Решение № 7931 от 21.11.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е №…….

Гр. София, 21.11.2019 г.

В И М Е Т О Н А

Н А Р О Д А

СОФИЙСКИЯТ

ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на десети октомври през две хиляди и деветнадесета година в следния състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска

Мл. съдия : Биляна Коева при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 14852 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца О.Б.В., чрез представителя му, срещу решение № 452973/18.07.2018 г. на Софийския районен съд, 42 с-в по гр. д. № 10096/2018 г., с което е отхвърлен иска с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК предявен от О.Б.В., ЕГН ********** против „О.б.б.“ АД, ЕИК *********- за признаване за установено, че ищецът не дължи сумата от 930, 06 лв. чрез способите на принудително изпълнение поради изтекла погасителна давност и ищецът е осъден за заплащане на разноски.

В жалбата се излагат доводи, че оспореното решение е незаконосъобразно и неправилно, постановено при противоречие с материалния закон и процесуалните правила, както и със събраните по делото доказателства.

Неправилно СРС е приел, че по изпълнителното дело са предприемани действия по прекъсване на давността, определени в ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа, че е неоснователен извода на СРС, че действието по конституиране на нов взискател на мястото на първоначалния, поради извършена цесия, не представлява такова по „присъединяване на кредитор“ в изпълнителното производство. На 28.05.2012 г. е заменен първоначалният взискател с нов по силата на договор за цесия. Този взискател няма самостоятелни права, а встъпва в правата на първоначалния.

Поддържа се, че в периода 16.12.2010 г. – 30.05.2013 г. е изтекъл предвидения в чл. 433, т. 8 ГПК двугодишен срок, поради което следва да се приеме, че изпълнителното производство се е прекратило ex iege на 16.12.2012 г., като всички действия, извършени след тази дата са ирелевантни за спора. Те не представляват действия по прекъсване на давността, защото са предприети извън изпълнителния процес, който е прекратен. Твърди се, че последното валидно предприето изпълнително действие е на 16.12.2010 г. и давността за вземането е изтекла към 17.12.2015 г. Моли да се отмени решението и иска да се уважи, като претендира разноски в производството съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Въззиваемата страна – ответникът „ОББ“ АД, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата по изложени съображения в депозиран в срока по чл. 263 ГПК писмен отговор. Поддържа, че първоинстанционното решение е законосъобразно постановено, като са съобразени приетите за установени факти и представените от страните доказателства. Възразява се срещу твърдението на ищеца, че от доказателствата се установява реализиране на предпоставките за погасяване на вземането по изпълнителното дело по давност.

Правилно СРС е приел, че е налице активно поведение на кредитора по делото и не е настъпило прекратяване на изпълнителния процес по силата на закона. Според ответника давността се прекъсва с предприемане на съответните действия по изпълнителното дело и основателно СРС е приел, че изпращането на запорни съобщения до работодателя представляват действия по прекъсване на давността, поради което 5 годишната давност за вземането не е изтекла. Неоснователно се поддържа, че последното валидно действие по делото е предприето на 16.12.2010 г. След конституирането на нов взискател през 2012 г. той е депозирал молби за предприемане на множество действия по изпълнението през 2012 г., 2013 г., 2014 г. и 2015 г. Твърденията на ищеца в жалбата се опровергават от събраните пред СРС доказателства по изпълнителното дело. Моли да се остави без уважение жалбата, като се потвърди изцяло решението. Претендира разноски пред въззивната инстанция, в това число – юрисконсултско възнаграждение.

Третото лице помагач на ответника „Е.М.“ ЕООД, редовно призовано, не взема становище по жалбата.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема за установено следното :

Между страните не е спорно и се установява, че срещу ищеца О.Б.В. е издаден изпълнителен лист на 05.10.2007 г. по гр. дело № 20678/2007 г. по описа на СРС, 30 с - в, съгласно който е осъден да заплати на „ОББ“АД сумата от 545, 39 лв. главница, 33, 36 лв. договорна лихва за периода 03.06.2006 г. до 23.09.2007 г., 186, 01 лв. наказателна лихва за периода 03.05.2006 г. до 23.09.2007 г., ведно със законната лихва върху главницата,считано от 24.09.2007 г. до окончателното изплащане на вземането и направените разноски в производството - 15, 30 лв. държавна такса и 150 лв. адвокатско възнаграждение.

Въз основа на изпълнителния лист, по молба на „ОББ“АД пред ЧСИ Е.П., на 17.10.2007 г. е образувано изпълнително дело № 20078430400372, преобразувано в изп. дело № 20169220401001, на ЧСИ рег. № 922 на КЧСИ, И.Д..

На 24.10.2007 г. по изпълнителното дело е изпратена призовка за доброволно изпълнение, връчена на 31.10.2007 г. чрез работодател, като на същата дата - 31.10.2007 г. е връчено и запорно съобщение до работодателя. На 29.11.2007 г. е наложен запор върху лек автомобил „БМВ“ с peг. № ********.

С молба от 31.05.2010 г. взискателят „ОББ“ АД уведомява, че споразумение за погасяване на задължение не е изпълнено, поради което е направено искане за възобновяване на изпълнителните действия по делото и насочване на изпълнението върху трудово възнаграждение и върху движими вещи, чрез изпращане на запорни съобщения. На 31.10.2010 г. е наложен запор върху вземанията на ищеца за трудово възнаграждение по правоотношение с „Велма - 51“ ООД.

На 28.05.2012 г. е постъпила молба от „ЕОС М.“ ООД, като пълномощник на цесионера „ЕОС Ф.“ ООД, Германия, Хамбург, за конституирането на последния, на основание чл. 429 ГПК, като взискател по делото, поради сключен с „ОББ“ АД договор за цесия от 31.10.2011 г. (приложен по делото), с който е прехвърлено вземането срещу длъжника

С молба от 13.06.2012 г. пълномощникът на цесионера - „ЕОС М.“ ООД е поискал да се направят справки за трудови договори и банкови сметки и движими и недвижими имущество на длъжника, като се наложат запори и възбрани.

На 07.08.2013 г. е наложен запор върху вземания,произтичащи от трудово правоотношение с „М. - 65“ ЕООД.

На 24.06.2014 г. е изпратено повторно запорно съобщение до „М. – 65“ ЕООД.

С молба от 13.01.2016 г. от пълномощника на взискателя – цесионер е искана справка от ТД НАП за доходи и имущество.

На 12.01.2018 г. и

24.01.2018 г. от страна на пълномощника „Е.М.“ ЕООД е искано налагане на запори, с цел обезпечаване на вземането по делото и насрочване на опис, оценка и публична продан на движими имущество на длъжника.

На 01.02.2018 г. на длъжника е изпратена призовка за принудително изпълнение относно опис и оценка на движими вещи.

При така установените по делото факти, съдът намира от правна страна следното :

По реда на проверката, уредена в чл. 269 ГПК, въззивният съд следи служебно за допустимостта на решението и за валидността му – в оспорената част, а по неговата законосъобразност е ограничен от доводите на страните. Съдът намира, че обжалваното решение е валидно. Доколкото решението се оспорва изцяло, съдът следи изцяло и за допустимостта на решението.

Като съобрази твърденията на ищеца настоящият състав намира, че е заявен отрицателен установителен иск за недължимост на вземане въз основа на извънсъдебно изпълнително основание - изпълнителен лист издаден по реда на чл. 237 ГПК (отм.), по който е образувано процесното изпълнително производство.

ВКС приема, че производствата по предявен отрицателен установителен иск по чл. 254 ГПК (отм.), предоставен в защита на длъжника за оборване материалноправните предпоставки на изпълнителния процес, когато изпълнителният лист е издаден по молба по чл. 237 ГПК (отм.) подадена до 01.03.2008 г., не се обхващат от хипотезата на § 2, ал. 9, изр. второ на ПЗР на ГПК и исковете не се разглеждат по правилата на ГПК (отм.).

Предмет на този иск е оспорване съществуването на самото изпълняемо право, като иска следва да се квалифицира като такъв по чл. 124, ал. 1 ГПК (така съгласно Определение № 262 от 30.04.2009 г. по ч. т. д. № 265/2009 г. на ВКС, ІІ Т.О.). Трайно установената съдебна практика приема, че този иск е аналогичен на иска по чл. 254 ГПК, (отм.) (в този смисъл решение № 129 от 14.10.2011 г. по т. д. № 864/2010 г., т. к., І ТО на ВКС, решение № 216/28.08.2012 г. по т. д. № 913/2010 г. на ВКС, ІІ ТО; решение № 33 от 06.03.2013 г. по т. д. № 1178/2011 г., т. к., ІІ ТО на ВКС).

Надлежната процесуална легитимация на ответника - банка по иска с правно основание чл. 254 ГПК (отм.) се извежда от правното твърдение на ищеца, заявено с исковата молба, че не дължи сумата, посочена в изпълнителния лист, издаден по реда на чл. 237 ГПК (отм.) в полза на банката. Правният интерес за ищеца от предявения отрицателен установителен иск се извежда от образуваното въз основа на изпълнителния лист изпълнително производство за принудително събиране на сумите въз основа на несъдебното изпълнително основание - по чл. 237 ГПК (отм.).

В производството се установява, че към момента на завеждане на исковата молба длъжникът не е бил редовно уведомен за прехвърляне на вземането по изпълнителния лист в хода на изпълнителното производство, с договор за цесия от 31.10.2011 г. в полза на ЕОС Ф.“ ООД, Германия, Хамбург, с пълномощник по делото „ЕОС М.“ ООД. Едва след подаване на отговора на исковата молба, може да се приеме, че цесията е доведена до знанието на длъжника – по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД и е породила действие спрямо него. По изричното разпореждане на закона, правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента (стария кредитор), но не и съобщение от цесионера (новия кредитор). Последният става титуляр на вземането в отношението със стария кредитор с прехвърлянето му, но действието на цесията спрямо длъжника се поражда от момента на надлежното съобщаване на прехвърлянето от цедента на длъжника, на основение чл. 99, ал. 4 ЗЗД.

От значение в случая е обстоятелството, че цесията е осъществена в хода на висящ процес по иск с правно осн. чл. 254 ГПК (отм.), поради което и на основание чл. 121, ал. 1 ГПК (отм.) частният правоприемник на кредитора (ответник по отрицателения установителен иск) е обвързан от съдебното решение, като делото продължава между първоначалните страни. На основание чл. 121, ал. 2 ГПК (отм.) цесионерът може да встъпи или да бъде привлечен като трето лице – помагач в производството, а може също така да замени праводателя си само - при негово съгласие и такова на страните в процеса. Следва да се има предвид освен това, че предмет на иска по чл. 254 ГПК (отм.) е вземането по изпълнителния лист, т. е. дали съществува изпълняемото право в полза на кредитора по изпълнителния лист. Кредиторът - ответник трябва да докаже факта, от който произтича вземането му, а длъжникът - ищец доказва всичките си възражения срещу вземането.

Меродавният момент, към който със сила на пресъдено нещо с постановеното решение се установява, че спорното право съществува или не, е денят на приключване на устните състезания. Съгласно чл. 188, ал. 3 ГПК (отм.), респ. 235, ал. 3 ГПК, съдът взема предвид и настъпилите след предявяване на иска факти, които са от значение за спорното право. Частното правоприемство на страната на кредитора относно процесните вземания, на основание чл. 121, ал. 1 ГПК (отм.) (сега чл. 226 ал. 1 ГПК) и чл. 326, ал. 1 ГПК (отм.) (сега чл. 429, ал. 1 ГПК - за субективните предели на действието на постановеното решение, респ. на издадения изпълнителен лист спрямо частните правоприемници на страна в исковото производство, респ. на взискателя, не се отразява нито на надлежната процесуална легитимация на цедента като ответник по иска по чл.

124, ал. 1 ГПК (чл. 254 ГПК (отм.)), нито на спора по същество. (в този смисъл - решение 243/06.03.2017 г. по т. д. № 3501/2015 г. на І ТО на ВКС).