Решение № 4659 от 15.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4659 гр. София, 15.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Полина Люб. Амбарева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Рафаела Ст. Матева при участието на секретаря Яна Огн. Лалова като разгледа докладваното от Рафаела Ст. Матева Въззивно гражданско дело № 20241100505912 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Производството по делото е образувано по въззивна жалба вх. № 123617/15.04.2024 г., подадена от ищеца в първоинстанционното производство И. Т. Т., чрез адв. Н. И., срещу Решение № 4143/07.03.2024 г., постановено по гр.д. № 58986/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 179 състав, с което съдът е отхвърлил предявения от И. Т. Т. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД по реда на чл. 422, ал.1 от ГПК иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.

1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът „Профи Кредит България“ ЕООД дължи на И. Т. Т. сумата 106,61 лева, представляваща заплатени без правно основание суми по нищожна клауза за възнаградителна лихва по Договор за потребителски кредит ПРОФИ КРЕДИТ Стандарт № 40008895483/07.04.2022 г, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 41467/2023 г. и е осъдил И. Т. Т., да заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД сумата от 150,00 лева – разноски в заповедното и исковото производство. В жалбата се излага становище за неправилност на обжалвания съдебен акт. Оспорва се като неправилен изводът на съда, че процесният договор за потребителски кредит е действителен (в това число и клаузата, уреждаща размера на възнаградителната лихва), респективно, че е налице основание за заплащане на процесната сума. Поддържа се становище за недействителност на целия договор за кредит поради неточно посочване на ГПР, тъй като в същия не са 1 включени всички общи разходи, известни на кредитодателя, при сключване на договора. Допълва се, че посоченият в процесния договор за кредит размер на възнаградителната лихва е нищожен като противоречащ на добрите нрави. С оглед на изложеното се отправя искане първоинстанционното решение да бъде отменено, а предявеният иск – да бъде уважен. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба с вх. № 159168/16.05.2024 г. от „Профи Кредит България“ ЕООД, чрез юрк. Е.К., в който се излагат подробни доводи за нейната неоснователност. Сочи се, че длъжникът се е съгласил да сключи договора за кредит при уговорения размер на възнаградителната лихва и годишен процент на разходите. Излагат се съображения, че уговореният лихвен процент отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави.

Намира, че в процесния случай при извършване на преценка за съответствие с добрите нрави съдът следва да съобрази пазарната цена на кредитите в сектора, т.е. прилаганата в сектора възнаградителна лихва, а не законната лихва, тъй като същите имат различни цели и функции. По отношение на размера на ГПР се позовава на чл. 19 ал. 4 ЗПК, като счита, че възнаграждението за пакета допълнителни услуги не следва да се включва в размера на ГПР, тъй като допълнителните услуги не са задължително условие за отпускане на потребителския кредит, поради което и същите не попадат в обхвата на понятието за общи разходи по кредита, съобразно § 1, т. 1 от ДР на З П К . Излагат се подробни съображения за действителност на процесния договор за кредит. С оглед на изложеното се отправя искане подадената въззивна жалба да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение – да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явява допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена проверка съдът намира, че постановеното решение е валидно и допустимо, като по направените във въззивната жалба оплаквания относно неговата правилност, намира следното:

2

Първоинстанционният съд е сезиран с установителен иск с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Основателността на предявения иск е обусловена от установяване от страна на ищеца наличието на следните предпоставки: плащане на процесната сума, извършено от ищеца в полза на ответника „Профи Кредит България“ ЕООД по сключен между тях договор за потребителски кредит № 40008895483/07.04.2022 г. В тежест на ответника е да докаже наличието на основание за имущественото разместване, т.е. наличие на годен юридически факт, от който да произтича валидно възникнало задължение за ищеца И. Т. Т. за заплащане на посочената в исковата молба сума, както и наличие на основание за задържане на полученото, което да не е отпаднало към момента на приключване на устните състезания.

Между страните в производството не е спорно, а се установява и от представените писмени доказателства, че между ищеца и ответника е сключен договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № 40008895483/07.04.2022 г. Не се спори, а се потвърждава и от представените разписки, че в погашение на задълженията си по договора за кредит ищецът е заплатил на ответника сума в общ размер от 1214,40 лв.

От представените пред първоинстанционния съд договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № 40008895483/07.04.2022 г., ведно с погасителен план и общи условия на ответника се установява, че на 07.04.2022 г. между ищеца И. Т. Т. и ответника „Профи Кредит България“ ЕООД е сключен договор за потребителски кредит при следните параметри: сумата на кредита - 500 лв.; срок на кредита - 11 месеца; ГПР от 47,98 % годишно и ГЛП – 40,90 %; размер на месечна погасителна вноска от 55.15 лв. и обща сума за връщане от 606,61 лв., в която се включва сумата от 106,61лв. възнаградителна лихва. В договора за кредит е посочено още, че в случай на закупуване на пакет от допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, за същите се дължи отделно възнаграждение в размер на сумата от 175,00 лева – за услугата „Фаст“ и 325,00 лева – за услугата „Флекси“, като в този случай общото задължение по кредита възлиза на сумата от 1106,61 лв. Посочен е размерът на общата месечна погасителна вноска по кредита - 100,61 лв. (която е сбор от вноската по договора за потребителски кредит в размер на 55,15 лева и погасителната вноска за пакета допълнителни услуги в размер на 45,46 лева), като същата се дължи всеки месец до 10-то число. Между страните по делото не се спори, че сумата в размер на 500 лева, отпусната с договора за потребителски кредит, е усвоена.

По отношение валидността на договорните клаузи, уреждащи заплащане на възнаграждение за пакет допълнителни услуги, ГПР и ГЛП:

С оглед предмета, страните и съдържанието на правата и задълженията по процесния договор за кредит, се установява, че същият е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, поради което и по отношение на него се прилагат правилата, уреждащи специална закрила на потребителя.

3

Нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради което по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2013 год., ОСГТК, според които при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, т.е. той може служебно да се произнесе по действителността на клаузи в договор за потребителски кредит, когато са налице правни или фактически основания за това.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а според ал. 2 от същата норма годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК.

В § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е дадена дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. Според практиката на СЕС – решение по дело С-686/2019г., в понятието “общи разходи по кредита за потребителя” се обозначават всички разходи, които потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора, включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора.

В процесния договор за потребителски кредит

№

40008895483/07.04.2022 г. размерът на посочения ГПР – 47,98 % не включва договореното възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер 490 лева, като е предвидена отделна погасителна вноска по пакета от 4 допълнителни услуги в размер от 45,46 лева.

След като кредиторът не е включил възнаграждението за пакета допълнителни услуги в стойността на ГПР, то клаузата относно ГПР разкрива на първо място характеристики на неравноправност, като уговорена в резултат на действия на кредитора, представляващи нелоялна търговска практика.

Съгласно Решение на Съда от 15 март 2012 г. по дело C‑453/10 J.P. и V.P. срещу SOS financ spol. s r. o. търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на европейското законодателство относно нелоялните търговски практики, доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне потребителя да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

На следващо място като не е включил стойността на възнаграждението по пакета за допълнителни услуги в процента на разходите, кредиторът е заобиколил и изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което цялата клауза от договора, касаеща годишния процент на разходите е нищожна и на основание чл. 21, ал.

1 ЗПК. В този смисъл са и отговорите на отправено от български съд преюдициално запитване в Решение на съда на ЕС от 21.03.2024г. по дело C‑714/22 S.R.G. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД. Съгласно това решение, което е задължително за съдилищата, член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието ГПР по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит - какъвто именно е и процесния случай. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляване на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от Директивата разходи, договорът следва да се счита за освободен от лихви и разноски, така че потребителят да дължи връщане единствено на предоставената в заем главница.