Решение № 281 от 11.06.2026, Окръжен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 281 гр. Пазарджик, 11.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Борислав Ал. Илиев при участието на секретаря Петрана Ив. Динева в присъствието на прокурора Стефан Г. Янев като разгледа докладваното от Борислав Ал. Илиев Гражданско дело № 20255200100136 по описа за 2025 година

Производството е по чл.2в,ал.1 и сл. от ЗОДОВ.

Образувано е по предявен иск от Н. Н. А., ЕГН **********, с адрес: *******, против Върховен касационен съд , за заплащане на обезщетение в размер на 30 000 лева за причинените му неимуществени вреди от постановеното Определение №69/19.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4565/2022 г., ІV г. о., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 18.02.2025 г. до окончателното плащане на сумите, поради нарушение на правото на Европейския съюз, на основание чл. 2в от ЗОДОВ. Предявеният иск се основава на следните фактически твърдения: С Определение №69/19.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4565/2022 г., ІІІ г. о., неправилно съдът е оставил без разглеждане молбата на ищеца по чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК за отмяна на влязлото в сила Решение № 1589 от 29.11.2022 г. на РС – Пазарджик по гр. д. № 3841/2018 г., по искове по чл. 71, ал. 1, т. 1 и 2 от ЗЗДскр, неизследвайки дали соченото от ищеца писмено доказателство, а именно Решение № 14/1992 г. на Конституционния съд на Република България действително не е ново за ищеца. Соченото определение на ВКС се твърди, че е в противоречие с практиката на ПЕС и в нарушение на чл. 2 и чл. 10 от ДЕС, чл. 20 и 21 от ХОПЕС и чл. 14 от ЕКПЗЧОС, тъй като Европейският съюз се основава на ценностите на зачитане на човешкото достойнство, свободата, демокрацията, равенството, принципите на правовата държава и зачитането на правата на човека, включително правата на лицата, принадлежащи към ***** – това са ценностите, заложени в чл. 2 от ДЕС. В чл. 14 от ЕКПЗЧОС и чл. 20 и 21 от ХОПЕС, които са неразделна част от правото на съюза, също е въведена забраната за дискриминация. За да инициира производството за отмяна на влязлото в сила решение, ищецът е поддържал, че за него е налице ново писмено доказателство по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК, което не му е било известно при постановяване на съдебния акт, а именно решението на КС, в което е посочено, че равенството на гражданите пред закона е формулирано като конституционен принцип, който стои в основата на гражданското общество и държавата. Твърди се, че пред ВКС ищецът е поддържал, че са нарушени 1 конституционните му права по чл. 6, ал. 1 и 2 от КРБ, доколкото е бил в съдебната зала с белезници и именно поради тази причина не е имал достъп до делото, неравно е бил третиран в сравнение с други лица в същото или сходно положение, които също изтърпяват наказание „*****“, което е довело до съдебни актове, които не са в негова полза. Именно оставянето без разглеждане на молбата му за отмяна с определението на ВКС е причинило на ищеца твърдяните неимуществени вреди – болки и страдания, чувство за ********** и т. н. Неуважаването на молбата му за отмяна засяга неговите права и го дискриминира по признак лично положение, което само по себе си нарушава цитираните разпоредби на ПЕС. Налице е дискриминация, доколкото ответникът по делото е възприел формален подход при запознаване с молбата за отмяна, тъй като не е изследвал дори кога молителят е узнал за писменото доказателство, на което се позовава. Твърди се също така, че нарушението е достатъчно съществено, като подробно се излага и как следва да се разтълкува понятието справедливост с оглед практиката на съдилищата. Моли за уважаване на исковете с присъждане на разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът ВКС депозира отговор, с който изразява становище, че исковата молба продължава да е нередовна, евентуално че исковете са неоснователни. Поддържа се, че не става ясно чрез кои действия/бездействия ответникът е причинил твърдяните неимуществени вреди. Страната е длъжна да сочи фактите, на база на които сезиращият съд е длъжен да въздаде и правото. Искът се твърди, че е недопустим и поради това, че се иска пререшаване на делото, което е приключило с влязъл в сила съдебен акт. Ако по настоящото дело се реши, че определението на ВКС по гр. д. № 4565/2022 г. е незаконосъобразно, то това би било недопустимо произнасяне съобразно чл. 297 и чл. 298 от ГПК. Не били доказани и твърдените неимуществени вреди. Посочват се мотивите на ВКС, за да остави без разглеждане молбата на ищеца за отмяна на влязлото в сила решение, като се твърди, че определението е валидно и правилно. Прави се възражение за прекомерност на претенцията за обезщетение, както и на претендираното адвокатско възнаграждение. Моли се за отхвърляне на иска с присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

По допустимостта на производството: Процесуалната легитимация на страните по делото съответства на твърденията на ищеца за причиняване на вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз от ответника и се обуславя от заявената с исковата молба принадлежност на спорното материално право към патримониума му и произтича единствено от неговото правно твърдение, а не от някакви обективни факти, подлежащи на доказване. Съответствието между процесуалната и материалната легитимация, което се установява по пътя на доказването, обосновава основателността, а не допустимостта на иска, т. е. дали ответникът е материалноправно легитимиран да отговаря по иска е въпрос по съществото на спора.

Наред с това, юридическите факти, чието осъществяване ищецът по иска по чл. 2в от ЗОДОВ следва да твърди в обстоятелствената част на исковата молба, за да удовлетвори изискванията за редовност по чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК са посочени в Определение № 1160 от 17.05.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1319/2023 г., IV г. о., а именно: нарушената правна норма от правото на ЕС, предоставяща права на частноправни субекти (сочените разпоредби от ДЕС, ЕКПЗЧОС, ХОПЕС, КРБ, обосноваващи твърдяната дискриминация по посочения личен признак); нарушението да е "достатъчно съществено" или "явно квалифицирано" и причинна връзка от нарушението да са настъпили неимуществени вреди за частноправния субект – обстоятелства, които също се твърдят от ищеца. Държавата участва в съдебните производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент – органът, от чиито незаконни актове, действия или 2 бездействия са причинени вредите (чл. 7 от ЗОДОВ). Това разрешение е възприето от законодателя и в чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (ДВ бр. 94/2019 г.) по отношение на съдебните спорове за обезщетение за вреди от нарушаване на правото на ЕС. В този случай държавата не става страна по делото, но е обвързана от постановеното по него решение. Процесуалният ред, по който подлежи на разглеждане искът е този по ЗОДОВ, а компетентният съд в случая е гражданският – чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ. Сезиран е надлежният местно и родовокомпетентен съд, съгласно чл. 7, ал. 1 и 2 от ЗОДОВ вр. чл. 104, т. 4 ГПК.

На основание чл. 10, ал. 1 от ЗОДОВ, прокурор задължително участва в производството по ЗОДОВ, поради което съдът е конституирал Окръжна прокуратура – Пазарджик. В хода по същество представителят на прокуратурата изразява становище за неоснователност на иска.

Предявеният иск с правно основание чл.2в от ЗОДОВ е процесуално допустим, а ПзОС е родово и местно компетентен да го разгледа.

По същество иска е неоснователен и като такъв ще следва да бъде отхвърлен.

Разпоредбата на чл.2в ЗОДОВ урежда реда за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушения на правото на Европейския съюз (ЕС). Съгласно чл. 2в, ал.1, т.2 ЗОДОВ, когато нарушенията са извършени от дейност, различна от правораздавателната дейност на административните съдилища, споровете подлежат на разглеждане по реда на ГПК от общите граждански съдилища,какъвто именно е настоящия случай. Фактическият състав за ангажиране на отговорността се осъществява, когато нарушената правна норма има за предмет предоставянето на права на частноправните субекти, нарушението на нормата е достатъчно съществено и съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда. При липсата дори само на един от елементите на фактическия състав отговорността на ответника за обезвреда не може да бъде реализирана. Описаният фактически състав на извъндоговорната отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС е изведен от практиката на СЕС (решение от 19.11.1991 г. по съединени дела C-6/90 и C 9/90 – Francovich и Bonifaci; решение от 05.03.1996 г. по съед. дела C 46/93 и C-48/93 – Brasserie du pкcheur и Factortame; решение от 30.09.2003 г. по дело C-224/01 – Gerhard Kobler; решение от 11.07.2015 г. по дело С-98/14 Berlington Hungary, и др.) В тази връзка в тежест на ищеца е да докаже следното: 1. Осъществено нарушение (чрез постановен съдебен акт) от ответника на правна норма на ЕС, предоставяща материални права на ищеца (сочените в исковата молба нарушени норми); 2.

Нарушението на тази норма да е достатъчно съществено; 3. Наличие на сочените вреди; 4.

Съществуването на пряка причинно следствена връзка между нарушението и претърпяната от ищеца вреда. Когато нарушението е извършено от национална юрисдикция, практиката на СЕС (вж. решението от 30.09.2003 г. по дело C-224/01 – Gerhard Kobler) въвежда и още една предпоставка – вредите да произтичат от решение на окончателна съдебна инстанция. Тази предпоставка е материалноправна. Изискването актът, с който на ищеца са причинени вреди от нарушение на правото на ЕС, да е постановен от окончателна съдебна инстанция, е условие за уважаване на иска (съобразно решението на СЕС по дело С-224/01). Съществено нарушение на правото на ЕС е налице не само при нарушение на конкретна правна норма от общностното право, предназначена да предоставя права на индивидите, която не е била приложена или е била неправилно приложена, но и при нарушение на общи принципи, на които се гради правото на ЕС, чийто източници са три – първично законодателство, общи принципи на правото на ЕС и вторично законодателство. Държавната отговорност за нарушение на правото на Общността от решение на 3 националната юрисдикция, отсъждаща на последна инстанция, може да се понесе само в изключителния случай, когато съдът очевидно е нарушил приложимото право. В този смисъл е и практиката на СЕС, обективирана в Решение от 30.09.2003г. по дело С-224/01; Решение от 13.06.2006г. по дело С 173/03; Решение от 28.07.2016г. по дело С-168/15, Решение от 09.09.2015г. по дело С-160/14. Когато се касае за причинени от орган на съдебната власт вреди по повод възложената му правораздавателна дейност, легитимирана е юрисдикцията, която се е произнесла като последна инстанция, тъй като тя е последният съдебен орган, пред който частноправните субекти могат да предявят предоставените им от правото на ЕС права и тяхното нарушение е последица от окончателното съдебно решение. То се ползва със стабилитет и сила на пресъдено нещо, гарантиращи правната сигурност, която не може да бъде оспорвана.

Видно е, че като последна инстанция по въпросното дело се е произнесъл ВКС.Последното обосновава пасивна материалноправна легитимация на посочения ответник, независимо, че същият не се е произнесъл с решение по съществото на спора и по въпроса за приложимото право, тъй като с постановения от него акт решението такова, каквото е постановено по съществото на повдигнатия правен спор, е придобило стабилитет и той е последният орган, пред който ищецът е могъл да се позове на нарушаването на правото на ЕС. Неоснователни в тази връзка са съображенията на ответника в отговора на ИМ, че настоящото производство има за цел преразглеждане на спора, за който е налице влязло в сила съдебно решение. Разглеждането на спора в настоящото дело изисква от съда единствено да прецени дали при разрешаването му от ВКС е допуснато твърдяното нарушение на правото на ЕС. Конкретните оплаквания на ищеца са от нарушения на разпоредбите на чл.2 ДЕС; чл.18 ДЕС и чл. 20 и 21 ХОПЕС, извършени от ответника ВКС при. постановяване на с определение № 758/10.11.2020 г. по гр.д. № 1132/2020 г. на ВКС, ІІІ г.о.