна на болницата, в това число, че смъртта на пострадалия не е настъпила вследствие на трудовата злополука. С оглед приетата СМЕ вследствие на падането работникът е получил съчетана гръдна и коремна травма - гръдната е вляво, със серийни фрактури на ребра, с образуване на гръден капак, с разместване на ребра от 8 до 10, а коремната травма е с руптура на далака и масивен хемоперитонеум, като е предизвикала масивно кървене в коремната кухина, наложило спешна оперативна намеса.

Тази интервенция е извършена в МБАЛ „Д-р Н. Василев“ АД. Според заключението на СМЕ /отговор на задача № 5/ проведените в посоченото лечебно заведение прегледи, изследвания и лечение на травмите на гръдния кош съответстват на нивото на компетентност на лечебното заведение. В отговора на задача № 7 вещите лица са категорични, че няма пряка връзка между диагностицирането и лечението на пациента в МБАЛ „Д-р Н. Василев“ АД и смъртта му, че всички дейности съответстват на нивото на компетентност на лечебното заведение. Именно травмите са и основната причина за смъртта, като предприетото в лечебното заведение в гр.

Кюстендил лечение е било навременно, адекватно и проведено съобразно медицинските стандарти. Ето защо и доколкото не се доказва наличие на действие и/или бездействие на лекарите, осъществили лечението на работника в МБАЛ „Д-р Н. Василев“ АД, което да е причина за неговата смърт, както и предвид категоричните изводи на вещите лица по СМЕ, съдът намира за доказано по делото, че претърпяната от работника трудова злополука е причинила неговата смърт.

По отношение на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, което се определя от съда по справедливост. Въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки, страдания и психически затруднения и паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение за тези увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливият размер на това обезщетение, което има компенсаторен 5 характер. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението /т. 2 от ППВС №4 от 23.12.1968 г./.